Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОНЗИ В ЧЕРВЕНИЯ СНЯГ

Зимна балада

Огнян Антов

web

От няколко дена го чакаха да завали. Зимата излезе студена и за празниците обещаваха сняг. Обещаваха непроходими пътища, петдесетсантиметрово снежно денонощие. А ако студът оцелееше, и белият свят щеше да оцелее за дълго.

Стигнах на лозето в ранния следобед и се заприготвях за няколкодневно лагеруване. Трябваше да свърша това-онова, да попрочета това, да понапиша онова. Вкъщи нямаше как - синът викаше, жената - глупава, не ме разбираше. Всичко ми пречеше, така поне бях решил, макар че не се заблуждавах. Пречех си най-вече аз самият. Заблуждавах се уж да се успокоя, но развенчаната заблуда стяга шапката допълнително. Нейсе, на лозето щях да съм сам, така че трябваше да уравновеся душевното си дишане. Трябваше.

Първо складирах провизиите. Буркани със сготвен ориз, картофи към кило, хляб, лук, даже туршия. Бях забравил яйцата. Вилата имаше две стаи и в двете - температури хладилникови, едната щеше да се отоплява, всичко чудесно. Заприготвях и печката. Изхвърлих пепелта, изчистих, изметох. Пренаредих стаята, внесох си стол с облегалки за ръцете, пепелник, шишетата с вода - за да не замръзват. Взех брадвата и се шмугнах в сушината.

Дърва нямаше много. Някакви греди, измъкнати от дерето, бивши траверси, насмолени, яки преди, сега поизгнили. Освен това десетина борови трупи, по метър и половина парчето, петнайсетина сантима диаметър. За тях трябваше трион и много пот, затова се насочих към траверсите.

Още при първия удар с брадвата не улучих и острието й се заби в цепеника. Бях замахнал здраво, като за първи удар, а цепеникът бе замръзнал, та се видях в чудо. Бе ми нужен втори човек, за да измъкна брадвата със сила и аз премятах огромния цепеник наляво, надясно, и все безрезултатно. Отчаях се. Ядосвах се. Паникьосвах се от пророческия късмет да започна по този нелеп начин отшелничеството си. Сякаш светът ме дърпаше за ръкава и ми смигаше: "Видя ли? Че не можеш сам, усети ли?" Такова отношение на света към мен обаче ме амбицира и се разбеснях. Но от това изхабих само силите си, което щях да усетя веднага след разрешаването на злополучния казус, когато все пак почнах същинското цепене. Отгоре на всичко сапът играеше в главата на брадвата и ме бе страх от счупване. Разбесняването ми бе режисирано, знаех, че когато човек се разбеснее като стихия над предмет от неживата природа, той, човекът, доказва висшата си категория и надделява. Или умира. Но моята злополука не бе болка за умирачка. Така или иначе, нищо не постигнах със сила и тогава заложих на хитростта. Донесох теслата, пробвах разни глупости, захвърлих я и пак я взех. Не ми оставаше друго, освен да бия брадвата по главата. Бях готов вече да зарежа всичко и да се прибера при света, макар и обиден от него.

Замахнах и както бях се разтреперал от яд и изтощение от беснеенето, не улучих желязото, а улучих коляното си. Щях да полудея от болка. Светът в очите ми побеля от сняг преждевременно. Захвърлих и тесла, и всичко и хукнах нанякъде почти разплакан. Почувствах и унижение. Вече нямах сили дори да решавам каквото и да е. Просто страдах и толкова. Такава безпомощност и безсилие ме изпълваше, че исках да умра. Уж търсех хармоничността на уединението, а отново ме блъскаше контрапунктът на битието. Лека-полека болката позатихна, а аз се успокоих, като познах в случката просто една перипетия. Затова се върнах при дръвника, хладнокръвно и внимателно, като стар и патил човек, взех теслата и при втория удар и звън брадвата лековато се освободи и се озова в краката ми. Стана толкова лесно, безпроблемно и логично, че някакво унизително озлобление заседна в гърлото ми и ми се отщя от всичко.

