БЪЛГАРО-ГРЪЦКИЯТ БИЛИНГВИЗЪМ КАТО РЕЗУЛТАТ НА ГРЪЦКАТА ОБРАЗОВАТЕЛНА ПОЛИТИКА ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

Надка Николова

web

Предмет на настоящата публикация е не онзи билингвизъм, който възниква в резултат от естествени езикови контакти в селища със смесено население, а билингвизмът като резултат от целенасочената политика на фанариотите², намерила израз в две институции: училището и църквата. Чрез нея те манипулират езиковото и оттам народностното съзнание на българите с цел да ги асимилират, за да си осигурят гръцкоговорящо население, обитаващо земи, към които да предявят "законни" претенции, и да осъществят по този начин експанзионистичната си териториална политика.

Първата буржоазна класа, която се оформя на Балканите, е гръцката. По този начин една голяма част от християните се разграничава от останалите етнически общности в Османската империя не само по национален, но и по социален признак и след като за един дълъг период от време представлява буржоазната класа в европейските земи на империята, от определен момент нататък става и движещата сила за създаването на националните буржоазни прослойки на тези общности. Още в края на ХVІІ в. Смирна и Солун стават икономическите столици на Османската империя, богатата гръцка прослойка поема длъжността драгоманин на флотата и драгоманин на Портата³, а от 1709 г. заема и престолите на Дунавските княжества. Към края на века гърците почти изместват французите от търговията с Изтока и сериозно съперничат на англичаните. "Същевременно национализмът на гръцката църква става все по-силен и Цариградската патриаршия започва да упражнява един вид империализъм над останалите балкански народи. През 1767 г. тя закрива автономните архиепископии в Ипек и Охрид" (Зворонас 1993: 40-41). Поради силната икономическа позиция на гърците ХVІІІ век е векът на силно влияние на елинизма на Балканите.

Формиращата се през този век българска буржоазия е в тясно стопанско и търговско сътрудничество с гръцките търговци, което е в силата си докъм втората четвърт на ХІХ в. Това сътрудничество до голяма степен налага и обвързаността на българския културен живот предимно с примера на Гърция. "Достатъчно е да се посочи, че гръцкият език до 40-те г. на ХІХ в. по стопански съображения в повечето случаи е задължителен за българските търговци от вътрешността на страната, ... а всичко това се отразява върху формиращата се новобългарска интелигенция, която до края на разглеждания период е "заквасена" главно в среда със силно гръцко културно влияние" (Радкова 1986: 25-26). По подобен начин в преобладаващите публикации за българо-гръцките културни контакти през ХVІІІ-ХІХ в. се изтъкват именно тези зависимости. Въпросът, който следва да си поставим, е дали гръцката езикова политика в образованието води до билингвизъм въобще и ако отговорът е положителен - в каква степен засяга българския етнос, каква част от него и в каква форма се реализира.

От ХV до края на ХVІІІ в. средища за разпространението на грамотността в българските земи са килийните училища. Същевременно обаче, когато през ХVІІІ в. започва Възраждането на българския и гръцкия народ, гръцкото просветно влияние чувствително се засилва поради причините, коментирани по-горе. То се проявява в трайното навлизане на гръцкия език в живота на българското учебно дело. Причина за това е и фактът, че Цариградската патриаршия олицетворява за българите религиозното началство и канонически, и политически. "Консервативното преклонение към "своята" религиозна институция постепенно измества историческия спомен за религиозно-просветната самостойност и улеснява проникването на гръцкия език и в църквата, и в училището, макар че не е повсеместно явление" (Димитров 1987: 16).

