Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЛИТИЧЕСКИ ДОКТРИНИ И ПОЛИТИЧЕСКИ СУБЕКТИ В ИНТЕРНЕТ: ВИРТУАЛНАТА КЛАСА

Мария Попова

web

Появата на интернет ни предостави безкрайни възможности, но и предизвика много въпроси - доколко движението в нетпространството е между тоталната свобода, държавната цензура и корпоративните интереси; в каква степен водеща е отделната личност, валидните или новосъздадени групови закони, или социалните норми; дали светът на Мрежата е коренно различен от физическата реалност или е нейно подобрено (по-лошо) копие? Всичко това неминуемо поставя проблема и за кибервластта - кой/кои управляват в интернет; дали тази власт е делегирана или е авторитарна; дали е всеобхватна или локализирана; какви възгледи изповядват нейните носители и доколко се стремят да ги наложат на останалите нетпотребители? Може да се каже, че засега доминиращите тенденции са две - либералният възглед: общоструктурирани кибернорми, нетикет, представителност, свобода на движение/изява, и класовият модел: виртуални елити (класи), които господстват политически, технологично, културно спрямо множеството от юзъри, които са поставени в зависимо положение и съотвентно стимулирани или рестриктирани.

* * *

Ако досега потребителят е само компонент в комуникационния процес (традиционния модел на Шанън и Уийвър), то с появата на новите форми на комуникация (човек - компютър, компютър - компютър), потребителят изземва ролята и на изпращач, с което изменя двупосочния модел на комуникация в мрежови (равнопоставеност на комуникационните роли, лесна ротация на посланията, многопосочност на връзките, разнообразие на изгражданите контакти). Факторите са разностранни: промяна в очакванията на потребителите спрямо компютрите - поставяне на по-широка рамка на комуникационна култура чрез интерфейса, технологизацията и виртуализацията; (формалната) свобода на избор на интересни, модерни, неочаквани теми; промяна на съотношението между физическото и медийното присъствие на потребителя; тоталност на представяната и получаваната информация и т.н. "Формалността" в случая крие целенасоченото въздействие на определени корпоративни интереси, които ловко се възползват от мита за пълната свобода при навигацията във виртуалното пространство, за да реализират своите маркетингови планове. Един интересен пример - потребителите многократно се доверяват на предлаганите възможности на "търсачките" в стремежа си да намерят необходимата информация. Доколко обаче представяните линкове са търсените от тях или по-скоро са важните за невидимата организация? Доколко при подбора действа случайният принцип или той е изместен от някакви скрити комерсиални цели? Не бихме били напълно коректни, ако твърдим, че съществува пълна равнопоставеност между отделния потребител и множеството организации, завзели нетпространството, най-малкото защото последните, за разлика от юзърите, добре познават и ползват медиапрактиките, като пренасят своите културни, икономически и политически (идеологически) ценности към множеството разпръснати потребители, цинично пренебрегвайки или нихилистично възполвайки се от техните необходимости и очаквания.

В случая е необходимо да се направи едно уточнение - потребителят е колкото "вътрешен" за интернет, толкова е и "външен" спрямо нея. Той може да влиза и излиза, да взаимодейства с нея, но и да се изключва спрямо нейното влияние. Това зависи както от възможностите на неговия локален вход (компютър, софтуер, доставчик, комуникационна структура и т.н.), така и от честотата на достъп до интерактивността. Малко статистика - според водещите социологически агенции за края на 2001 г. нетпотребителите в България са около 750 000 души, като през последните години се наблюдава ежегодно удвояване на потребителите. Подобно разграничаване е необходимо, защото във времето на тотална виртуализация вече е допустимо, макар и да звучи твърде крайно, да се говори за двойнствената съдба на потребителя - като "телесен отпадък и хипертекстово тяло" (Крокер & Уейнстейн). Т.е. материалната същност е пренебрегната и "виртуалният човек" се проявява единствено при навигацията си в интернет и спрямо него са насочени обвързващите модели на невидимите господари на Мрежата.

