КУЛТУРНИЯТ ТОТАЛИЗАТОР

Огнян Антов

web

Човечеството винаги е използвало два изхода за енергията си - тази енергия, която се самозадоволява с изгарянето си. Тялото и духът преди, спортът и културата сега. Постижения и творби преди, резултати и продукти сега. Двата пътя за постигане на човешко съвършенство. За да го достигне един спортсмен/творец винаги са били нужни: овладяване на материята и миналите постижения, труд и целенасочена работа, талант, конкуренция, пари и публика. Всеки спорт и изкуство си имат своята кулминационна възраст, отвъд която - ако човекът все още е на белия свят - той става жив паметник/треньор на следните поколения. Какво прави един скачач? Започва от малък, тренира, живее, тренира, тренира и скача, скача - всичко, подчинено на целта, без или с деформирано ежедневие. Мигар с виолиста е инак?... Фортисимото иде след съзряването, когато човекът става зависим най-вече и изцяло от себе си, когато друг не може да го побутва, а само той и неговата амбиция. Най-после: амбицията. Желанието да се пребориш с природа и общество, умения и болести, ограничения и спънки, и с изминати височини и минали величия; да додрапаш до тях, да ги минеш или допълниш. Да се наредиш в пантеона на всички, добрали се до съвършени резултати я в словото, я с четката, я в ръгбито и стрелбата с пистолет от средно разстояние. Такъв е животът на хората на тялото и духа - с безсъния и изпохапани устни, с неимоверна душевна концентрация часове наред, с неуравновесено освобождаване от напрежението. Разбира се, всекиму според даденостите. Но я кажете колко от тях ще работят, ако нямат условия? Тези, които са средна ръка, първи ще отпаднат. Тези, които са били по върховете, ще рекат, че са изморени, изчерпани, пред отказване. Тези, които сега започват, няма да има кой да ги учи. И кои остават? Отново шарлатаните - и анонимните: анонимни приживе, когато са работели, защото ги е водело природното увлечение; чути впоследствие, когато историята на човешкия интелект пожелае нова и нова храна. (И я намери къде, ако не в настоящето? - В миналото.) Спортът и културата са двете страни на една и съща монета. Монетата е човешкият устрем към самотата и възторга. Не можем да искаме една монета да пада и застава изправена, напреки, нали? Тя пада и ние я разпознаваме по едната й страна, другата не ни е нужна в момента. Така че е безсмислено да сравняваме спринтьора с актьора, пируета със сонета и пушката на биатлона с цуг тромбона! Възторгът от едното изчерпва и другото. Еднакви са силите, трудът, потта и талантът, употребявани и за олимпийска титла, и за Тайната вечеря. Разликата е онтологична: в едното изконни са тялото и мускулите, в другото - душата и въображението. Но стремежът за съвършенство в конкретната творба, в конкретното състезание, в конкретната дисциплина или жанр са еквивалентни - иначе Еверест е недосегаем.

Всеки от нас иска да е здрав и умен. Всеки от нас иска да се възхищава и израства. Спортът и културата са жизнената среда на нашите лични копнения и симпатии, те ни приобщават към целеустременото човечество, а не към хаотичното, тумбашко, гастро-консуматорско и дебелашко съществуване. Едно ЕГН може да е щастливо от пържоленото си присъствие в някой ресторант, но един читател на Достоевски и Вапцаров няма да поиска да го приемат като ЕГН. За да се почувстваш с удоволствие и абстрактно ЧОВЕК, освен да попаднеш на ХОРА, тези хора трябва да са кумири от спорта и културата.

От комунизма остана спортният тотализатор. А тогава и спортът, и цялата култура бяха храненици. Но дори комунистите се усетиха, че спортът гълта само и много пари, че да се поддържат милиарди за федерации, стадиони, клубове трябват постоянни, текущи средства - нали в похлупака на соцлагера спортът не можеше да бъде бизнес, да е рекламоядец... Що ще се лишават те, народните управници любими, от пари, за да ги изсипват в спорта като в дупка в морето? Я един тотализатор, лотария, един соцхазарт да предложат на народа - хем ще се лъже и надява, хем пари ще дава. И пак кой да дава пари? - "Целокупният..." А за културата какво да говорим? Една шепа (немалка) хора, всички остадени в съюзи и дирекции, и редакции - на заплата, на заплаха. За тях държавата пари ще отпуска, но ще е сигурна, че даващата ръка ще бъде целувана.

И какво излезе?