В селищата обаче, където гръцката църковна власт е особено силна или съжителстват българи и гърци, в образованието се стига до приобщаване към гръцките образци, тъй като те се оказват с по-висок престиж. В килийните училища наред с черковнославянския (идентифициран като български) се възприема и гръцкият език, като на първо време това отразява стремежа към подобряване на образованието. Например Софроний Врачански, който учи в килийното училище в Котел през втората половина на ХVІІІ в., свидетелства в Житието си: "Понеже у Болгария не има философское учение на славянски язик, наченах да учим по гречески язик и изучих и октоих" (Врачански 1976: 29). Пагубните резултати обаче вече са налице. Те се коментират от Паисий така: "И на пакост и злоба що имеют на болгари още из прво време не оставлают от болгарского иазика епископи болгарому, но све от грчески иазик. И не радат от нюд за болгарски школ или учение, но обращают све по грчки иазик (курсив Н. Н.). За то су остали болгари прости и неучени искусно писание и много се от них обратили на грчска политика и учение и за свое учение и иазик слабо брежат. Тая вина болгаром от грчска духовна власт приходит" (Хилендарски 1998: 26). Опасността от погърчване е съзряна и от чужди пътешественици. Посещавайки Воден в Македония през 70-те-90-те г. на ХVІІІ в.,Кузинери например констатира: "Зографът Апостоли ... се хвалеше, че е повече грък, отколкото българин. Бях забелязал вече, че хората от тази нация (българите) се отъждествяват по-лесно с гърците, които населяват градовете с епископ и където следователно имат училища. Те, изглежда, се смятат по-изискани, когато следват гръцки училища и че там са придобили знания, които само българското образование не би могло да им даде" (Френски 1975: 375).

На два пъти - през 1806 и 1819 г. - патриарх Григорий V, обесен от турците във връзка с гръцкото въстание от 1819 г., официално призовава подведомствените си архиереи да бдят и се грижат за разпространение на гръцкия език, към повишаване образоваността на християнското население в империята и към откриване на нови гръцки училища на цялата й територия, вкл. и на българска. Тези училища, наречени елино-гречески, могат да се разделят на две групи. Една част от тях са създавани от местни гърци в областите със смесено или преобладаващо гръцко население (Варна, Созопол, Поморие, Пловдив, Одрин, Мелник). Учителите в тях са гърци, а преподаването е изцяло на гръцки език. След откриване на новобългарските училища те продължават да съществуват, докато има кой да ги посещава. Другата, по-голяма част от елино-греческите училища са откривани в областите с преобладаващо българско или само българско население и учителите в тях са българи. След откриването на новобългарските светски училища през 30-те-40-те г. на ХІХ в. те губят значението си и бързо упадат. Създадени по гръцки образец и с преподаване на гръцки език и литература, всъщност те напомнят на днешните езикови училища. В тях обаче гръцкият език не е единственият образователен език. В това отношение са известни редица факти, въз основа на които може да се обобщи, че в българските селища много от елино-греческите училища "допускат в програмите си като втори език за обучение родния език на децата - българския. Такива училища ... са открити в Сливен (1810 и 1825), Котел (1812 и 1819), Свищов (1815), Враца (1825), Карлово (1828), Самоков (1826), Шумен, Видин и др., както и в Смирна - Мала Азия (1828)" (Радкова 1986: 34). Създаденото от даскал Андон училище в Сливен (1810) е първото светско елино-греческо училище в българските земи, открито и издържано от сливенските чорбаджии. Две години по-късно той открива в Котел второто елино-греческо светско училище.

Гръцки училища се откриват в редица градове в Османската империя и вън от нея, като по-големите и авторитетни са в Цариград, Кидония, Атина, Хиос, Янина, о-в Андрос, Смирна, Букурещ, Брашов, Яш, Одеса и др. Те стават притегателни центрове за образование на младите българи и ревностни разпространители на елинистичните идеи. Не случайно възпитаници на гръцки училища са най-изтъкнатите дейци на Българското възраждане: д-р Н. Пиколо, д-р П. Берон, д-р Ив. Селимински, В. Априлов, Г. С. Раковски, С. Доброплодни, д-р Ив. Богоров, Д. Душанов, Г. Кръстевич, П. Бобеков, К. Фотинов, Ст. Чомаков, Ив. Добровски, Ив. Момчилов, Н. и Д. Михайловски, Р. Попович, Д. Миладинов, Гр. Пърличев, Ат. Богориди, Ст. Богориди и мнозина други.

