Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЕРА НЕДКОВА

Интервю на Мария Попова

web

За картините на Вера Недкова е характерно преди всичко изключителното европейско усещане, което те създават. По-ранните й платна са изчистени като линия, с плътни, монохромни цветове. След идването си в България колоритът й се обогатява, линията се замъглява, използва по-нетрадиционни сюжети, а композицията се обогатява с включването на много детайли и някаква строга замечтаност.

Вера Недкова е родена през 1908 г. в гр. Скопие. Благодарение на дипломатическата кариера на баща си Тодор Недков, тя израства в Битоля, Солун, Женева, Вевей, Букурещ, Виена. Четиринайсетгодишна се записва като извънредна ученичка по живопис в Художествената академия в София при проф. Никола Маринов. Завършва Художествената академия във Виена, където учи живопис при проф. Карл Щерер и реставрация при проф. Роберт Маурер. След дипломирането си живее и работи в Италия. Прави първата си самостоятелна изложба във Виена през 1933 г., а година след това показва за първи път самостоятелно свои работи и в България. Вера Недкова е член на Дружеството на новите художници, в чийто изложби редовно участва, а през 1937 г. се представя и на Световното изложение в Париж. Дълги години работи като реставратор в Националния археологически музей. Поддържа близко приятелство с известни български художници като Кирил Цонев, Елиезер Алшех, Бенчо Обрешков. Излага свои картини във Франция, Германия, Япония, САЩ, Англия, Унгария, Румъния, Полша.

Никога няма да забравя един от автопортретите на Вера Недкова - неговата деликатност, изчистеност, примамваща студенина. Както и една полуабстрактна композиция от послените години на живота й - може би заради топлите тонове, плътните мазки и странната мъдрост. Срещата с творчеството на Вера Недкова бе истинско откровение за мен. Действително съжалявам, че узнах името й толкова късно, но завинаги ще запомня приятното чувство, което ме владееше, докато разглеждах картините й, четях биографията й и разговарях с хора, които са имали удоволствието лично да я познават. Няколко месеца преди ретроспективната й изложба театроведът Майя Праматарова ми разказа за приятелството си с художничката с толкова топлота и енсусиазъм, че даже малко й завидях. След откриването на изложбата в Националната художествена галерия реших, че това е добър повод да се докосна, макар и задочно, до личността на Вера Недкова.

Интервюта с изкуствоведа и директор на НХГ Ружа Маринска и с театроведа Майя Праматарова направих съответно в Националната художествена галерия и в Народния театър.

 

Представете изложбата - какво съдържа, кои творчески цикли на Вера Недкова са включени?

Ружа Маринска: Обявили сме изложбата като ретроспективна, защото посетителите могат да се запознаят с цялостното творчество на художничката. Тук има произведения още от нейните студентски години, от първите й творчески години, от нейната зрялост през 60-те и 70-те години. Но това не е юбилейна изложба, защото няма конкретни юбилейни дати. Поводът е по-съществен.

Една година преди да почине, Вера Недкова завеща дома си, цялото си творчество, както и личните си художествени колекции на българската държава в лицето на Националната художествена галерия. Това е един много значим акт и той я откроява като личност. С тази изложба показваме нейното творчество, както и част от нейните богати колекции, за да обърнем вниманието на обществеността към нейния дом, който все още стои музейно неуреден поради липса на средства. Миналата година учредихме сдружение "Вера Недкова" с цел да се съберат средства, за да се ремонтира домът й и да се адаптира за музейно ползване. Нейната идея, съкровена мисъл беше домът да продължи да съществува така както е бил приживе при художничката и нейната вярна спътница в живота - сестра й Надя Недкова. Това наистина беше едно културно средище в сърцето на София. Там се събираха интересни хора, водеха се увлекателни разговори. И тя мечтаеше и след нейната кончина този дом да има същата съдба. Ние искахме цялата общественост да види какво представлява Вера Недкова и какво е завещала на българската държава.

