ИНТЕРВЮ СЪС ЗЛАТИНА ТОДЕВА

Мария Попова

web

Ако някога ме попитат кое е любимото ми интервю, веднага бих посочила именно това - със Златина Тодева, с мама Злата. Първо имах удоволствието да гледам фантастичния й моноспектакъл "Забравени от небето", с режисьор Юлия Огнянова, и бях впечатлена от енергията, чистотата на изпълнението, естествеността и пълнотата на образите, които тя изгражда.

Златина Тодева е родена през 1926 г. в гр. Стара Загора. Освен в родния си град, дълги години работи и в театрите в Пазарджик, Димитровград, Хасково, Пловдив, София. Има многобройни роли както в театъра, така и в киното, носител е на престижни награди. Със съпруга си - популярния актьор Никола Тодев - се запознава в Старозагорския театър и според нейните думи е любов от пръв поглед. В театралните среди Златина Тодева е известна с името "мама Злата". Получила го е в Димитровградския театър, защото майчински се грижела за всички артисти.

Златина Тодева е в състояние да разсмее и разплаче публиката само в продължение на две сцени. Успя да ме накара да повярвам, че да си актьор, означава не просто да играеш на сцената, а да дишаш с гърдите на героите си, не просто да изговаряш репликите им, а да гледаш на света през техните очи. "Забравени от небето" представя житейските разкази на пет столетника от Родопите. Изказани на местен диалект, обединени около фигурата и превъплъщението на Златина Тодева, случките носят усещането за нещо забравено и същевременно познато.

На самото интервю, на чаша кафе в малкия й мансарден апартамент, където живееше с дъщеря си, току до леглото й под прозореца на скосения покрив, имах възможността да се докосна както до великолепната актриса, така и до непосредствения, магично земен човек. Бе няколко дни преди Коледа - една красива, бяла Коледа, а ние говорехме за живота, за огънчето във всеки от нас, за смъртта и очакването на безкрая. Единственото, за което съжалявам сега, е, че написаният текст не би могъл да предаде очарованието на дълбокия й, гърлен глас, усмивката в речта й, артистизма, с който изговаря думите. Тя даваше интервюто сякаш играе представление. Навярно затова самият разговор потръгна случайно, с едно натискане на копчето на касетофона...

Златина Тодева: Най-голямо удовлетворение получавам от това, че, за моя радост, идват млади хора да гледат и ще могат да ме запомнят. Един ден ще си кажат: "Е, имаше една актриса... Как ли й беше името?" И току някой ще си спомни, че съм се казвала Златина Тодева. Щастлива съм, разбира се. Аз обичам младите хора. Младите хора са добри и много се дразня, когато някой каже, че сега младите били такива, били онакива. Целували се по улиците и нямали срам. Ние навремето се целувахме по тъмното. Мисля, че това е по-срамно, защото в тъмното могат и по-срамни неща за станат. А на светло какво - една целувка. Ако има лоши млади хора, за това не са виновни те. Все съм казвала, че ние сме виновни. Детето е като бял лист хартия и ние, околните, пишем на този бял лист. Каквото сме написали, това ще прочетем. Или както има една поговорка: "Каквото посееш, това ще пожънеш". Ако не си изчистил семето, което ще сееш, ще жънеш и бурени. Така че младите хора са добри и съм щастлива, че идват. С малкото парички, които имат, идват и гледат театър и се връщат към тази магия. За мен театърът е магия. Едно е да гледаш телевизия, друго е да гледаш жив театър. Аз съм на 74 години и ако съм жива до 27 февруари, когато ми е рожденият ден, ще ги навърша. Стискам зъби да дочакам 2000-та, за да вляза в новия век. Видите ли, ще живея в два века. Живях в царство, в регентство, живях след 9-ти, дочаках и другата дата - 10-ти, сега ако вляза и в новия век, значи съм щастлив човек.

Това, което ме впечатли, когато ви гледах в спектакъла беше ентусиазмът, енергията, с която работите. Откъде имате такъв ентусиазъм на тази възраст? Повечето хора, като остареят, се затварят в себе си, отдават се на спомените, на миналото. А вие сте точно обратното - отворен човек.