Както елино-греческите, така и по-късните елино-български училища, които стават специфичен преход към българско светско училище, са израз на особена двойственост в началното формиране на българската нация. От една страна, те представляват своеобразно съучастие в едно исторически прогресивно дело - победата на младите буржоазни сили над консервативната Цариградска патриаршия. С нея гръцката култура окончателно се приобщава към постиженията на модерния свят и борбата на гръцкия народ за освобождение навлиза в решителната си фаза и се увенчава с успех, който, макар и частичен, а може би тъкмо поради това, подсилва историческия романтизъм на гръцките национални програми и създава теоретичните основи на "Мегали идея". От друга страна обаче, липсата на светско българско училище "остава незащитен проход за проникване на гръцкото влияние" (Радкова 1986: 30). Така главен посредник между българите и идеите на модерния свят за дълго време остава Гърция. Европеизирането на младата българска буржоазия в края на ХVІІІ и нач. на ХІХ в. посредством въздействието на новогръцката култура се движи "от стимулиращия пример и повърхностното подражание до тоталното гърчеене, внушавано от разнообразни подбуди" (Радкова 1986: 32). Скалата е доста широка, но по принцип се започва с постепенното и неусетно подчиняване на гръцкото културно влияние, докато се завърши със съзнателното приобщаване към гръцката етнокултурна общност заради стопанските и културните предимства, които обещавал този акт.

Освен липсата на български светски училища, съществува и друга причина за популярността на елино-греческите училища, които имат хуманистичен (или още ренесансов) характер. Новите национални сили през този период се насочват главно към хуманитарните знания и чуждите езици, защото те се оказват вратите, от които може да се тръгне към буржоазна Европа. Пък и именно те дават база за сравнение за най-важните въпроси на националната идентичност и историческата самобитност на българите. Тази образователна насоченост била определяна и от ниската степен на развитие на производителните сили, както и от липсата на традиция в областта на природо-математическите науки. Образованието на българите е трябвало да премине през този хуманистичен етап, за да узрее за просвещенските идеи на новобългарските училища. Това е един европоцентристки подход, който не е наложен отвън или със сила, а е нарочно търсен от българската интелигенция, която впоследствие съвсем съзнателно отрича ренесансовия път и поема по пътя на европейското Просвещение. Гръцкият език се оказва в ролята на посредник в културната адаптация на българското общество към съвременната буржоазна цивилизация през първата половина на века.

Всъщност своеобразната езикова колаборация, каквото представлява гърчеенето, т.е. ползването на гръцки език като единствен или активен и в сферите, които не го предполагат - напр. в семеен или приятелски кръг, в писмената практика (от лична кореспонденция до научна дейност) и другаде, не трябва да се оценява само негативно. На първо място то настъпва предимно в гръцкоговоряща среда - може би най-яркият пример е Пловдив. Сведенията за Пловдив говорят, че още от времето на Комниновата династия в ХІ в. населението било смес от българи, гърци и арменци. По свидетелствата на един бургундски рицар от ХV в. се знае, че по-голямата му част е населена с българи (Иречек 1974: 195). Ситуацията в този голям български град през ХІХ в. е доста интересна - "През това време в Пловдив се образувала особена класа християнски първенци или патриции ... които се държат до известна степен високо над останалото население, женят се само помежду си (без да гледат на народност, гръцка или българска), поддържат известни етикети и имат свои покровителствани плебеи, както патрициите на стария Рим" (Иречек 1974: 212). По социален белег те произхождали от няколко поколения бегликчии⁴. "По пловдивските улици се чува да се говори най-вече български, но при все това и доста гръцки и турски. Забелязах, че всички български градски семейства говорят и гръцки, но при все това може да се живее в Пловдив, без да знаеш ни дума гръцки" (Пак там). Й. Груев също отбелязва на два пъти в спомените си: "В онова време (средата на ХІХ в., бел. Н.Н.) в самия град Пловдив по къщите нарядко се говореше български"; "Вън по улиците на града, както и вътре по къщите изобщо се чуеше гръцки език; изключение правеха само няколко къщи на горезабележените родолюбци и предградията: Мараш, Каршияка и Нова махала, дето се чуеше и български" (Груев 1906: 4, 14).