 

В последните месеци нещо не съм наред с нервите. Нищо не ми върви както преди. Не само не се усещах силен и самоуверен като навремето, а и постоянно преувеличавах слабостите в работата си. В резултат се поддавах на самонавиване, нарочвах си определен период, ден, миг, действие и нещо подобно, които трябваше да ми послужат за повратна точка, така затъвах още повече в блатото на фаталистичните ми предначертания и се затварях в кофража на самооскърблението. Чудех се защо е така, оглеждах се, оглеждах пак и пак това, което правя. Решавах в крайна сметка, че след като не ми се удаваше работата ми, не ми се удава и вярната преценка върху нея. Всичко бе като преобърнато без причина и без промяна. Като преобърнато на краката си, точно така ми изглеждаше.

Има нещо зловещо в това да си здрав, а не болен. Знаят го всички носители на съвременните чуми и, макар и да не бях от тях и дори те да не ме интригуваха особено, често се улавях в помисли на обречен. Обречен от какво и на какво, се питах, но отговор не търсех, чувствах, че нямам сили да го търся. В действителност май нямах понятие къде да го търся, а тази мисъл не е нещо, което мога да понеса, и затова я отбягвах.

Докато седях на стола, облакътен на масата, зад мен бумтеше печката, а насмолените траверси, които трудно разпарчедисах, издаваха остра, душлива миризма. Какво ми става? Разбира се, можех да обясня описателно състоянието си, да посоча кое ме дразни, защо ме дразни, кога ме дразни, как светът ми пречи и какво в живота ме осакатява и оскотява, но не в това виждах разрешението. Добре, и преди живеех еди-как си, но защо тогава всичко ми вървеше? И преди живях с хора, но как така това не ми бъркаше толкова под лъжичката, колкото сега? И преди изострях чувствителността на сетивата си до крайност, но поради каква злокобна причина тогава това ме отпускаше и отпушваше, а днес затапва и стъпква всичките ми начинания и пориви? Да, възрастта ме променяше, променяше интелекта ми, това е очевадно, но как и в каква посока? Ако преди знаех по-малко, а можех повече, защо сега е обратно? Толкова простички въпроси - като всичко драматично - а на кой аспект от възможните отговори да заложа? Досега бях залагал на външната причина. Пречеше ми околното, като ми бе повишило нивото на раздразнителност и при всеки допир с него нервите ми пружинираха. Точно затова си бях заплюл тези няколко дена отшелничество, за да елиминирам този катализатор. Но тогава защо сега седях - на топло, току-що заситил глад и жажда, с мека цигара в ръка, сред покой, сам, тих като всичко околовръст - седях и се чувствах напрегнат, несъсредоточен и пред разпад? И пак, и отново инстинктивно търсех причината навън. И вярно, имаше какво да ме притеснява, дървата не са хубави, малко са, доста време щеше да ми отнема цепенето, едва ли щяха да стигнат за толкова дни, но нали ми бе ясно, че ако работата върви, и на студено щях да я карам. "Кога си карал пък на студено?", казвах си на глас и си отговарях: "Е, защо пък да не карам?"

И друго ме притесняваше. Всъщност то ме отчая, макар и да не си го признавах и да си мислех, че ще си го призная може би чак на другата сутрин. Бях се отказал. Седях, слушах воя на псетата от дерето, от редките вили наоколо, кожата ми настръхваше. Нито ме бе страх, нито имаше от какво, но просто настръхвах, като ги слушах. Ето, нервите, пак нервите. Демобилизирах се. Усетих, че няма да имам сили да се мъча с дървата, да им дишам отровите, да слушам псетата. Представих си ясно калъпа, звуковия, зрителния и осезаемия калъп, по който щяха да протекат идващите дни, и ми се видя така непоносим, че ми се догади. И в тази лепкава предварителна отвратеност аз трябваше да си извадя душата и да почна работа с нея? И, за капак на всичко, проумях и най-фаталния факт от този ден. Не бях подготвен за работата, която исках да свърша. За да стигна до фактическата подготвеност, бяха нужни поне два дена, сиреч половината от отпуснатото време и то най-силните първи два дена - и най-топли. Време, употребено само за достигане до вратата на вдъхновението и почукване - да ми отворят. Евентуално. Това ли бе нарочената ми отпреди месеци повратна точка, мигът на истината? Явно бе само това.