Аз не обичам да пътувам с каретите на миналото, гледам напред. Огънчето, което имам, сигурно ми е дадено от Господа Бога, знам ли. Приемам живота такъв, какъвто е. Той ми стиска зъби и аз му стискам зъби и така гледам с усмивка. Не е много сложно, всеки може да го направи. Животът е толкова кратък. Смъртта на моя съпруг бе първата яма, в която затънах яко. Но дъщеря ми успя да ме измъкне. Бях тръгнала за нагоре, но явно небето не ме искаше. Вече не си го позволявам. Надиграваме се със смъртта. Да видим до кога. Е, разбира се, аз съм готова за това нещо и както казва и моята героиня - тя си е моя и аз го казвам и от мое име - аз не се страхувам от смъртта, защото знам, че щом съм се родила, аз ще умра, но не искам да умра като червей. Знам, че червеите ще ме ядат, има време. Просто искам духът ми да лети.

Бях чела ваше изказване, че искате да се преродите и тогава отново да бъдете актриса.

Да, нищо друго не мога да правя. Обичам да готвя и съм домошар човек. Малко късно, но се научих и да плета. Не го правя хубаво, но се старая. Единственото нещо, което мога да работя, това е театър. Сигурно, ако има друг живот или ако има театър горе, пак ще направя театър и пак ще играя. А доста добри режисьори и актьори има в отвъдното, ще направим една хубава трупа и пак ще правим театър.

Обикновено на актьорите и на хората, свързани с театъра, се задава въпросът - какво ви даде театъра и какво ви взе? Вие как бихте отговорили на такъв въпрос?

Аз дадох своята младост на театъра, а той ми връщаше обратно - с всяка роля, аз бях различна. Даде ми огънчето. Почти целият си съзнателен живот изкарах в театъра. Започнах много млада - на 20 години. Аз не съм следвала във ВИТИЗ. По-късно, когато разрешиха, се явявах на различни изпити - цяло лято, вместо да почивам, бях по курсове за член 9. Така че в театъра влязох рано и до 74 кретам. През 1991 г. се пенсионирах. Три години не работих - бях се отказала след смъртта на съпруга ми - Кольо Тодев. Веднага след неговата смърт ме пенсионираха от Пловдивския театър и бях казала, че повече няма да стъпя на сцена. Но съвсем случайно Юлия Огнянова и покойният прекрасен човек Иван Караджов, тогава директор на Смолянския театър, ме повикаха за спектакъла "Забравени от небето". Не исках, но театърът е краста. В момента, в който стъпих на сцената, забравих, че се бях заклела повече да не стъпвам. И както виждате - стъпих и ходя.

И то доста здраво.

Дай Боже да е така.

Вие сте от актьорите, които се радват много на любовта на публиката. Какви се тези флуиди, които усещате от публиката?

Стигала съм и до плач. На сцената не плача, но когато се покланям и сега особено, когато гледам тези млади хора с техните отворени очи, аз пускам сълзи. Какво чувствам? Умиление, радост. Те ми вдъхват сила, живот. Карат ме да мисля, ето така, че все още мога. Поне ме карат да вярвам. Защото понякога, особено вечер, когато оставам сама, си мисля докога, мога ли, сигурно не мога... Такива мисли ме спохождат. Но след спектакъл, когато ме викат толкова на бис - и още, и още, и още да ме видят, когато ме чакат отвън да ме пипнат, да ме поздравят - вкарват в мен от своята енергия, а това никак не е малко.

Четох, че никога не отказвате роли. Смятате, че всички роли са интересни, даже и тези, които са второстепенни, които остават малко настрани от интереса на публиката, на медиите. Четох също за единствения път, когато не сте била доволна от ролята си и са ви ударили плесница. Може ли да се върнем толкова назад в годините.

Наистина не отказвам. Всяка роля може да се намира и да се направи. Е, може хората да не могат, но аз я правя, става ми интересно. Разбира се, с помощта на режисьора. Провалът може да дойде и в централна, и във второстепенна роля. Едно време, когато, макар и рядко, ми се е случвало да не репетирам два месеца, съм искала да ме пуснат в масовка или да си измислям роля. Затова актьорът е творческа личност, не е дърво. Затова обичам всичките си роли.

А, вие намеквате за една роля в Стара Загора, когато бях още млада актриса и мислех, че аз, естествено, ще играя всички героини. Толкова ми е бил акълът, но всяка младост, пък и старост, всяка възраст си има своите грешки и върши глупости. Тачо Танев, лека му пръст, ми даде да играя възрастна, 38-годишна героиня, а аз бях 20-22-годишна. Отказах се, направих драми, оставка подавам... И като ми шатна един шамар и ми счупи очилата, дойдох на себе си. И беше прав. Грешката бе моя, че не съм дала и по другата страна да ме удари. Защото актьорът трябва да играе всичко. И колкото по-рано започне да играе всичко, а не един тип роли, толкова по-добре. Толкова познанието му ще бъде по-голямо. Това е единственият път, който никога няма да забравя и след много години, когато отново се видяхме с бай Тачо, малко преди да умре, аз му целунах ръцете и му казах точно това - трябвало е още един шамар да ми удари, та добре да ми намести гънките на мозъка, ако ги имам такива...