Социалният статус на тази група българи ги интегрира към общество, в което социалният признак се оказва първостепенен и поглъща народностния. Създаването на една космополитна прослойка следва винаги по-престижния образец и той в случая се оказва гръцкия - нека не забравяме, че има много аналогични случаи в Европа. Това обяснява и гърчеенето в чисто български градове като Сливен⁵. Жителите в него се делели на граждани и торлаци. Гражданите се представлявали от стари аристократични родове, които "отбягвали да имат каквото и да било общо - в облекло, възпитание и език - с простите и недодялани торлаци" (Арнаудов 1938: 29). Живеели в центъра, учели в гръцки училища и се/ги наричали гърци - за разлика от торлаците, които били селяни, придошли през ХVІ-ХVІІ в. от балканските краища, които живеели в покрайнините. Редки били браковете между двете касти.

В същото време съществуват селища, в които гръцкият език не е прониквал никога - например в Трявна, Елена, Жеравна и другаде. За Жеравна Иречек документира, че "Старите хора всички знаят да пишат, и то с прави църковни букви, както са писани старите ръкописи. Гръцкият език тук никога не си е пробивал път, при все че епископите понякога дарявали гръцки църковни книги" (Иречек 1974: 782). Броят на селищата във вътрешността на България обаче, в които гръцкият е доминиращ в училищните програми, е внушителен. През 30-те г. се открива и първият гръцки университет в Атина, който става особен притегателен център за жадните за образование млади българи. Това води до създаване в повечето селища на една доста неблагоприятна опозиция, която - макар и траеща само две-три десетилетия - представлява опасност: гръцки писмен език ~ български устен език. Селимински напр. свидетелства, че в Сливен през 1825 г. имало само един човек, който знаел да чете и пише "по славянски"⁶; П. Кисимов рисува подобна картина за Търново (Димитров 1987: 54). Вероятно подобни данни дават основания да се констатира, че "действително гръцкият език е изпълнявал в първите десетилетия на ХІХ в. поне отчасти функция на книжовен език: в елино-българските училища, в науката и кореспонденцията. Благодарение на действието на различни фактори опасността от една хетерогенна диглосия⁷ бива превъзмогната още в 30-те години на миналия век" (Гутшмид 1982: 100). Свидетелства като тези на д-р Селимински или П. Кисимов обаче противоречат на историческите данни, вкл. и за цяла Тракия и Македония, в които гръцкото духовно влияние е било най-силно. "В стремежа си да разкрие пагубното влияние на гърцизма и в тон с полемичния дух на времето д-р Селимински, пък и всички изразители на българската национална позиция, значително сгъстява мрачните бои при описанието на просветния живот в родния си град. И в споменатите селища, и в споменатите области, въпреки господството на гръцкия език и на гръцкия образователен модел като цяло, българското четмо и писмо в неговия църковнославянски вариант никога не са били забравяни" (Гутшмид 1982: 100).

Всъщност едва през трийсетте години гръцкото културно просветно влияние достига своя връх и започва да се превръща в осъзнавана опасност от погърчване. Така стремежът за преодоляването му се появява веднага и на практика съвпада с апогея му - започва с навлизането във втората четвърт на столетието. Един от книжовноезиковите изражения на този стремеж е създаването на "Буквар с различни поучения" от Петър Берон на новобългарски език, който да измести единствените светски буквари по онова време⁸ - гръцките (вж. Николова 2003). Преодоляването е дело на две групи дейци - гръцките възпитаници и българската емиграция, получила образованието си във водещите европейски страни. Но все пак до 40-те г. все още не е налице враждебност към гръцкото въздействие, която ще се прояви по-късно - през третата четвърт. Отдръпването на гръцките възпитаници от гръцката доктрина и противопоставянето им срещу нея съвпада не случайно с развиването на великогръцката експанзионистична политика от края на 30-те г. - началото на 40-те г., т.е. след създаването на свободно Гръцко кралство. Ярък пример за това е идейното развитие на Васил Априлов. От друга страна, резултатите от Одринския мир след войната от 1828-29 г. с Русия насочват погледа на българите към Русия.