Мисълта, че се бях провалил за пореден път пред себе си, ме обзе, но не ме разтресе. Нали я бях надушил вече, предусетил я бях по състоянието си. Пък и свикнал бях напоследък. Просто не бях я конкретизирал и локализирал, а сега и това бе налице. Решението бе взето. Щях да преспя и още със ставането да си събера провизиите и - обратно. Тази пречка - беше ми кристално ясно - този път не бе перипетия, като нелепицата с брадвата, а бе непреодолимо за момента препятствие. А успокоението, на което неочаквано се отдадох, не бе парадоксално, а израз на вярата, че утрешното ми преждевременно завръщане щеше да е тласък към поредната повратна точка в търсенето на изчезналия ми душевен комфорт.

Седях, пушех, хвърлях дърва в печката и се мъчех да разгоря и мечтите си, за да започна подготовката за новия ден.

 

И зрението ми отслабва. От много четене, безспорно, но възможно ли е само от четене? Четенето изграждаше света, в който живеех, то дирижираше отношенията ми и диктуваше любовите и омразите ми. И, да речем, затова природата - с присъщата си балансираност - бе направила така, че получаването на едно да се откупва със загуба на друго. Тази формула ми се струваше удобна и аз не исках да я променям, колкото и бутафорна да ми изглеждаше. Нелогична, но с обяснение, носещо спокойствие и чувство за сигурност. Пък и какво толкова смущаващо има в акта, да губиш на година по някоя буква от зрението си, с която да заплащаш лакомията си за думи? Добре казано. Ето още една причина за удовлетворително успокоение... преди заспиване...

Както си лежах и мислех, че съм на път да заспя, изведнъж се ококорих. Нещо подобно бях чел... или чувал и за човешките нерви! Какво, какво... Ето какво. Че прескачайки двайсетата си година - някъде там - човек губел постепенно една по една нервните си клетки, а... Мили боже! Ами че нервните клетки не се възстановяват! Ето го ключа! Това е мистерията! Скочих, светнах лампата и добре, че го направих, защото като нищо нямаше да изкарам до сутринта. Бях затворил печката към буриите преди лягане, за да пази по-дълго топлина, но проклетата смола се бе разгоряла и печката бе върнала. Стаята бе в мъгла, кажи-речи. А пък аз се чудих защо ми се струва, че ми се вие свят и дори погрешка бях взел това състояние за предзаспиващо. Наметнах се, отворих вратата, отвън нахлу студ, но нямах избор: трябваше да издърпа димилката. Отворих и печката, коминът дръпна яко и бързо изтегли последните разгаряния на жаравата. Зарязах ги. По-добре студ, отколкото припадък. Запалих цигара, взрях се в тъмната гора отсреща през отворената врата и отново се върнах на мисълта си. Какво означаваше това? Все едно, рекох си, плочките в коридора у дома една по една да изчезват и да образуват дупки. Така ходенето по коридора и прибирането вкъщи с течение на времето ще става все по-сложно и невъзможно и в един момент ще може да се ходи само чрез паякообразен способ по стените и тавана, докато в един прекрасен ден се изтървеш и рухнеш в образуваната пропаст - в геената без дъно... Усетих повече студ, отколкото дим и тъкмо понечих да затворя, когато на прага се появи изневиделица нашата котка. Бях забравил за нея, година-две преди това я бяхме занесли и зарязали на лозето, преди да ми се роди син, и тя все още се навърташе тук, стопанката. Не й се зарадвах особено, защото ме стресна като дявол, все пак я оставих да се постопли. Бе пълна навярно с бълхи и ще трябваше да я изгоня, нямаше как. Като нищо щеше да се навре в краката ми през нощта, а тормозът от бълхи смазва съня...