* * *

Въпреки че интернет винаги е определяна като социално значима, в действителност голямото предимство, което Мрежата дава, е икономическото надмощие. Независимо дали продават технология, ноу-хау, софтуер или конвенционални продукти, неторганизациите са всмукани от помитащата ги виртуална вълна в търсене на нови пазари за завладяване и на нови средства за придобиване. Даже може да се каже, че паническият им стремеж да се включат в "информационната магистрала" е начин да продължат съществуването си - вече като играчи в киберпространството, които експлоатират новозавзетите пространства, преди да бъдат унищожени в реалния свят, управляван от все по-нарастващото киберпространство (Крокер & Уейнстейн). В крайна сметка социално-политическите придобивки са една от възможните примамки за привличане на виртуалния човек. Идеологията е удобно, но остаряло обяснение на съвременните икономически отношения - идеологията е нетсъдържание, но и власт върху съзнанието на потребителите. И щом информацията е достъпна навсякъде и по всяко време, то тя неминуемо е споделяна със също така пространствено и темпорално близкото множество. Същевременно тази информация е не само "за", но и "от" - интернет е база данни както за световните събития, култури, ценности, теории, образи, така и архив, изграден от същността и особеностите на отделния виртуален човек. Мит е и схващането, че информацията е изначално безплатна. Даже и когато не е ясно упомената определена стойност (в някои отношения цената остава скрита или се легитимира след пристрастяването към съответния продукт), заплащането присъства - чрез извличането на информация от самия потребител или чрез (формално) предоставяне на информация за неговите предпочитания и лични вкусове (всеизвестните cookies). Навярно затова тенденцията определя като най-удобна икономико-политическа система за интернет капитализма. Въпреки явните различия на нетсредата спрямо реалността духът на капитализма запазва своя смисъл - самонарастване на капитала, както и своите противоречия: универсализация и пренебрегване на човешките взаимоотношения (в една кибератмосфера) и същевременно извеждане на индивидуализма и "самоценността" на отделната личност, свободата на действие и на избор (Фотев 1993а: 224).

За обяснението на това явления могат да се посочат две насоки на мислене. От една страна са вижданията на Бил Гейтс от "Майкрософт", според когото капитализмът е най-сериозната и жизнеспособна от изградените до момента икономически системи и през последното десетилетие ясно доказа своите предимства, които даже ще се увеличат, когато интернет прерасне в широколентова глобална интерактивна мрежа. Това е свързано с възможностите на доставчиците на стоки и услуги по-ефикасно да научават какво точно искат купувачите, както и по-ефикасен начин самите потребители да купуват (Гейтс 1999: 272). Подобни са схващанията и на Майкъл Дертузо, според когото всеки ще бъде капиталист, защото всички хора ще притежават машини и други капиталови активи, които ще носят доходи (Дертузо 2001: 271). Американският икономист Мануел Кастелс също говори за появата на "информационен капитализъм" или "информационализъм" като за "структурно нова икономическа система, породена от дерегулирането на промишлеността, избягването на бариерите в международната търговия и същинската глобализация на стокообмена" (Шамбровски 2000: 72). Според него това ще доведе до засилване влиянието на мрежовата икономика, при която основните видове икономическа дейност като производство, потребление и движение на стоките и услугите, а също и техните съставни части (капитал, труд, суровини, управление, информация, технология, пазари) се организират в глобален мащаб, непосредствено с използване на развиващата се мрежа, свързаваща икономическите агенти (Кастелс 2000: 81).

Напълно противоположни са твърденията на канадските теоретици Артър Крокър и Майкъл Уейнстейн, според които интернет или това, в което ще прерасне - информационната супермагистрала, предполага изчезването на капитализма в колонизираното виртуално пространство. "Мрежата става актуална благодарение на безмилостната капиталистическа конкуренция, в която огромни империи изчезват и се появавят само за едно десетилетие. Чрез стриктна либерална защита на правата на частната собственост, капиталистическите "пирати" се унижощават взаимно, в стремежа си да бъдат тези, които първи ще актуализират Мрежата... В кибериндустрията има чисти капиталисти, но има и капиталисти, които са и компютърни специалисти-мечтатели... Киберкапиталистът-мечтател е хибридно чудовище, съставено от социалния дарвинизъм и техно-популисткия индивидуализъм. Това е просто надвисналата преобразуваща се фигура, която може да обезпечи движението напред и назад между киберпространството и рухналото пространство на (унищожената) перцепция." (Крокер & Уейнстейн) Подобна теза в някаква степен звучи крайно, но същевременно тя позволява да се обясни класовото разделение между виртуалните хора, населяващи Мрежата. Преди това обаче е необходимо да се занимаем и с един съществен аспект на използваната от тях популистка идеология.