Съпротивата срещу гърцизма е естествено следствие, по-точно резултат, предизвикан от самия него. В стремежа си към бърза и пълна асимилация гръцките учители провокират народностния дух и патриотизма на учениците си българи. Чудесна илюстрацията на това дава д-р Ив. Селимински, който на стари години съжалява, че пишейки на гръцки, не е бил полезен за народа си. В писмо от 1843 г. до приятеля си Георги Золотович той изтъква пакостите, които гръцкото образование и пропагандата му правят на българския младеж още с влизането му в гръцкото училище⁹, в което бива методично асимилиран: "1) първият му урок е за промяна на кръстното му име с друго благозвучно, гръцко; ... 2) презиране родния език, чрез който човек е свързан със семейството, родината, народа; 3) презрение към родителите си и срамуване от рода си; решителен отказ от потеклото си; 4) горчиви подигравки спрямо народа му; 5) унижаване народа му до крайност; 6) всецяло отдаване телесно и душевно на враговете на народа му; 7) изучаване и обработване на гръцката словесност и пълно занемаряване на родната; 8) усвояване всичко чуждо, гръцко ... съзнателно всецяло отчуждаване от естественото, родното му общество" (Арнаудов 1938: 96). Селимински въобще смята, че младежите, учили в Гърция или Западна Европа, а не в Русия, са безполезни за родината си, защото се отчуждават езиково от нея.

Това, разбира се, е негова твърде емоционална и пресилена констатация, за което доказателство е практиката на д-р Петър Берон, който пише съчиненията си на гръцки, френски и немски по простата причина, че иска да се утвърди вън от границите на Османската империя, в Европа. Той не само че използва гръцкия въобще като писмен език (напр. писмото му до котленци за уреждане на учебно дело в града е написано на гръцки), но и разговаря на гръцки език на философски и въобще научни теми. В спомените си за д-р Берон М. Балабанов споделя: "мене ми се струва като че да съм още при него и да го слушам да ми разправя убедително ту на български, по котленски, ту на гръцки, по филибешки, за своите открития по небесната физика" (Балабанов 1899-1900: 11). Като перфектен елинист той дори създава нови гръцки думи - напр. двата медицински термина lecanometron и embryometron в дисертацията си. Впрочем те не са единствените му неологизми. В трудовете си е имал практиката да прибавя речничета в края, за да ги поясни. "За интереса на Берон към гръцката лексикография свидетелстват и съставените от него в Мюнхен два малки гръцки речника, както и останалият в ръкопис и изгубен след смъртта му "Голямъ Еллинско-гръцки словарь", за който споменава д-р Васил Х. Стоянов Берон" (Киркова 1962: 154). Всеизвестна е в същото време грижата, която д-р Берон проявява към новобългарските училища, на които многократно дарява пари и много книги. Една голяма част от наследството си той оставя в полза на учебното дело. До края на живота си д-р П. Берон, един от създателите на първия опит за колективно решение на книжовноезикови въпроси през 20-те г. в Брашов, не забравя за идеята да се създаде официален орган, който да се грижи за българския книжовен език. Чрез печата, чрез писма и лични контакти продължава усилията си за създаването му. Известно е например познанството му с бъдещия секретар на БКД В. Д. Стоянов, когото въвежда в чешките филологически кръгове и го подпомага финансово при следването му по филология в Прага.

Езиковата практика на д-р Петър Берон и на д-р Иван Селимински, а така също и на мнозина други българи, възпитани в духа на елинизма, са показателни за факта, че гръцкият език е бил езикът на образованието и културната комуникация за цяло поколение възрожденски интелектуалци. За тях той е бил културно есперанто, общият литературен и научен език на народите от Югоизточна Европа, подобен по значение на латинския език за западните страни. Както казва проф. Ив. Шишманов, те са го владеели по-добре и по-свободно от матерния си език (Шишманов 1903: 430). В "Книговище за прочитане" от 1874 г. Богоров споделя: "Още и до днес между нас има такива учени, на които, дотрябва ли нещо да напишат български, те го сключат изпървом на гръцки, а сетне го превеждат на български" (Богоров 1874/75: 2). Това е езикът, казва Р. Попович в предговора към Христоитията си от 1837 г., на който тогава всички образовани българи "хоратуват, и на всяк ден четат и пишат, и без него не можат" (Родолюбивий 1992: 76). На гръцки пишат художествени, научни и педагогически произведения, защото не са знаели писмен български език, мнозина от тях: Ат. Богориди (внук на Софроний Врачански), Александър П. Куртович (Зоирос паша от Пловдив), Никола Пиколо, Гр. Пърличев, братя Сим. и Мих. Христови от Стара Загора, Ив. Симеонов и Ант. Цанков, съставители на гръцки христоматии, и мн. др. (Стоянов 1978: 107).