Нервните клетки умират и не се възстановяват. Ето от какво не съм наред с нервите. Целият свят не е наред с нервите. Блазе на тези, които щадят интелекта си, не го натоварват, не го ползват, те нищо не губят от загубата на клетките. Ами хубаво, ама такива като мене, които са свикнали да товарят нервната си система докрай, да изстискват и изсмукват енергията й, как да се предпазят? Как да оцелеят, имам предвид? Нали на всяка моя клетка аз съм заложил някакво умение, всяка клетка съм впрегнал в работа и това ми е носило доскоро способността да работя на пълни обороти дълго време, да се напрягам неистово, но с успех. Нали като съм разчитал на област като въображението например и то не ме е подвеждало, с всяка година неговият капацитет ще се ограничава и аз ще го губя - без право на обжалване! Ами как ще я карам аз тогава? Как да я караме всички? Как да постигам кондицията на съзнанието си, след като ресурсът, който го подхранва, горивото, което движи съзнанието, умира, пропада, изчезва с всяка година? Как няма да се чувствам напрегнат, раздрусван и вътрешно притиснат, след като всеки божи ден всяка моя оцеляваща нервна клетка поема и още една функция, и още една тежест? Душевният ми механизъм просто се претоварва и какво излиза? Че трябва да го разтоварвам, че трябва да изхвърлям баласт - като кораб, в който прониква вода! Постепенно ще се налага да мисля вместо, да кажем, трипластово - двупластово. А сетне - еднолинейно. А сетне? Нужно е да изхвърлям по някой от своите мисловни навици, морални навици, битови навици; да се откажа да бъда учтив и груб, а само учтив или само груб, само весел или само мрачен, или само нормален, или само луд... А възможно ли е това? А възможно ли е другояче? И как да съвместя глада за знания и четене с невъзможността за използването им, пък макар и да се трупат с тонове в складовете на паметта? Защо ми е голяма наличност със слаба оперативност!? Да помислим спокойно. Автоматичното прилагане на тази теорема означава, че с напредването на възрастта хората стават оперативно по-неуверени и по-немощни. А това не е така. Не е винаги така. А дали... действително? Впрочем изключенията... за правилото... как беше...

Но какво ме интересуват другите! Аз съм затруднен, в явно затруднение съм в последно време да ходя нормално по коридора си, липсва ми предишната мощност на генератора, осигуряващ летеж на интелекта. Губя височина, тъй че приемам с пълна увереност, че причина за това са отлепящите се една по една метални пластини от покритието на моите крила. А като ще остана съвсем без крила, какво да го правя корпуса?

"Абе, брате, извиках от леглото, излиза, че е много трудно да живееш след определена възраст!" И пак си отговорих сам: "Да. Чисто и просто е безсмислено."

 

През нощта сънувах интересен сън. Кое беше сън, докъде беше сън и дали всичко бе сън, този въпрос ме занимава и в настоящия момент. Значи, пътувам към лозето с автобуса. Слизам на някаква спирка, която не е моята, но това не пречи на увереността ми, че съм слязъл на моята спирка. Тръгвам покрай дерето, по познатия път и изведнъж разбирам, че е навалял много сняг - половин метър и повече. Аз газя, а от двете ми страни ме конвоират кучета, лаещи отгоре ми, ама до пяна по устата. И ме гледат с такива страшни очи. Най-странното, което осъзнавам в един миг, е, че кучетата не оставят следи в снега за разлика от мен, аз едва газя, а дънките си усещам прогизнали. А псетата скачат по снега като Исус, който ходел по водата - отгоре, по повърхността, без да оставят следи. Стигам до портата и с голяма мъка я отварям. Много сняг е затиснал лозето, равен сняг, стърчат само коловете. Моите стъпки са единствените, които развалят красотата на мълчанието и на гладката повърхнина. Успявам да вляза и виждам, че под плета влизат следи, котешки, криволичат и някак изотстрани стигат до къщата. (Следите са дълбоки като моите, неестествено.) Вече съм на верандата. Вземам ключа от скривалището и отключвам първо стаята без печка. Вътре нищо не изненадва, а напротив - струва ми се съвсем на място да видя бурканите с ориз, хляба, лука, картофите. Туршията е отворена, ядено е. Всичко е наред. Отивам до другата стая, пъхам ключа. Не става. Отвътре има друг ключ. Опитвам пак. Усещам как ме пролазват тръпките на студа, водени от отчаянието, че не мога да вляза да се постопля. Не знам защо, но навън е нощ. И изведнъж вратата се отключва, открехва се, после широко се отваря и пред мен цъфвам аз. И държа същите ключове като себе си. Това раздвояване дотолкова ме смайва, че не мога веднага да преценя какво ме смущава повече - това, че стоя сам пред себе си, или това, че този отвътре е разчорлен, с червен изпъкнал поглед, а иззад него от стаята излиза мазен дим и ми пари в очите. После нещо ме изплашва. Това е рязкото осъзнаване, че вътре има човек, а отвън няма следи! Как е влязъл тогава? Откъде се е взел?... "Откъде съм се взел!", сам на себе си крещя и пак аз, само че този другият отсреща, си отвръщам спокойно: "Като дойдох, нямаше сняг. Наваляло е през нощта." Вълна на облекчение ме залива от този така правдив и истински отговор и, ако не се лъжа, тази вълна ме и събужда.