Вече стана дума, че социалното съдържание е необходимо за привличане на съзнанието на потребителя към кибернетичната същност на Мрежата. Интернет също не е отмината от призивите за демократичност, защита на социалните права и личните интереси. Тази своеобразна "виртуална" демокрация е продължение на масовата демокрация (първична от кибернетична гледна точка) и на мозаечната демокрация, за която пише Алвин Тофлър: "високонапрегната, бързоподвижна "мозаечна демокрация", съответстваща на мозайките в икономиката, която действува по свои собствени правила." (Тофлър 1996: 279) и която, според някои твърдения, напомня за пряката атинска демокрация. Ето някои от проявленията на виртуалната демокрация - политиците имат достъп до незабавни представителни проучвания на общественото мнение; избирателите могат веднага да се свързват с народните си представители или с техни виртуални клонинги, на които да задават интересуващите ги въпроси, както и да получават много повече информация за важните за тях политици; гласоподавателите могат да гласуват мигновено от персоналния си компютър, без да същестува опасност от неправилно преброяване или манипулиране на техния вот; гражданите могат бързо да се организират при подкрепа на дадена кауза или за отстраняване на възникнал проблем, а също изповядващите сходни мнения бързо и лесно да се свързват помежду си и да обсъждат вълнуващите ги теми (Гейтс 1999: 395-397, Дертузо 2001: 106). Като конкретни примери, свързани с идеята за виртуална демокрация, може да се посочи използването на електронната поща за масово разпространение на целенасочена политическа пропаганда от организации като християнските фундаменталисти и "Американската полиция" в САЩ, сапатистите в Мексико, както и странният експеримент, организиран по програмата PEN в град Санта Моника, Калифорния в началото на 90-те години. В тази програма гражданите обсъждат местните проблеми и съобщават за своите чувства и мнения на местното управление. Яростните дебати, свързани с проблемите на бездомността (с електронното участие на самите бездомни), са един от най-известните резултати на този експеримент (Кастелс 2000: 342).

Въпреки добре звучащите предимства, спрямо виртуалната демокрация трябва да направим две уговорки. За виртуална демокрация, в смисъл управление на виртуалните хора, все още не може да се говори, най-малкото защото съвременната политика възприема интернет просто като още един канал за прокарване на традиционните политически възгледи, но няма (или същестуват твърде малко) виртуални политици, виртуални политически системи, делегиране на виртуални политически права, които изцяло и единствено да присъстват в нетсредата. Може би затова днешното разбиране на традиционните политически доктрини - демокрация, социализъм, либерализъм и т.н., в някаква степен се явява непригодно за условията в Мрежата - главно поради отсъствието на единна властова или държавна структура, която да централизира управлението или да го разпръсква в множество по-малки структури; да гарантира свободата или равенството; да управлява еднолично икономическия сектор или да предоставя тази функции на други субекти. Навярно затова водещите и разпознати като такива елити наблягат върху капитализма и пазарните взаимоотношения, адекватни и в киберпространството. Наистина в дадения момент икономическият аспект е приоритетен спрямо социалния, въпреки че същестуват известни показатели за обрат, за каквито могат да се посочат фалитите в дот-ком сектора, недостатъчно активните стокови и финансови операции и т.н. За сметка на това ползването на електронната поща, търсенето и разпространяването на информация, онлайн-комуникацията са в прогрес.