Кои са ролите, в които сте се чувствали най-пълноценна, в които най-много сте могли да изявите себе си, и кои са ролите, с които сте се разминали?

Много са ролите. Навремето нямаше телевизия. Ние играехме по 10 постановки на сезон, дори по 12. Съставът се разделяше на две части и ходехме по селата. Обичам всичките си роли. И много глупости съм изиграла, но времето беше такова. Имаше едни девици-красавици от сталинския период, песни - жънем, женим се. Не знам колко пъти съм ставала булка на сцената. Макар че в живота не съм се венчавала с воали и т.н. Изиграх много роли - Султана в "Железният светилник" и "Преспанските камбани", няколко пъти Свекърва, Настя в "На дъното" - два пъти в различни театри, в "Мария Стюарт" играх Елизабет... Много съм играла, не мога да се оплача. Вярно, в софийски театър не съм била и може би затова изиграх почти всичко, което се е играло тогава. Но и много неща не можах да изиграя пак поради времето. Например Чехов - играх само в "Предложения". Но тогава той не се играеше. Така че имам много неща неизиграни. Затова се надявам като ида на оня свят, белким ги изиграя.

Разбрах, че работите героите си бавно. Бавно изграждате техните детайли.

Мисля, че влизам бавно. На мен трябва всичко да ми бъде ясно. Не искам да лъжа публиката. Старая се да погледна образа от различен ъгъл и ако мога да го моделирам, да не е щампа, а да бъде мой. Затова казвам "мои" роли. Авторът си е написал пиесата, но когато започна да работя ролята, тя вече е моя. И независимо дали е лоша или добра, тя е моя, защото е излязла от мен.

Четох за убеждението ви, че каквото и да играе актьора, то не бива да променя неговата индивидуалност. Т.е. тази индивидуалност въпреки всичко остава в изпълнението му. Какво от вашата индивидуалност зрителите са могли да видят в ролите ви?

Не знам. Това е тайната. Аз съм такава, каквато Бог ме е създал. Моята индивидуалност влиза доколкото мога, т.е. ролите изграждам от мое име, влагам нещо от себе си. Публиката трябва сама да гадае, аджеба каква е тая "бабушкерница", която ни лъже от сцената - лъже ли ни, или не ни лъже. Всъщност лъжа, защото аз не съм Гривня. Гривня я е написала Катя Томова, но тази Гривня, пречупена през мен, е такава, каквато ви я показвам. Друга актриса би я изиграла по друг начин, защото ще вложи друго виждане. Никак не бива да ви учудва, ако гледате един спектакъл от двама режисьори с различни изпълнители и всеки изглежда различно, макар материалът да е един и същ. Това зависи от каква гледна точка режисьорът вижда спектакъла и как самият актьор интерпретира дадения образ. Поне аз така разсъждавам. Аз така работя. Затова винаги предупреждавам режисьорите, че малко трудно влизам, но влезна ли, мисля, че все още добре (е, не блестящо) си върша работата. Дано Господ не ми прибере акъла, от това най-много се плаша.

Трудна ли ви бе работата върху "Забравени от небето"? Поне представлението, което аз гледах, бе изключително трудоемко и като физическо изпълнение, и емоционално.

Трудно беше. Макар че аз познавам тези хора. Е, не на Катя... Но познавам родопчани. Имаме къща в Солища, селце край Широка Лъка. Техният бит, техните нрави ми са познати. Но да влезеш, да ги разчовъркаш... Трудно ми беше, не мога да излъжа. Явно и годините вече си показват рогата. Уморявам се... Но когато започна, се втурвам, забравям се. След спектакъла се чувствам изразходвана. Но така ще бъде, щом не искам да се отказвам. Казала съм на дъщеря си, която ме гледа отстрани, когато взема да изфирясвам, защото той, актьорът не си знае мярката (ние сме си малко лудички, иначе не бихме станали актьори), да ми каже: "Стоп, мамо". Защото явно моята лудост е много. Веднъж се заклех, че няма повече да играя, но откъде да знам какво ще стане. Може пак да се закълна и пак да хукна да играя. Има кой да ми каже - "Хайде, маме, до тук".

Дъщеря ви също се занимава с театър. Тя е режисьор. Казахте ми, че не сте искали да се занимава точно с театър. Тя не ви е послушала. Според вас кое може би я е насочило към театъра и вие доволна ли сте от това, което тя прави?