В едно свое интервю Вера Недкова казва, че най-важно за художника е да остане верен на себе си. С какво се отличава творчеството на Вера Недкова?

Тази фраза, която може би и други употребяват, но едва ли всички отговарят на нея, за Вера Недкова наистина е кредо. Тя беше изключително независим, самостоятелен творец. Действително винаги е била вярна на себе си. Винаги е искала да изяви онова, което носи в себе си. Нейният облик е много цялостен. Вярно е, че посетителите и онези, които познават изкуството й, разграничават отделните периоди. През 30-те години започва по един начин, през 60-те изкуството й е по-друго, но това все е Вера Недкова, която е изминала своя път през годините. В началото, през 30-те години, тя е по-синтетична, по-лаконична. Това е свойствено и за времето и за нейната младост. След това идва едно обогатяване в живописно отношение. После, за съжаление, следва едно трагично прекъсване през култовския период, когато тя не работи като художник, а благодарение на втората си специалност - "консервация и реставрация", работи главно като реставратор. От началото на 60-те години отново се връща в изкуството. Тогава нейните платна са с по-форсиран колорит, какъвто тя не е чувствала, че може да използва в началото на творческия си път. Но нейният творчески императив е категоричен - да бъде безкомпромисна в изкуството, с абсолютното съзнание що е условност в изкуството. Никога не е давала концесии в посока на някакви теории, които са свързани с така наречения и много прославен реализъм. Тя винаги е разбирала, че художественият език е различен и той трябва да бъде авторски белязан. Тя е мислила, правила и изразявала това, което е чувствала като художник. Затова е интересно, че ние показваме малко и от колекцията й. Всичко, което ни е оставила като текст, спомени и разговори с други хора, говори за изключителната й еридутска култура, познаване на световните художествени традиции. И именно този широк кръгозор й позволява да бъде толкова смела в модерния изказ.

Вера Недкова е получила своето образование в чужбина, пътувала е много из Европа. В България е била член на Дружеството на новите художници. По какъв начин стремежът й за европейски изказ на творчеството й обогатява българското изкуство?

Движението из Европа е било характерно за нейното поколение. Тогава не са съществували бариерите, които ние познаваме от по-късен период. За разлика от другите свои колеги, тя е била привилегирована в определен смисъл от факта, че нейният баща е бил дипломат. Тодор Недков е известно име в историята на българската дипломация. Тя от малка е расла в чужбина и за нея европейските езици са били толкова фамилиарни, колкото и българският език. Това продължава със следването й във Виена, където баща й също е бил дипломат. В този смисъл тя се движи свободно из европейските орбити. Но аз имам много спомени от разговори с нея и тя винаги се е чувствала българка. Може би много повече от други българи, които не са напускали България, тя е имала чувството за причастност към тази своеобразна българска художествена традиция и към цялата българска култура. Тя се връща в България с желанието да работи тук, независимо от престоя си в Италия, където разбира, че Италия е една от люлките на изкуството и иска да поеме много от нещата, които тя може да й предложи като културна атмосфера. Но своето осъщестяване като художник тя вижда именно в страната си. През 1934 г. Вера Недкова прави първата си самостоятелна изложба тук и тя се приема много добре, особено в средите на нейните връстници - новите художници, за които вие споменахте. Тук тя се среща с хора, европейски образовани, свободно и модерно мислещи като нея и може би намира своята среда. С някои от тях я свързват по-тесни творчески контакти. Бих споменала Кирил Цонев, Елиезер Алшех и други.

Според вас по какъв начин тези срещи са й помогнали в творчеството и какво влияние са оказали върху нея като личност?

Тя ми е разказвала за своите разговори и контакти с много от тези художници. Но ако погледнем нейните творби, редом положени до техните, ще видим, че те са съвсем различни. Всеки от тях е имал своята индивидуалност и това, че са обменяли съвършено свободно мисли по никакъв начин не накърнява техния личен почерк. В този контакт те по-скоро са намирали сила, духовна упора, за да изразят себе си, отколкото да бъдат повлияни.

