БАЧО НАЧО

Нели Лишковска

web

На Марин Божков

БАЧО НАЧО ПРОДЪЛЖАВАШЕ ДА ВИСИ.

Може би не беше изчислил правилно. Не бе сметнал кога точно на жена му ще й писнат натякванията на инвалидната й майка и ще благоволи да се прибере. Тъщата я гледаше сестра й, която пък беше още по-досадна и мърмореща от неговата коза, вечно недоволна стара мома с три деца. Отдавна се бе убедил, че бе извадил късмет и често благодареше на Оня горе и на собствената си съобразителност, че не бе попаднал първо на нея. Вярно - неговата беше ялова, но онази, като имаше три копелета, какво? Изобщо не ги ебаваше. Така де, хич не й пукаше. Раждаше ги и ги тръсваше на старата, докато навършат училищна възраст. Пък и сетне... Тя, тъща му, най-вероятно затуй получи двата инсулта. От пренапрежение и притеснения от всякакъв характер.

Поотвори едното си око и хвърли бегъл поглед към вратата на избата. Никой. Май само му се беше счуло, че някой трополи по плочките на двора.

БАЧО НАЧО ПРОДЪЛЖАВАШЕ ДА ВИСИ.

А каква хубавица беше! На млади години... Е-е-ех!... Не сестрата, а неговата козичка. Коси - корабни въжета сякаш. Като ги сплетеше - до коленете й стигаха. А сега беше почти плешива. Почти. Ама плешива. И очите й вече не светеха като едно време. Спомняше си, че само като го погледнеше и гащите му отесняваха. Огън жена! Беше.

Ама той си я обичаше. Нищо, че му триеше сол на главата за всякакви глупости. Нищо, че и най-незначителната дреболия можеше да я изкара от релси. И тогава почваше една... Така крещеше и проклинаше, че разлайваше кучетата на Биньо Горния от Долната махала. Той обаче всичко й прощаваше...Само дето чедо не му роди. Ето, това го съсипваше. Всеки път щом се сетеше. А той единствено затуй мислеше. И колкото повече минаваха годините, толкова повече мислеше. И странно, но колкото повече години минаваха - толкова повече си я обичаше. Нея, пустата му ялова коза, мътните да я отнесат.

БАЧО НАЧО ПРОДЪЛЖАВАШЕ ДА ВИСИ.

Най-гадно му стана обаче, когато съвсем неочаквано, преди десетина години, при един от редовните им скандали, тя му изкрещя, че вината била негова. Беше й писнало непрекъснато да й подмята разни забележки и не особено ласкави думички. Не аз съм причината, бе пръч такъв, беше викнала грозно. Ти си ялов, тъй да знаеш! По лекари била ходила, изследвания всякакви й били правили. Всичко й било наред. Чуваш ли бе, шопар скопен! Ти си причината! ТИ! А аз, глупачката, до гъза му седя, завет му пазя! Досега десет да бях родила и отгледала, ама не!! Хак ми е - сега него ще си гледам, докато пукна!

БАЧО НАЧО ПРОДЪЛЖАВАШЕ ДА ВИСИ.

От този ден - беше по Коледа, това нямаше да забрави никога - не обели нито думица повече. Все едно никога, нищо, с никого не беше се случвало. Или беше се случило. Само че той се правеше, че не забелязва. Жена му после не говори цял месец. Той казваше по нещо, даваше по някоя заръка, когато излизаше, или й предаваше поздравите, които й пращаха съседки и познати из селото.

Постепенно пак започнаха да си общуват. Бавно и мъчително... и още дълго след това й личеше, че му е сърдита. Оттогава по-рядко се караха. Все за дреболии, но ставаше така, че някой не издържаше. Нервите просто звънваха и се късаха. В повечето случаи - нейните. Но тази сутрин... Ей, богу! Тази сутрин така го стегна шапката, че...

БАЧО НАЧО ПРОДЪЛЖАВАШЕ ДА ВИСИ.