Замъкнала съм я още като бебе. Тогава нямаше тези големи години отпуски и тя беше на 10 дни, когато започнах работа в театъра в Димитровград. Една колежка се разболя и аз трябваше да я заместя. Кърмих детето в театъра. Легло му правехме от столове. После я слагахме върху мотора в рейса. Мъкнехме я с нас по турнета. Така че явно заразата я е взела от бебе. Аз играех и в деветия месец, само дето не я родих на сцената. Бях и на турне, толкова ми е бил и на мен акълът. Но не исках по чисто майчини, егоистични подбуди да влиза в театър, защото познавах трънливия път. Никак не е лесно. Някои хора мислят, че театърът е кеф за душата. Няма такова нещо. Театърът е изхабяване. Исках животът на детето ми да бъде по-лек. Но не ме послуша. Тя пише добре. Искаше ми се да следва филология, но тя си науми... Разбира се, аз повече исках да бъде актриса, защото тя има хумора на баща си, пък на майка си стискозъбството всичко да бъде изпипано. Но не я приеха - два пъти кандидатства, стига до последния кръг и не се класира. Влезе в класа на Юлия Огнянова и завърши режисура. Щом си избра това, нека се мъчи. Всеки сам избира своя кръст. Лошо е кръстът да е по мярка. Но мисля, че добре работи. Защото Юлия Огнянова изкарва много добри ученици. Не защото работя с нея, но защото знам как работи. Тя в никакъв случай не оставя работата си на половина. При нея празно няма. И щастливи са колегите, които работят с нея. Но и двете вече сме повече горе, отколкото долу. Колкото можем...

Казахте ми, че се радвате, че ще успеете да видите и новия век, новото хилядолетие и може би ще живеете в ново време. Как виждате това ново време и според вас доколко то ще е интересно, както може би е било интересно вашето време?

Дано да го дочакам, още малко остава. Стискам зъби. Смятам, че ще бъде по-добро, по-светло, че ще станем по-добри. Трябва да станем по-добри. Трябва повече да се гледаме в очите. Вие сте млад човек, не знам дали сте забелязали, сега ние не се гледаме в очите. А трябва да започнем да се гледаме и да не забравяме, че сме временни на тази земя. Това ще ни направи по-добри. Поне ще вършим по-малко глупости, по-малко лошотии, ако не забравяме, че животът е кратък и че като ни няма - ако не кажат добра дума, поне да не кажат: "Кой бе, оня идиот ли умря?". Трябва да станем по-добри и да запретнем ръкави да работим. А не да чакаме на подай ръчичка. Някак си се изкористи народът ни, а не беше така. Сега искаме изведнъж да станем богати. А като станат богати, се оливат. Защото забравят, че сме временни на тази земя. И ако играя този спектакъл, ако се навих да го правя, това е именно да напомня, колкото мога, на хората, че трябва да бъдат по-добри, да си спомнят, че са имали род, за дядовци, за прабаби. Младите сега знаят до дядо си. Оттам нататък коренът се губи и тепърва започват да ги търсят. А ако знаеш миналото си, стъпваш по-гордо на тази земя. Затова казвам - не вършете лошо, за да не се срамуват един ден внуците и правнуците ви от вас. Затова трябва да мислим.

Бихте ли изпълнили някакъв кратък откъс от "Забравени от небето"!

"На времето ага пукаха и продонваха свето, лошото бе изрипнало от нас, чилецисе и те фатаха да се изпрививат. От сирьошните кощи търчеха насам и ми викаха: "Туорчи, мари, туорчи, мари, ща та утрепят ма, туорчи ма." Че къде да туорча? И за кво? То, щом са ги хванали бесовесе, те ще се изпотрепят. Файдот побеснели люде никъде нема. Лоши сме чилецисе и млого ще да са муочиме доде станем по-чилеци. Че кво са сто години? До де се обърнеш и то, времето минало.

И ей, имах роки, бели, поргави, пък сга - ръчинки, мой ръчинки. Мари, колко земя са изкопали и те са заборили! И очи си ми беха етсе бистри. Влезеше ли в них небесо, бистро си излизаше. И ножиците ми... и те тсе борзаха. Пък пейнех ли мойте си песни - до вро байрите стигаха. Сичко съм имала, ама кагда да съм го немала. То онакав е животят. Сга чекам да ма прибере небесо. Ей там, високо, до слонцето да ма тури, че да си отдъхнам."

22 декември 1999 г., София

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.07.2007, № 7 (92)