Падна хлороформът на общественото устройство, падна комунизмът (с уговорки), стартира лудият естествен (със забежки и забележки) подбор - и културата се срина. Като след бомбардировки пропаднаха прокопаните ходове между дирекции, издания, книжарници, издателства, театри, фестивали и всякакви дворци: младежки, спортни, културни и т.н. Останаха само здравите бункери: висши учебни заведения, институционализираните театри, музеи, галерии и домове и тук-таме общински протекторати на никому неизвестни журнали. (Държавата има ресурс да ги обслужва и в бъдеще.) А, остана и едно министерство на културата, досущ като министерство на войната - война няма, но министерството бди, (старае се да) не спи. Културата се връща към корените си - обявяват - към меценатството, към частния живот. Така е на Запад, кълнат се. Ама ние, джанъм, не сме запад. Ние като сме правили читалища, нашите чорбаджии и изедници не са били по-финансово сухи от тогавашните и сегашни западни рокфелеровци. А народи, които предпочитат читалища пред Титаник, не могат да изоставят културата си на произвола на западното меценатство - за да бъдат страшно учудени един ден, като открият колко повърхностна и самодейна е станала културата им. Бе, джанъм, вместо да се чудите след сто години, погледнете Запада и най-паче богоизбраната Америка на какъв културен хал са я докарали и ако още не ви е паднало кръвното, съгласете се, че тези, които искат култура, продължителка на Платон и Гогол, не на Мадона и Робърт де Ниро, искат и различен регламент, свой обществен договор. И най-накрая на въпроса: Ако не беше спортният тотализатор, кой щеше да е гарант за всичките ни федерации - извън футбола и някои други капитализирали се спортове? Нямаме пазар за реклама, нямаме продукти за реклама, не сме част от масонските западни спортни лиги и мероприятия - тоест като не хващаме нищо от западния спортен пазар, колко спорта щяха да съществуват у нас? Ала крепи се сега някаква администрация, има кой да търси път и пролука в спортния свят от името на самоиздържащи се и едва издържащи школи и клубчета. И зад това се мержелее думата с две-три еднакви срички... Има го тотото - останалото е спонсори и надежди за траен пробив. Трудно му е на спорта, но не е спрял да диша. А колкото пò ни приобщават от Запад, толкова повече ще са парите за спорта. Кадърни мениджъри винаги сме имали - споменатите наши чорбаджии са въртели евро-азиатски алъш-вериш, без да са имали и хал хабер, че някога туй тяхното ще го наричат мениджмънт...

Нейсе, какво предлагам аз.

Не, аз не разбирам от нови и стари икономически политики; не знам що са телевизионни права, що е трансфер, що е основен спонсор, що е награден фонд. Не знам дори какво и как осигурява тотото на спорта и дали въобще нещо осигурява или и тук има държавна далавера. Но знам, че има гаранция - мост сред блатото. Да, никой не може да каже кое е по-привлекателното за човешката душа: зрелището или съзерцанието. Спортът обслужва зрелището, културата - съзерцанието. Съзнанието ги възприема отделно, но душата не ги дели. И така, аз искам обществен регламент за това, как моята душа да получава своята доза съзерцание наравно, поне наравно със сегашните дози зрелище. И пак да подчертая: говорим за култура, не за индустриално-политическите изделия като киномелачка, телевизии, радиа и преси.

Аз предлагам да се въведе КУЛТУРЕН ТОТАЛИЗАТОР. Добре, държавата не може да плаща за култура; на спонсори в такава деликатна и труднопроходима зона е нелепо да се разчита; не можем да загинем без култура или сляпо да следваме западните стъпки - а практиката я имаме. Защо да не употребим това, от което хората въртят бизнес, смучат от безнадеждността, наивността и хазартността на българина? Пък и с какво ще смутим нацията с още шест топки в някаква си сфера, изтегляни два или три пъти на тираж? И защо, защо можем да пускаме цели лотарии за ведомствени цели (обикновено в помощ на пострадали служители от уважаваните у нас професии) - а не можем да сме благородни и към културата?!

Аз предлагам културен тотализатор. И един комитет, който да обслужва събираните от него средства. Никакво министерство и никакви мръсни държавни ръце да не пипат вътре. Колкото е печалбата, толкова ще са щатовете на комитета, толкова и дейностите на отделите. Ежегодна ревизия за комитета, ежегодна равносметка. И така, по същество. Като за начало четири основни отдела:

1. Книгоразпространение.
2. Фестивали.
3. Кино.
4. Ограничени проекти.