Виртуалната демокрация и виртуалната политика, ако разширим понятието, не бива да бъдат схващани като единствена възможна алтернатива. интернет не е огледално копие на същестуващата реалност с нейните правила и модели, а съвсем нов свят, който трябва да се подчинява на собствените си правила и структури, независимо колко трудно е те да бъдат открити и изградени. В противен случай виртуалната политика ще бъде просто модерен начин да пригодим своята същност (включително и физическата) към Мрежата и твърдението на Крокър и Уейнстейн, че "големият проект пред политиката, трансцендентален за самата нея, е проектът на електронното обвързване на физическите тела към Мрежата", ще се окаже вярно. "Това, че всеки ще бъде свързан към информационно-магистралната машина, е историческа неизбежност и това превръща политиката и нейното място в локален чистач, действащ около Мрежата." (Крокер & Уейнстейн).

* * *

Ако досега говорихме за политическите доктрини в нетпространството, то нещата се сходни и при политическите субекти на информационната магистрала. Според Крокър и Уейнстейн в интернет може да се обособи наличието на два икономико-политически субекта - виртуалната класа и остатъчната класа (surplus class) като опозиция на първата. Разбира се, извеждането именно на класовото делене на нетпотребителите има своето основание, но може би трябва още в самото начало да се направи известно уточнение. Същността на виртуалната класа се определя преди всичко от властовия характер на нейните действия и цели. Тя е управляващото малцинство, политическият елит, групата с най-голяма власт (според Ласлуел) (Сартори 1992: 220) в киберобществото. Самите Крокър и Уейнстейн твърдят, че виртуалната класа е изградена от монарсите на електронното кралство, които простират своята мощ в САЩ, Канада, Западна Европа, Япония. Ако се позовем на Вебер, че властта детерминира възможността на отделния човек или на дадена група да наложи волята си независимо от възможната съпротива и че тази власт се определя от преобладаващия в нея икономически, политически или социален смисъл (Фотев 1993б: 316), то тогава господството на виртуалната класа е тотално. Тя осъщестява своя контрол чрез икономическата обезпеченост (капиталова централизация, технологично и софтуерно авторство), социалната (информационна) зависимост и политическата (идеологическа) реторика.

С какво се характеризира същността на виртуалната класа според Крокър и Уейнстейн? С авторитарност, цинизъм и нихилизъм. Виртуалната класа има своя софтидеология - опозиция на твърдото доктринерско мислене на Студената война - серия от преобладаващи илюзии за ефикасността и неизбежността на виртуализацията на опита. Предпоставка за нейната поява и утвърждаване е изграждането на интернет или по-точно на информационната супермагистрала. Виртуалната класа получава своята глобална власт именно защото нейните виждания съответстват на начина, по който човекът на ХХІ век вижда себе си - тя хваща представата за съвременната култура чрез визията за техноутопичната високоскоростна кибернетична мрежа за пътешествие през електронното пространство. В тази митология за новия технологичен пътешественик съвременното общество е или екипирано за бързо придвижване през главните артерии на информационните магистрали, или престава да съществува като фунциониращ член на Технотопията (Крокер & Уейнстейн). Същевременно развитието на информационната супермагистрала като следващ етап от развитието на самия интернет ще доведе до нейното унищожаване - демократичните възможности на Мрежата за глобална комуникация са само примамка за виртуалния човек, който, веднъж обхванат от контрола на виртуалната класа, ще попадне под нейното киберробство.

Крокър и Уейнстейн доста категорично твърдят, че етичните правила, които виртуалната класа прокламира, са дълбоко измамни в своята същност. Според тях икономическата равнопоставеност на демократичните общества е заменена от див капитализъм и технократски рационализации, които да "компенсират" загубените социални права на трудещите се с основна цел - постигане на максимална доходност. Авторитарното поведение на виртуалната класа е стремеж за надмощие и премахване на всякакви опити за критика или оспорване на собствената й идеология. Навярно затова отделният нетпотребител е от нея разглеждан като "телесен отпадък", а неговата същност - "като пасивен приемник, който може да бъде възпроизвеждан, развличан и архивиран чрез привлекателната същност на виртуалната реалност", а съзнанието му е "ограничено до повтарящите се кибернетични образци, заложени в анимацията на компютърния интерфейс" (Крокер & Уейнстейн). С това постепенно, но рязко се намалява влиянието на човешкия опит в киберобщуването и напълно се обезличава човешката субективност.