Вие самата с какво ще запомните Вера Недкова? Освен оценката като изкуствовед, която й правите, какво бихте могли да разкажете за нея като личност?

Затруднявам се да кажа кое беше по-силно у нея - дали личността или художникът. Когато ние, които по една или друга причина, се ползвахме от привилегията да бъдем допуснати до нея, бяхме еднакво поразени и силно впечатлени от нейната мисъл, както и от нейното изкуство. Тя беше човек с много мъжки характер на мисленето - много остра, категорична, точна. При нея нямаше по-женствени, плавни, тихи нюанси в преценката. Винаги поразяваше с много ясна концепция не само за фактите от изкуството, но и за фактите от живота. До последния си ден тя следеше с невероятен интерес всичко, което става във всички области на живота. Имаше поразяваща преценка. Освен това имаше невероятна памет и беше безкрайно увлекателно да се слушат нейните разкази за миналите времена, с които ни приобщаваше към своя характер, към светогледа си.

Не зная дали друг ви е казвал, че за нея дълги години е същестувала дилемата дали да бъде художник или музикант. Едва някъде по средата на следването си, категорично се определя към изобразителните изкуства, а не към музиката. В този смисъл бе човек с много богати и разностранни дарби - изключително познаване на литературата, историята. Всичко това правеше много силно впечатление и сега, връщайки се към нашите разговори, мога да кажа, че при мнозина от нейните връстници се наблюдаваше една застиналост на нещата. С тях също можеше да се водят много интересни разговори, но се повтаряха едни и същи неща. При Вера Недкова това беше изключено. Всеки път говореше за различни неща, по различен начин. Т.е. тя беше жива буквално до последния дъх. На мен лично това ми правеше изключително силно впечатление, защото това се случва много рядко, това са изключително редки личности с толкова изявена персоналност и с толкова жив дух. Но може би всичките тези личностни качества на Вера Недкова нямаше да са достатъчно заразяващи и плътни, ако не беше нейното изкуство, което всеки изкуствовед, а и всеки ценител и познавач, художник, цени високо. Пред нейните работи действително разбираш, че това е Изкуството.

За себе си мога да кажа, отново с известна горчивина, че ние продължаваме да бъдем длъжници на цялото това поколение наши големи художници от 20 век. Разбира се, много е важно тракийското ни художествено наследство, велико е иконното ни наследство, но аз отказвам да се примиря с факта, че само това е изкуството, което ние трябва да изнасяме и показваме на света. Мисля, че е недопустимо повече да продължава традицията българският 20 век да не бъде познат в Европа и в света. Ние имаме изключителни художници в новото време и сме задължени да ги включим в общата европейска история. Това особено важи за такъв европеец по дух, нагласа, манталитет, отвореност на духа като Вера Недкова.

 

Разкажи ми как се запозна с Вера Недкова?

Майя Праматарова: Запознаването ми бе продиктувано от желанието ни Алманах за изкуства "Et cetera" да представи известна българска личност. След дълго мислене кинодокументалистът Косьо Бонев каза, че Вера Недкова е името, което ще обедини всички ни. Сякаш уцели с пръст небето. Но радостта ни не бе толкова дълга, защото след като направихме своето "голямо откритие", се оказа, че е много сложно да се свържем с нея - тя вече беше в период от живота си, когато живееше сравнително затворено. Беше преживяла инфаркт, имаше проблеми със зрението. Езуитски реших да се измъкна и помолих Косьо Бонев и Иван Драгушинов да установят контакт с Вера Недкова, а аз с останалите личности от броя. Минаха няколко месеца и се оказа, че те не са намерили пътеките към Вера. Огорчена от невъзможността да се срещнем с нея, на обед при мои близки приятели споделих, че е по-лесно да установим контакти с чужди личности, отколкото с хора, с които живеем в един град. Благодарение на тази си приятели се свързах с лекуващия лекар на Вера Недкова д-р Живко Враджалиев, който се оказа уникална личност - не само лекар на Вера, но и неин приятел, човек с пиетет към изкуството, музиката, живописта. Чрез него се срещнах с Вера Недкова. Вратата на дома й на улица "11 август" се отвори след много месеци, но се отвори широко и човек можеше да има достъп до нея всеки път, когато й се обадеше по телефона.