Всъщност събудих се от студ. В просъница станах и затворих вратата. Беше се отворила. В стаята бе такъв зверски студ, че си сложих шапка, шал и така влязох под юргана и шубата върху му. Стори ми се, че котката се е свила до печката и се сетих, че бях забравил да я изгоня. Навън бе някак по-светла нощта, отколкото снощи. Но някаква пелена ми затискаше мислите и аз реших, че много ми се спи и ако сега се размисля върху всичко, което ме е смутило, щях да се разсъня, а аз и без това често имах неприятности със съня си.

Най-лошото се случи на сутринта.

Отворих внезапно очи и се почувствах така смазан, изплашен и потиснат, че нямаше накъде. Първото, което изскочи от съзнанието, бе думата сняг. Тя даже се опита да ме освежи, най-вече с възклицанието, което последва: "Ех, да завалеше сега сняг! Да обели света, да го изчисти..." Никой не ми отговори. Изплаших се отново от собствения си глас и тогава вече ужасът ме сграбчи. Усетих в ръката си ключове и два смазващи въпроса ме приковаха: Кой е отворил вратата, която бях затварял посред нощ - нали бях я заключил!? А защо... котката търси топлината на отдавна изстиналата печка, а не е в краката ми?!

Шапката бе на главата ми, шалът - около шията. Обувките ми бяха на място, шубата също, но не и дрехите. Скочих, облякох каквото намерих в гардероба, наметнах шубата и отворих вратата. Котката се размърда, протегна се на ченгел и бавно мина покрай мен без традиционното умилкване, и прескочи прага.

А през нощта навън бе навалял сняг. По варела, който бе оставен до стълбите, можеше да се види дебелината на снежната покривка. Повече от половин метър. Всичко бе затрупано. Обзе ме спокойствие. Даже се позамислих дали има смисъл да рина сняг с лопатата, след като ще си ходя, или направо да газя до шосето. Но къде ми са дрехите, стреснах се. И тогава видях следите.

Бяха от човешки крак, макар подметки да не се виждаха отпечатани върху снега. Започваха точно на метър пред мен, оттам, където свършваше верандата. Стъпките вървяха по права линия, по пътеката към портата. Залюлях се и тръгнах несъзнателно след тях. Стараех се да стъпвам вярно в следите, за да не се мокря, и дори веднъж-два пъти се обърнах да погледна назад и бях доволен. Стъпвах много точно, даже невъзможно точно. Стигнах до портата, която с труд е била открехната, колкото човек да се измъкне, и сетне е била затворена и гвоздеят резе е бил пуснат. Стъпките свиваха наляво, към горичката, и се скриваха внезапно вдясно, в нея. Продължих.

Влязох в горичката и с почуда установих, че следите увеличаваха разстоянието си една от друга и не бяха вече толкова добре очертани. Човекът преди мен сигурно е побегнал. Хукнах и аз. В лекия сумрак на гората очите ми блестяха като сняг, побелели от ужас.

Спънах се в нещо и се проснах право отгоре му, дори в същата поза. Отривисто и с вик се издърпах назад и замръзнах. Пред мен лежеше труп. Ръцете му бяха заровени в снега, а около тях снегът бе червен, червен, невероятно червен. Над трупа беше издълбано в снега следното: НЯМАШЕ КАК. Издълбано бе с дръжка на нож, който леко бе захвърлен наблизо и не бе успял да потъне в снега. Човекът бе бос, облечен в моите дрехи, гологлав...

 

Ето сега, седнал съм на стола с облегалките, пиша тези записки и всичко е наред. Налегнало ме е безтегловно равнодушие и безплътно спокойствие и аз пиша и не знам дали да мисля за нещата, които ме смущават. Защото все пак има такива. Те стоят в съзнанието ми като някаква предистория. Предистория, стигнала до повратната си точка и намерила своя край.

Вече десет дена откакто открих трупа и все съм тук, в стаята, и не съм излизал дори по нужда. Ето нещо, което ме смущава. Не ям, оттатък стоят недокоснати провизиите, а в сушината - талпите и проклетите траверси. Не съм ги пипал, а би трябвало отдавна да са свършили. Но това някак не ми пречи, аз пиша и листът бавно се пълни с думи, а това е доказателство, че съществувам. Напук на материята.