Тук трябва да споменем, че сходно деление на виртуална и остатъчна класа освен Крокър и Уейнстейн правят и други изследователи. Според Дертузо електронното общуване довежда до появата на нова класа от "информационни работници", което обаче няма да поляризира обществото на "имащи знание" и "нямащи знание" (вече популярната теза на Алвин Тофлър за информационно богати и информационно бедни), защото за него класовите различия се основават на богатство, а не на знание и "имащите информация вероятно ще станат по-богати от нямащите информация в резултат на това, че ценят по-голямото знание и имат стремеж към него" (Дертузо 2001: 373). Сходни са вижданията и на Кастелс, според когото в условията на информационен капитализъм развитието на продуктивността ще се свързва единствено с произвеждащата класа, разслоена на "информационни продуценти" и "обща работна сила", и това е резултат от факта, че капиталът няма да бъде свързан с конкретно място на производство и ще може (подобно на "информационните продуценти") свободно да се движи между различните страни и континенти, за разлика от традиционната работна сила, която ще продължи да се свързва с определено място (Шамбровски 2000: 73). Зигмунт Бауман също разделя нетпотребителите на виртуални елити, които, благодарение на новата "безтегловност" на финансовата власт, се придвижват свободно из киберпространството, освобождавайки се от физическата телесност и социална взаимосвързаност и от местната общност - подчинена, изолирана и сведена до физически терен (Бауман 1999: 39-41).

Трябва обаче да отбележим и още нещо - както виртуалната класа, така и остатъчната класа са включени в информационната магистрала и съответно се ползват от нейните позитиви и негативи. Но интернет все още не е масово явление - в много големи области от света тя е абсолютно непозната. Има милиарди хора, които никога не са ползвали компютър. Следователно, извън така вече обособените виртуална и остатъчна класа, може да се говори и за същестуването на още една класова прослойка, която условно може да наречем "периферна класа". За разлика от първите две тя не участва във виртуалното пространство, външна е спрямо него, но е и потенциална спрямо едно бъдещо включване в киберсвета. Тя многократно надвишава виртуалната и остатъчната класа като реален обем и структура, но за сметка на това е с най-малко влияние. Освен това периферната класа е най-лесна за дефиниране и обособяването й се определя според ползването или неползването на интернет.

Факт е, че периферната класа е и най-желана като възможности за бъдещо управление (от виртуалната класа). Според Бил Гейтс, интернет не би поддържала достатъчно добро съдържание, ако само най-богатите десет процента от обществото могат да си го позволят. Така че мрежата е или масов феномен, или нищо. Доста емоционално звучат думите му, че "компютърът трябва да бъде източник на оптимизъм", който "с вълшебна пръчица" да подпомага човешкото общуване, а "използването на глобалната интерактивна мрежа" трябва "да се превърне в неразделна част от обществото" и "с компютър, свързан към интернет, трябва да разполага всеки, не само избраните" (Гейтс 1999: 377). За него по-късното включване в информационната магистрала даже може да се окаже предимство, позволяващо на някои развиващи се държави да преодолеят етапа на "индустриализация" и да се "окажат направо в информационния век" (Гейтс 1999: 375).

Не такива оптимисти са Мануел Кастелс, Алвин Тофлър и Джереми Рифкин. Според Кастелс "в Четвърти свят ще се превърнат не само цели държави (главно африкански), но и локалните квартали на бедността - градските гета на Ню Йорк и Чикаго или мексиканските и гватемалските селца." (Шамбровски 2000: 74). За Алвин Тофлър по-слаборазвитите държави ще изпитват остър недостиг от знания, които да подпомагат икономическото им развитие (Тофлър 1996: 453). Според Рифкин дигиталната бариера е определящ момент в съвременната история, при който въпросът за достъпа (до мрежата) придобива политическа важност, защото разделя виртуалната общност от изолираните индивиди, останали извън границите на киберпространството (Рифкин 2001: 18-19).