В България в момента има много повече качествени читатели, отколкото качествени книги се издават. Съгласете се: но това е потенциален пазар. Една разпокъсана на херцогства Германия не е сегашната Германия, нали? Библиотеките ни са пълни с читатели, книжарниците празни. Простете - това е парадокс и не е в покупателността ядката му. И друго - книгата, за разлика от масовата култура на кино, мелосцени, интернет, електронни и всякакви медии, винаги е била ценност, а в незначителен процент придобивка. При изброените съвременни посредници нещата не са така ясни и категорични - дали пък не са повече придобивки, а процентите ценност да са в различна степен на съмнителност? Но да оставим крайностите. Не че е нужно да рехабилитираме и аутопсираме книгата и нейната същина - тя съществува, стига да е достъпна. Откакто рухна издателско-разпространителската система книгата е непристъпна и маргинализирана по неволя - именно феодално разпокъсано е нейното житие-битие. Това трябва да е дейност на първия отдел - възстановяване на книгоразпространителската мрежа. Какво да говорим? Литературната периодика, да речем, сега не стига до вторите градове в държавата, а пък аз съм тръгнал да търся книги! Отделът ще има тази длъжност - да каталогизира издателства и книжарници, и библиотеки, да обезпечи финансово циркулирането на книгите или информацията за книгите между тях. Да поработи за рекламата на книгите. Да балансира между интересите и абсорбира неуспехите дори. Естествено кой има интерес от разпространението на книгата? Производителят - издателят, търговецът - книжарят. Затова те ще бъдат принудени да осигуряват ежегоден членски внос, с чиито пари също да се поддържа администрирането на процеса. В началото членството няма да е решаващо финансово, тотото ще го компенсира, но после издателският конгломерат ще започне да изземва нещата и в свои ръце - за своите пари ще желаят добра реализация. И ще се стигне до естественото: заинтересованият пряко и самостоятелно да осъществява контрол. Културният отдел ще бъде гарант, когато трябва - меценат, а най-вече лобист. Като държавна институция по закон ще е нужно да се регламентират и отношения с другите, най-вече обществените институции - така ще се осигури достъпът до масовата реклама и в перспектива комитетът ще стартира и свой медиен посредник. Но най-важното тук - парите. Кой ще финансира делото? Първо културният тотализатор, второ издателско-книжарският конгломерат. По-приобщено второ звено - по-обнадеждаващи резултати. Пък и както напоследък се разбра - бог е дарил природата и с пазарни закони: кой издател не иска книгата му да стигне навсякъде - и не значи ли това възможност за по-прогнозируеми печалби, сиреч растеж, сиреч утвърждаване на задругата? Апропо, отделът ще контактува приоритетно и с библиотеките - общински, читалищни, училищни - цял полк. На едни ще се пращат книги, на други актуални каталози: купете сега или после, но сега поне бъдете в течение. Перспективата е една (това е идеалната цел) - задругата да изземе администрирането; комитетът ще си е свършил акушерските обязаности и ще продължи вече като джипи на книгата и разпространението й. Но това ще се случи, ако пазарните закони наистина са от бога и ако ние, като българи, не намерим пролука и в тия закони. Мечтата е да се цивилизова колибарско-феодалният настоящ живот на книгите и нейните бащи и благодетели.

Обърнете внимание - в ерата на фестивалното битие на културата по света, на фестивалния ентусиазъм, ние спим, спим и даже не бълнуваме. Вторият отдел ще поддържа фестивали. Колко фестивали се родиха след комунизма, колко ентусиасти на музика, театър, моди и интернационализъм решиха да работят, да представят, да раждат панаири? Колко от тях умряха на втората година? Колко от тях никога няма да се родят, обезверени? Господа, изкуството се е зародило тогава, когато повече хора са почнали да се събират на едно място, да изпитват необходимост от общ фокус, който да осмисли сборището им. Събори, панаири, фестивали - както и да ги наречем, едно е безспорно: те са живецът на културата, те са сцената, изявата, подготовката и тръпнещото очакване на всички минали и бъдещи творци на епохи и масова памет. Жребият отдавна е хвърлен, фестивалната самодейност на нашето племе бълбука - трябва да се подкрепя. Културният тотализатор ще гарантира техния живот, ще финансира едни, ще осигурява минимума на други. Хората ще работят, като знаят, че ако не друго, то поне изкуственото им дишане има кой да поддържа - останалото ще е плод на мишци, спонсори и надежда за пробив. (Лексиката на спорта служи и тук, нали?) Сега фестивалите виреят къде на общински принцип, къде като промоции на концерни, но намират форми и пътища, не са в нокаут като книгата. Лошото е, че това е ведомствен и произволен в очите на публиката фестивален модел. Какво пречи да се вдигне статутът му в общественото съзнание? Само така очите му ще се изпълнят с реален, а не спонсорски ентусиазъм. Фондовете на втория отдел ще сбират прашец, организаторите ща работят цяла година на спокойствие, ще се научат да представят проекти, които да са изпълними и изпълнявани - иначе кранчето за догодина ще промени сечението си. Успехът на всеки фестивал означава икономия за отдела, защото в ерата на рекламата един успешен фестивал - и да не иска - пак ще бъде затрупван от рекламодатели, тоест спомоществователи. Следователно тук още по-бързо жреческата (в смисъл на символична) роля на комитета ще се изрази в застрахователна предимно, а чак евентуално кредитираща. Друго си е освен това да чуеш: успешен фестивал; ergo независим, ergo самофинансиращ се. Някой ще каже: Откъде-накъде пък такъв аванс на фестивалната култура? Няма как. Панаирите са били винаги изразител на масовото въодушевление, фестивалите - визитка пред света. Защо да не гледаме нещата от тази, привлекателната страна?

