ВИРТУАЛНО ЗАПОЗНАНСТВО

Мария Попова

web

Днес е особен ден. Нещата изглеждат различно. Рано сутринта ме събуди рязкото звънене на вратата. Беше пощальонът, който ми носеше добре илюстрованото приложение на търговски супермаркет. Бях прекалено сънена, за да се любувам на многото хубави неща, които ми се искаше да имам, но които, по разбираеми причини, не можех да купя. Направих си набързо кафе и реших да прегледам електронната си поща. Каква бе изненадата ми, когато видях, че в inbox-а ме очаква имейл от nick_il@hotmail.com. Не познавах такъв човек, но реших да рискувам и да го отворя. Обикновено нямам навика да се хващам на така зачестилия напоследък спам и още при първото подканване да пращам картички на разни приятели или да получа безплатна университетска диплома за каквато си искам специалност, се ориентирам към кошчето за боклук. Но може би поради ранния час или вследствие на някаква вътрешна интуиция, кликнах върху новия имейл. Очакваше ме приятното писмо на Николай Илиев от София, който ми обясняваше, че редовно разглежда сайта за съвременна българска култура и попадайки на моето стихотворение, останал силно впечатлен. Имала съм добре изграден стил, точен език, оригинална философска асоциативност и особено затрогваща изповедност, която приятно го очаровала. Питаше ме къде другаде може да намери мои работи - поезия и/или проза и ми пожелаваше много успехи като творец. Признавам, бях изумена. Сигурно пет минути препрочитах отново и отново текста, накрая даже си го принтирах. Не можех да повярвам - това бе първата рецензия, която получавах в живота си. Настина преди месец бях пратила до популярен сайт за култура, който самата аз редовно преглеждах, едно свое стихотворение - повече импулсивно, отколкото с голяма надежда да бъде публикувано, и действително бях щастлива, когато седмица след това видях името си сред новите анонси. Пишех поезия от няколко години, без особени претенции, ала с голямо удоволствие. Имах събрани текстове за стихосбирка и даже веднъж участвах в поетичен конкурс за отпечатване на дебютна книга - нямах успех, разбира се. Победителите си оказаха все наложили се имена, които от доста време пълнеха литературните страници на малкото специализирани издания с напълно актуални спрямо модата за писане неща. Знаех, че там не ще мога да пробия, затова се ориентирах към свободата на интернет. Като резултат, за около две седмици се радвах на около петдесетина читатели и ето - месец по-късно и на първата си рецензия.

Малко след като преодолях първоначалния възторг, реших да пратя мил отговор на първия си излязал от анонимността читател. Благодарих му, естествено, за хубавите думи, казах му, че не пиша отскоро, но това е първата ми публикация и имейлът му особено ме зарадва, и се надявам, ако продължа с публикациите, да прочете и другите ми неща. Още същия следобед Николай Илиев ми писа. Искаше да прочете още мои неща и ако може да му пратя, отново повтаряше колко е впечатлен от текста ми. Споделяше, че той самият също е повлиян от думите, макар и в областта на критиката. Иначе е театрален режисьор. Имал няколко успешни постановки в провинцията и сега подготвя нов спектакъл, който се надява да постави в столицата.

Чувствах се странно от това виртуално общуване и определено ми бе приятно. Не съм страстен почитател на чатовете, въпреки че няколко пъти съм влизала - по-скоро като наблюдател, отколкото като участник. Не обичам безсмислените разговори, тоталната анонимност е любопитна като идея, но не чувствам необходимост да бъда коренно различна от тази, която мисля, че съм. А и не вярвам, че така мога да си намеря гадже. Така че кореспонденцията с Николай Илиев бе първата ми среща в киберпространството. Е, нищо не губя - пратих му още няколко свои стихотворения. На следващата сутрин ме чакаше нов имейл. Започваше с въпроса защо досега не съм публикувала. Определено имам талант. Да, наистина, в момента модата в литературата е доста странна, но това не означава, че добрите поети не трябва да представят публично своите работи. А аз определено съм много добра. Естествено бе след толкова суперлативи да се разтопя от щастие. Не че вярвам в невероятния си талант. Зная, че не съм по-различна от останалите интелигентни, образовани млади хора, които са любопитни, наблюдателни, емоционални и имат дарба да предавят всичко това в някакъв вид изкуство. Повече за забавление и от необходимост, отколкото от месиански подбуди. Но наистина е приятно, когато някой друг, напълно непознат за теб, приятелски те потупа по рамото. Светът става по-хубав и нещата изглеждат по-лесни.

Още същата вечер получих нов имейл от Николай Илиев. Беше разказът на Мишел Турние "Саваните на Вероник". Странен текст. Историята бе за някакъв преглед по фотография, на който главният герой се запознава с интригуваща двойка - фотографка на име Вероник и нейния модел Ектор. Вероник се опитва по мистичен начин да превърне тялото на Ектор във фотография - първоначално чрез традиционите методи, а после буквално - потапяйки го в разтвор и отпечатвайки кожата му върху платно. Бе смразяващ текст, макар написан невероятно леко и увлекателно. Почти веднага в съзнанието ми изникна онази сцена от филма на Питър Грийнауей "Записки под възглавката", където, след като героят на Юън Макгрегър умира, японецът прави от изписаната му кожа книга. Звучи крайно, но и много въздействащо. Сякаш епидермусът е вместилището на плътта, без него нашата телесност изчезва. И същевренно той е акт на изкуството - не душата, плътта, буквално, се превръща в творение. Разбира се, тази теза не е нова, но поднесена по един красив начин, звучи завладяващо.

Явно Николай Илиев бе предвидил, че ще ми трябва известно време да прочета и осмисля разказа, защото едва на по-следващия ден получих ново писмо от него. Обясняваше ми, че това е текстът, върху който работи в момента, че открива странен паралел между него и моите стихове и ме питаше ще имам ли нещо против да използва някои от тях в своя спектакъл. Естествено, ясно упоменавайки, че аз съм авторът. Не знаех какво да отговоря. Ако преди месец някой ми бе казал, че за толкова кратко време ще привлека читатели на стиховете ми (междувременно те набъбнаха до 108), ще се сдобия с първата си рецензия и ще получа предложение да включат мои работи в театрална постановка, нямаше да повярвам. Още повече, че бях прочела критически текстове за спектаклите на Николай Илиев и те бяха повече от положителни. Работеше върху съвременни автори, като смесваше текстове на български и чужди драматурзи, създавайки изчистени като визия, но плътни и многообразни като внушения постановки, въздействащи със своя професионализъм, безкомпромисност и индивидуализъм. След всичко това как да не се чувствам поласкана, че харесва стиховете ми. Без съмнение му казах, че съм съгласна да ги използва и даже предложих да му покажа и други.

Днес трябва да се срещна с него пред Народния театър. Наистина е особен ден.

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.03.2010, № 3 (124)

Други публикации:
Мария Попова. Виртуално запознанство. София: Авангард Прима, 2009.