Преди да стигна до ситуацията в България обаче, искам да направя едно необходимо уточнение. Разделянето на виртуалния човек на отделни класи е доста условно и също толкова проблематично. И трудността идва от необходимостта за съзнателна обособеност в отделните групи. От една страна, според Дал, властта може да се упражнява единствено когато нейните решения се оспорват и за да се докаже съществуването на дадена управляваща класа, е необходимо тези оспорвани решения постоянно да бъдат налагани от една обособена и трайно съществуваща група (Сартори 1992: 224). В някаква степен в това се опитват да ни убедят Крокър и Уейнстейн. Но на публичната сцена субектите, които категорично бихме могли да причислим към виртуалната класа, са твърде малко, а явно е, че в много отношения виртуалната класа действа "подмолно", скривайки се зад своята изградена киберанонимност, модерните комуникационни и пропагандни стратегии, незрелостта на Мрежата и/или на нейните потребители, както и наследената аморфност на виртуалния човек, защото въпреки множеството призиви за инициативност, свобода на избора и мисленето, безапелативност на поведението, юзърите не са активни спрямо нещо, което пряко и категорично не ги засяга.

От друга страна, тази контролираща класа трябва да притежава добре формирано самосъзнание или осъзнаване на своя групов интерес, сплотеност и солидарност в следването на общопоставените цели и действия (трите "С" на Мейзъл) (Сартори 1992: 224). Спрямо виртуалната класа може да се твърди, че съществуват осъзнатост и общи интереси, макар че те често остават неизвестни за широката публика, но е направо невъзможно да се правят подобни заключения спрямо остатъчната и периферната класа. Всъщност нещата стоят точно обратно. Потребителите в Мрежата се радват на своята свободна навигация из нетпространството, както и на възможността в даден момент безконтролно да се включват или напускат определени групи. Трайността на дадено поведение или мнение в интернет е едно от най-несигурните неща. Още по-объркани са нещата при периферната класа. Трудно такъв голям процент население може да съзнава своята цялост. В някаква негова част може да се говори за солидарност в желанието за достъп до интернет, който по определени причини (комуникационни или конюнктурни ограничения, материални и/или образователни пречки) е невъзможен. Но в по-голямата си част участниците в периферната класа даже не знаят за наличието на интернет.

Как стоят нещата в България? Поради късното си и ограничено включване в информационната супермагистрала на нас определено ни предстои ускорено развитие, за да имаме шанса да станем нейни пълноценни участници. Остарелите комуникационни връзки, липсата на достатъчно средства за закупуването или ползването на надеждни технологични и софтуерни продукти, недостатъчната образователна застъпеност на информационни и езикови знания, необходими за навигирането в Мрежата, слабата законова регулация са все фактори, които ни нареждат към по-слабо развитите нации. Ще си позволя да цитирам една условна, но реалистична прогноза за бъдещото деление на българското общество като част от информационната магистрала. В своя статия Андрей Райчев твърди, че "новата класова структура на България" се определя от съвременното ни образование, при което едва 1-2% от децата учат в скъпоплатени "западновидни" заведения у нас и в чужбина; 1/3 от децата получават реална компютърна подготовка и имат достъп до реално изучаване на английски език; 45% от децата получават чисто формална образованост, като не научават и дума на чужд език, нито пък са докоснали компютър, освен когато са плащали лев и 20 в залите за игри; 20% от децата не ходат на училище. Това са бъдещите обитатели на гетото." (Райчев 2001). От тези цифри личи, че само около 1/3 от децата ще могат да се причислят към остатъчната класа, другите са безвъзвратно обречени на изолационизъм в периферната класа - с или без възможност за приобщаване към киберобществото. От тези показатели може да се направи и извода, че е трудно да се говори за наличието на виртуална класа у нас. Наистина имаме доказано добри компютърни специалисти в най-различни области. През последните години информационният бизнес набира мощ, навлизайки в почти всички сфери на обществото - наука, икономика, политика, култура. Правят се опити за оптимизация на наличните ресурси, законова закрила, предизвикване на широка обществена дискусия. Според някои социологически данни 70% от малките и средни фирми у нас имат достъп до интернет и собствен уебсайт, 90% от държавната администрация също е представена в мрежата (включително чрез обмисляне на идеята за е-правителство). В България обаче не същестува развит е-бизнес. Като цяло обществените организации търсят поле за контакти и набиране на съмишленици и чрез интернет, появяват се сайтове на държавни и партийни структури, но е невъзможно да се говори за виртуална политика. Приетите и ратифицираните закони в областта на високите технологии и интернет не са достатъчно и често имат пожелателен характер, без практически да носят полза за отделните граждани, а ролята на държавата като инициатор и регулатор е по-скоро символична. Малко по-добре са нещата в сферата на забавлението, но там съществен е проблемът със защитата на авторските права. За голяма част от българското общество същността на интернет е непозната и приемана за екзотика, слабо се осъзнава нейната решаваща роля през следващите години.