БЕЛЕЖКИ:

1. Н. Бацаров. Животописанието ми. София, 1986, с. 12. [обратно]

2. Най-богатата прослойка от гръцката буржоазия, получила названието си по името на квартала "Фенер", в който живее в Цариград. [обратно]

3. Ролята драгоманин на Портата е почти равна на поста министър на външните работи в империята. [обратно]

4. Събирачи на данък от добитъка, т.нар. беглик. [обратно]

5. В него е действала забрана да живеят турци - "нито спахия, нито татарски султан" (Арнаудов 1938: 29). [обратно]

6. Което е невъзможно, тъй като гръцкото училище там се открива през 1810 г., а дотогава в килийните училища на Сливен се преподава на български по черковнославянски книги. [обратно]

7. Терминът диглосия в този случай се употребява от Гутшмид (1982) в значение на билингвизъм. [обратно]

8. В края на ХVІІІ в. към учебните помагала се прибавя и издаденият от българина от Разлог Марко Теодорович през 1792 г. във Виена буквар, "писан на славенски език" (вж. Бойчева 1982). [обратно]

9. През 1817 г. Селимински заминава в Кидония, Гърция, където се учи в гръцката гимназия. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1938: Арнаудовъ, М. Селимински. Живот - дело - идеи. София: БАН, 1938.

Балабанов 1899-1900: Балабанов, М. Оригинален план за реформи в Турция преди 31 година. // Летописи, І, 1899-1900, № 1.

Богоров 1874/75: Ив. Богоров. [* * *]. // Книговище за прочитане, І, 1874/75, № 1.

Бойчева 1982: Бойчева, В. "Букварът на Марко Теодорович" - съдържание и разпространение в България. // І МКБ. Развитие на науката и образованието в България. София: БАН, 306-318, 1982.

Врачански 1976: Врачанский, Софроний. Жизнеописание. Издание подготовили Н. М. Дылевский, А. Н. Робинсон. Ленинград, 1976.

Груев 1906: Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, 1906.

Гутшмит 1982: Гутшмид, К. Към въпроса за връзката между развоя на културата и книжовния език в епохата на българското национално възраждане. // Езиковедската българистика в ГДР. София, 1982, 98-105.

Димитров 1987: Димитров, А. Училището, прогресът и националната революция през Възраждането. // Българското училище през Възраждането. София: БАН, 1987.

Зворонас 1993: Зворонас, Н. Кратка история на нова Гърция. София, 1993.

Иречек 1974: Иречек, К. Пътувания по България. София, 1974.

Киркова 1962: Киркова, Т. Докторската дисертация на Петър Берон. // Петър Берон. Изследвания и материали. Съст. М. Гечев. София: БАН, 1962, 151-161.

Николова 2003: Николова, Н. Мястото на Рибния буквар в българската езиковата ситуация от 20-те години на ХІХ в. // Български език, 2003 (под печат).

Радкова 1986: Радкова, Р. Българската интелигенция през Възраждането. София, 1986.

Родолюбивий 1992: Родолюбивий и благоразумний народе българский. Възрожденски предговори. Книга първа. 1806-1865. Събрал и наредил Дочо Леков. София, 1992.

Стоянов 1978: Стоянов, М. Букви и книги. Студии по история на българската писменост. София, 1978.

Френски 1975: Френски пътеписи за Балканите. ХV-ХVІІІ в. София, 1975.

Хилендарски 1998: Хилендарски, Паисий. История славянобългарска: Зографска чернова, 1762. Факсимилно издание. София, 1998.

Шишманов 1903: Шишманов, Ив. Две неизвестни гръцки писма. // Училищен преглед, VІІ, 1903, № 5.

© Надка Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2004, № 4 (53)