За киното не ми се говори. Толкова сълзи се леят, браншови сълзи - явно загубите на жива сила са големи. Киното е тежка индустрия - ни отдел, ни комитет могат да я носят на гръб, още по-малко в познатия отпреди държавен маниер. Отделът ще помага за киното, но ресурсите му едва ли ще прескочат някой и друг филм годишно. По-скоро отделът ще играе ролята на държавата в сегашната театрална реформа - ще обезпечава щата, но няма да слага пръст в производствените разходи - и в приходите. Ще помага, но няма как насила да вкара публиката. Тук има много за саниране. Пък и друго има. Едно е да търсиш пари назаем и да започваш от нула, второ нещо е да имаш някаква сума и да не ти достига. Иначе казано, ако отидеш и обявиш: имам толкова и толкова, а толкова не ми достигат - пò имаш шанс да бъдеш спонсориран, отколкото да се изтъпаниш: Нямам нищо, а ми трябват толкова и толкова, искате ли да проведем разговор? Но за киното приключвам, щото често имам чувството, че ако бог реши да удовлетвори мерака ни (не на публиката предимно) за кино, ни културен, ни спортен тотализатор ще помогнат.

Отдел проекти ще бъде Тъмната и Светла Индия на комитета. Тъмна, понеже тук ще се големите интриги, съмнения, недоволства и баджанащина. Светла, понеже ще сбъдва мечти. Отделът ще отпуска средства по представяни проекти - изложба, книга, концерт, постановка, филм, пърформанси и всичко производно; за пътувания и всякаква дейност в полза на културата, ненамерила своите меценати. За да се избегне нечистотията в даването на средства - "защо на него, не на мен? с какво той е пò творец и това е пò творба от моето" и прочие - ще се въведе лимит в максималното финансиране: да речем, половин депутатска заплата (без бонусите, които онези прибират). Защото това са идеални проекти - кой ще каже каква е ползата от една изложба? Ами че това, че е оживяла. И толкова. Тук злоупотребите ще са туморът, но и надеждите на хилядите артпроектанти няма да са малко. Естествено, и по-големи суми ще са възможни, но при две условия - придобита гражданственост на проекта и одобрение от управителната комисия на целия комитет.

Забележка: Ако не сте обърнали достатъчно внимание, първият отдел ще се грижи само за разпространението на книгата, за никакво издаване. Това е работа на издателствата. Ако искат да са пазарни субекти. (А те нямат избор.) Това се отнася, казахме, и за киното. Бедата е, че в момента там нещата са на нулева ставка - ни има киноиздателства, ни има тунел, та да потърсим вътре някаква светлинка.

И два принципа за финал. Основният. Перата на всеки отдел са независими; никакви средства не трябва да се пренасочват от един към друг дотогава, докато мисията на някой от тях не бъде изпълнена. Ревизиите върху комитета ще се отнасят не само върху финансите, но и върху щата - да не почне пак онова ономенклатуряване и да пропадне и тая младост.

Вторият принцип е голям проблем, защото засяга държавата. Това министерство, това общински комисии по културата - всички тези чиновнически гнезда понастоящем служат и на меценатството, вярно, колкото за бог да прости. Трябва да се тегли чертата. Или те и дейността им излизат наяве, кореспондират с комитета и понасят същия контрол и тежести - или освобождават държавното тяло от гърбицата си и предават бюджетите си на други органи.

Как се строи сграда, нали знаете? Осигурява се законово място, проектира се бъдещото построение и се дава в ръцете, в мазолестите ръце на майсторите и общаците. Мястото го има: Б-ия. Проектът ще се възроди - специалистите ще го нанесат изправен и рационализиран на оризовата хартия. Общи работници - под път и над път.

Остават майсторите. В България с размах и широта се създават надзорни органи, което е знак, че с майсторите нещата куцат.

© Огнян Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.05.2004, №5 (54)