Разбира се, това не трябва да ни отчайва, макар че посочените факти са обезпокоителни. Интернет не е "масов феномен" по целия свят. Виртуализацията е постижима само в отделни силно концентирани райони и в множество критически текстове. В същото време това не трябва да ни поставя в изчаквателна позиция. В областта на комуникацията нещата са винаги предстоящи и твърде бързо променящи се. Българското общество (или поне по-голямата негова част) трябва да потърси своето място в киберобществото, ако иска да има по-категорична роля в новите виртуални отношения.

* * *

"Интернет ще ни сближи един с друг, ако такъв е нашият избор, или ще ни остави да се пръснем в милиони малки общества, превръщайки се в посредник помежду ни. Но най-вече - и по безброй нови пътища - интерактивната мрежа ще ни даде богати възможности за избор, които ще ни осигурят достъп до информация и развлечения и по-голям досег един с друг." (Гейтс 1999: 404) Това хубаво пожелание принадлежи на Бил Гейтс и независимо дали ни звучи прекалено оптимистично или напълно нереалистично, то е една приятна мечта. Същността на политиката е в обединяването на хората, в изграждането на по-надеждни връзки между тях. Независимо дали в бъдещото киберобщество ще бъдем виртуализатори или виртуализиращи се, дали бързо или след повече време ще намерим своето място в информационната магистрала, дали възможните класови различия между нас са повод за преодоляването им или причина за дигиналната ни неравнопоставеност, интернет трябва да бъде онзи трансцендентален проект, при чието осъществяване хората да станат по-силни, по-мъдри и по-добри. Въпросът, който обаче трябва да поставим, е дали ще продължим да бъдем самите ние, или, превръщайки се във виртуален човек, няма да придобием нова същност, с което да уплътним различните възможни, но чужди представи за самите нас.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Бауман 1999: Бауман, З. Глобализацията. Последиците за човека. С.: ЛИК, 1999.

Гейтс 1999: Гейтс, Б. Пътят напред. С.: Ciela, 1999.

Дертузо 2001: Дертузо, М. Какво ще бъде? Как светът на информацията ще промени живота ни. София: ЖАР, 2001.

Кастелс 2000: Кастелс, М. Информационная эпоха (экономика, общество и культура). Москва: ГУ ФШЭ, 2000.

Райчев 2001: Райчев, А. Средната класа преди и след Десети ІІІ. // Сега, 06.10.2001.

Рифкин 2000: Рифкин, Дж. Епохата на достъпа. София: Атика, 2001.

Сартори 1992: Сартори, Дж. Теория на демокрацията. Кн. 1. София: Център за изследване на демокрацията, 1992.

Тофлър 1996: Тофлър, А. Трусовете във властта. София: Народна култура, 1996.

Фотев 1993а: Фотев, Г. История на социологията. Т. І. София: УИ "Св. К. Охридски", 1993.

Фотев 1993б: Фотев, Г. История на социологията. Т. ІІ. София: УИ "Св. К. Охридски", 1993.

Шамбровски 2000: Шамбровски, К. Новият (прекрасен?) киберсвят. // Демократически преглед, зима (2000-2001).

Крокер & Уейнстейн б.г.: Kroker, A. & M. A. Weinstein, Global Algorithm 1.4: The Theory of the Virtual Class. // CTheory, 29.05.1996 <http://www.ctheory.net/text_file.asp?pick=35> (24.10.2004).

 

 

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.10.2004, № 10 (59)

Други публикации:
Годишник на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация, т. 9, 2003.