СВИНКС

Нели Лишковска

web

Тоя свят не отива на добре.

Ама хич. Това си мислеше той, докато чакаше трамвая пред Халите, за да се дотътри до дома в един от крайните квартали. Прелистваше едно от онези вестничета, дето ги раздаваха на излизане от метрото. Хвърли бегъл поглед върху заглавията с едри букви. Понечи да го изхвърли в кошчето, но прочете едно друго заглавие с по-дребен шрифт.

Всъщност "новината" в статията не беше нова. Изобщо в последно време нямаше новини в истинския смисъл на думата. Всичко се преповтаряше и потретваше. Може би само понякога, някой по-разсъдлив или хитър редактор сменяше заглавието, началното изречение или снимките. А иначе, съдържанието "дежа вю" или в случая "дежа лире" или както там му викаха французите. Той беше учил английски, ама то в днешно време кой не е.

Та, висеше си той на спирката, подсмърчаше, мачкаше вестника в ръце, щото иначе трябваше да пуши, ама нали беше отказал цигарите, че станаха много скъпи, и хоп! "Новините".

Отново детка агресия в училище и извън, отново корупция по високите етажи на властта и по по-ниските. Световна криза - по света и по принцип. И тоя грип сега - и у нас, и по света. Прелест.

В интерес на истината, хората съвсем бяха психясали. Кои повече, кои по-малко. Забеляза, че се гледаха един друг по-подозрително от обикновено. Увиваха се в яките и шаловете си, нищо, че есента бе ненормално топла, поради глобалното затопляне (още една "новина"!) Недай боже, някой да кихне в автобуса! На следващата спирка се изпразва. Автобусът.

Освен това - в последните дни бе излязла нова мода. Да се носят медицински маски. Лошо нямаше. На някои им подхождаха повече, отколкото на други. Особено на ученичките. Усети се веднъж, че си ги представя в къси бели престилки, слушалки на врата и маски. Красота.

Друго, което му бе направило впечатление бе, че най-често тези маски бяха носени от жени. Навярно мъжете смятаха, че са герои или че е под достойнството им да носят подобно нещо върху лицето си. Значи можеха да носят бради, брадавици и срам с достойнство, а маски не? Той също не слагаше маска, когато излизаше от къщи, но определено мислеше, че това не е геройство, а глупост. Ама той си беше глупав по рождение. Защо да си се сърди?

Ето и адашът му оня ден се бе обадил и му бе казал, че при тях в Обеля някакъв луд обикалял. Дебнел и щом видел маска, дърпал я рязко и плюел в лицето на бедния човечец.

- Е, хванаха ли го?

- Хванаха го, я. Бил един от онези, дето ги пуснаха от лудниците.

- Сигурно пак са го прибрали.

- Сигурно.

- То и при нас има една такава, леля Живка. Ама тя е от кротките.

- Да, бе. Кротък, див - все е луд.

- То вече кой не е - заключи философски той.

Размениха още няколко мъдрости "на народите" и затвориха.

А това за леля Живка беше вярно. Много кротка женица. Станала такава след един нечовешки побой от някакви луди. Не знаеше годините й. Не й личаха. Никой не можеше да ги определи, понеже за лудите времето не тече. Всички я знаеха като леля Живка и толкоз.

Наскоро я срещна. Беше помъкнала едно малко червено пластмасово столче и три огромни найлонови торби. Торбите й най-често бяха пълни с боклуци, изровени от кофите за смет. Седеше на пейката на спирката, за да почине след дългото кръстосване из района.

- Къде пак обикаляш, лельо Живе?

- Аз друго не правя.

- Какво ново?

- В кофите ново няма. Много рядко.

- Що не си седиш вкъщи бе, жена? Такъв студ е.

- Вкъщи е по-студено.

- А от грипа не те ли е страх? Ще го лепнеш и после ще ровиш из казаните на дяволите.

- Кой грип? - не разбра жената или само се преструваше, че не разбира.

- Тоя, новият.

- "Птичият"?

- Не, не този.

- Щото той беше Малкото чи.

- Моля? - той наистина не разбра.

- "Пти" значи "малко", "просто". Светът се нуждае от простота. От повече простички неща.

- А тоя сега, какво? Да не е Голямото чи?

- Кой тоя?

- Новият. Свинският.

- Не е "свински" - вдигна нагоре показалеца си жената.- Сфинкски е.

- Че защо да е "сфинкски"?

- Защото като Сфинкса ти задава въпрос. Ако отговориш правилно - продължаваш нататък, така де, оздравяваш. Ако ли не... знаеш...

- Що се отнася до мен, хич не ща да отговарям на грипни въпроси - ухили се той.

Трамваят изтрака зад гърба му и той се разбърза.

- Айде, лельо Живе, че бързам.

- То от бързане сме стигнали дотука... - чу я да казва, докато се качваше.

Трамваят се заклати. Раздрънча се. Бързаше.

Той седна срещу вратата. Гледаше през прозореца загърнатите в себе си хора и си мислеше, че освен глупав е и ужасно любопитен. А това негово любопитство ще му изяде главата някой ден. Точно сега например страшно му се прииска да разбере какви въпроси задава тоя "сфинкски грип". И изведнъж едно странно прозрение го осени. Истинският Сфинкс, оня, каменният, там в пясъците, нямаше нос. Не защото беше паднал, разрушен от атмосферните влияния, според версията на учените. Някой умишлено и съвсем съзнателно го беше унищожил. Защото Сфинксът нямаше нос, а зурла. Свинска муцуна.

- Ако обичате, бихте ли го перфорирали.

Някакво девойче от задната седалка му подаваше билетчето си. Той го продупчи в апарата над главата си. Обърна се да й го върне. Тя се наведе към него и протегна ръка, за да го вземе.

И кихна в лицето му.

© Нели Лишковска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.03.2010, № 3 (124)