Той затова прибягна до този краен вариант. Изобщо не се замисли, когато измъкна най-здравото въже, което държеше в сандъка на тавана. В главата му имаше само една мисъл - да я сплаши. Да й изкара ангелите така, че да помни до живот. Тъпата му коза ялова!

Беше забравил кранчето в кухнята и цялата къща се бе наводнила. Пък скоро бяха правили ремонт... Като видя тъжната картинка, благоверната му изпадна в истерия. Крещя, руга, анатемосва - като че ли кой знае какво беше станало. Накрая му изсъска, че отива при майка си и докато се прибере, всичко да било сухо, иначе...

Той поизсуши, доколкото можа. Изкара мократа покъщнина на слънце. Попремете. Позабърса. но после се размисли и...

Ето го сега... Виси от тавана на избата с клуп около шията. Спокойно... не беше се обесил. Още му се живееше, мамка му. Па, макар и с такава проклетия, дяволите да я вземат.

БАЧО НАЧО ПРОДЪЛЖАВАШЕ ДА ВИСИ.

Бе скалъпил набързо една система от стара щайга, която бе яхнал и няколко въженца, овързани около кръста и раменете му. После бе нахлузил якото въже на врата си и бе зачакал.

По неговите сметки, жена му трябваше да се появи всеки момент. Последният автобус от града вече бе пристигнал на селския площад. Всеки момент можеше да тропне. Ако не бе се разприказвала с някоя друга загоритенджера, разбира се.

Чу стъпки край вратата и притаи дъх.

Не беше жена му.

Буля Лозана. Извика два-три пъти имената им, после явно зърна отворената врата на мазето и застана на прага.

Когато очите й свикнаха с полумрака, тя се втрещи от неочакваната гледка пред себе си.

Понечи да извика, но викът заседна в гърлото й. Бързо съобрази нещо. Огледа се. Запретна двата края на престилката си и започна чевръсто да слага в нея бурканчета зимнина. Две със сладко от вишни, три лютеници и една туршия, няколко шишета доматен сок...

Мамицата й съседска. Че и друг път беше барала туй-онуй - беше. Че бе отмъквала разни дреболии - беше. Че бе прибирала неща, които не са нейни - беше. Ама в такъв момент! В помещението имаше мъртвец, все пак!! Така де. Той изглеждаше съвсем мъртвешката. Никакъв страх от смъртта нямаше тази жена. Или поне капка уважение.

БАЧО НАЧО ПРОДЪЛЖАВАШЕ ДА ВИСИ.

Идеше му да скочи и да я размаже. Ама идеята беше друга, нали така? Затова стисна зъби и съвсем спря да диша. Остави клепачите си полузатворени обаче. Искаше да разбере докъде ще стигне наглостта и безочието на буля Лозана.

А буля Лозана въобще не поглеждаше към обесения. Стараеше се да грабне възможно най-много... парчето плат в ръцете й се препълни. Видимо натежа. Тя поразрови струпаните в ъгъла изгнили корита и дървени касетки. Прехвърли нещата от престилката си в една ръждясала кофа. Изпуфтя, когато я вдигна, но не се отказа. Тръгна към вратата. Докато минаваше край него, закачи левия му крак. Той се залюля. Дъските на тавана проскърцаха.

Съседката спря на място. Изчака, докато скърцането и люлеенето спрат. Пак затътри кофата, но почти на прага - отново спря. Обърна се и се насочи право към бурето с отлежалото му, петнайсетгодишно винце. Неговото вино. неговата гордост. Елексирът, за който се говореше в цялата околия с възхищение и завист.

До дървения чеп, с който бе запушен чучурът имаше метално канче и две празни двулитрови бутилки от безалкохолно.

Буля Лозана започна да пълни канчето...

И тогава - бачо Начо, който си висеше обесен от тавана на избата - не издържа.

- Там нидей бара!

Жената вдигна глава. Облещи се насреща му. Хвана се за сърцето и се захлупи по очи.

Скъпоценното, петнайсетгодишно винце - единствената останала гордост на бачо Начо - продължи да се лее направо върху мръсния, влажен под на старото мазе.

© Нели Лишковска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.03.2009, № 3 (112)