Впрочем, първото, което ме изненада, беше тогава, като избягах от трупа, върнах се в лозето и малко преди да нахълтам в стаята, спрях и се обърнах. Стояха си еднопосочните следи, оттук закъм гората, сякаш бях долетял току-що, а не бях прегазвал, спъвайки се и падайки на няколко пъти, снега. Също като в съня ми. Аз бях тук, а следи от този факт нямаше.

Известно време мислих и за трупа. Това бе самоубиец, безспорно. Прерязал си вените и ги заровил в снега, и отдал най-скъпото, кръвта си, на най-чистото на света, снега. Оригинално. И, странно, не ме стряскаше - и до сега - това, че трупът бе с моите дрехи, че бе с всичко, което ми липсваше на мен. Страхът, който тогава ме халоса, ми бе попречил да обърна трупа и да погледна в лицето му. Босите му крака бяха сини-посинели, за да ги разпозная. Вярвайте ми, точно сега, в този миг - момент... Да, току-що оставих писалката и се погледнах в огледалото. И се видях. Ето сега гледам и краката си, няма да ги събувам, за да не изстина. Всичко си е на мястото, всичко е наред. Не може онзи труп да съм аз.

И друго. Котката. Писах някъде, че на сутринта се бе свила до печката, а не в краката ми. Защо, не знам. Противоестествено е живите ми крака да топлят по-малко от мъртвата сутрешна печка. А е неестествено и котката да не ми обръща никакво внимание. Сякаш съм невидим за нея. А нея, между другото, я няма. Замина нанякъде преди седмица още.

Разбира се, аз не съм толкова наивен. Разбира се, тези неща значат едно: мен ме няма, не съществувам, аз съм онзи в червения сняг. Но съгласете се, че тези записки, които някой ден ще прочетете, говорят за обратното.

Навън е сигурно под нулата. Снегът заякна и се увеличи малко. Оня ден валя отново. Не мисля, че някой е открил трупа. Кой ще дойде в този генгерлик... А защо да не дойде? И защо никой досега не е дошъл да ме потърси? Имам жена, родители, роднини, невероятно е да не са ме издирили досега, знаят къде съм... Не мога да проумея защо продължавам да съм сам вече десет дена, след като всяка логика посочва това като неприемливо. Има, може би, само едно обяснение. Дошли са, намерили са ме в червения сняг и са ме отнесли. А тук не са посмели да влязат. Не, не, щяха да влязат, сто процента... Тогава други са ме открили, изнесли, занесли и всички сега са в траур и изтръпват при мисълта за това дяволско лозе. Гадая. Би могло да е така, но само ако аз съм онзи. А аз съм тук. Тук съм. Вярвайте ми.

И въпреки всевечното успокоение, което изпитвам вече десет дена и което споменатите смущения не могат никак да нарушат, аз все пак изпитвам страх. Да, страх. Не оня плътски, треперлив страх, а друг - страх от бъдещето. Мене например ме е страх да изляза навън в снега, за да не открия пак, че не оставям следи. Като онези псета от преследващия ме сън. Страх ме е от посещения. Знам, че все някой ден снегът ще се стопи и няма да се страхувам от стъпките си, че все някога някой от нашите ще се появи. Ще дойде, ще влезе, ще разгледа. А ако не ме види? Ето от какво ме е страх. Как ще понеса мисълта, че съм невидим, че не съществувам за тях? Това ме спира и да не тръгвам за вкъщи нито сега, нито на другата сутрин... Като нищо ще се отнесат към мен както котката в онази нощ. След онзи сън. Страх ме е и да заспя, може би от сънища ме е страх, макар че не ми се спи изобщо, нито съм мигнал оттогава, но ме е страх. А от друга страна, това, че не ми се додремва дори, някак не ме смущава особено, само от време на време ме учудва, като се сетя.

Но най-много ме е страх, че и тези записки могат да се окажат невидими за вас, а това е нещо, което ще ме разнищи.

 

И въпреки всичко (простете моето упорство, но), въпреки всичко аз продължавам да настоявам и отказвам да повярвам, че съм призрак. В крайна сметка аз се усещам същия, какъвто бях.

Точно така.

 

 

© Огнян Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.08.2007, № 8 (93)