Какви са най-силните ти впечатления от нея? С какво най-много я запомни?

Голямото откритие, което направих за себе си, беше, че е възможно човек да бъде приятел, не просто опозицията учител - ученик, с човек толкова по-голям от него. Нас ни делеше 50-годишна амплитуда от време, но за хора като Вера времето няма линейни измерения. Тя живееше и тук, и сега, и някога, и утре. Имаше невероятен дух и духът на подобни хора е нещото, което ни интересува, когато се срещаме с тях на страниците на Алманах за изкуства "Et cetera". Освен че я обичах, тя ме резпектираше с всичко, което включваше нейният конкретен ден. Независимо кога се срещаш с нея, независимо дали е добре здравословно или не чак толкова, тя винаги беше в изключителна форма. До ден днешен, когато съм в тежки периоди от живота си, си спомням как не е било да ми отвори вратата на дома си и да няма пръстен на малкия си пръст или съвсем леко червило на устните. Бе винаги елегантна, невероятно сладкодумна. Влизахме в хола й, разговаряхме поне половин-един час и в мига, в който понечваш да тръгнеш, спомнил си, че нещо навън се случва и ти трябва да потънеш в поредната суматоха, се оказваше, че тя вече е приготвила в сребърна кана кафе (правеше велоколепно кафе) и един-единствен сладкиш (шеговито разказваше защо не може да готви и как сестра й Надя винаги е поемала тази функция в дома й). Сега, когато отидох на тази великолепна ретроспективна изложба, направена в Националната художествена галерия, много се развълнувах и ми бе страшно приятно, наистина почти ми се доплака. Отново видях картини, които тогава, докато седяхме в хола й, бяха срещу очите ми. Например такъв е портретът й с Надя - също невероятна жена, преподавател на много хора по множество езици. По някакъв начин, това е мъчително. Макар че какъв е начинът да се представи това изкуство, след като нея вече я няма освен чрез подобни изложби и разбира се, в нейния собствен дом, който тя така великодушно дари на държавата в лицето на Националната художествена галерия. В този дом се случваха много неща. Той бе нещо като малък салон на изкуствата.

Доколкото четох, в този дом, който й е служел и за ателие, е имало някаква много особена атмосфера.

Да, така е. Всъщност преди години, когато е била по-млада, нейното ателие е било на улица "Врабча". После превръща една от стаите си на кабинет и съседната - на ателие. Независимо от възрастта си, когато човек поискаше да види картините й, тя винаги тръгваше към статива и сама вадеше, слагаше работите, колкото и да бяха тежки, наместваше картините спрямо светлината.

Сещам се за една случка, която може би ще илюстрира природата на човек, какъвто беше Вера. Разказа ми как, като съвсем младо момиче, докато учи при Щерер във Виена, решава, че трябва да преодолее страха си. Отива съвсем сама във Виенската гора. Отпуска се, забравя, че е сама. И в един момент вижда някаква силует в далечината. Нещо в нея трепва и тя решава, че я грози някаква опасност. Побягва и по този начин успява да се отдалечи, защото тя беше много спортен човек. Нямало е спорт, който да не е практикувала. Ето така един методичен човек, който решава, че има някакъв проблем - внушавайки си или имайки го реално - е в състояние да измисли цяла програма как да го преодолее.

Последният ден, в който я видях, беше случайно, наистина импулсивно. Тя вдигна телефонната слушалка. Доктор Враджалиев беше при нея. Сравнително бодра, ми каза: "Да, ела." Наистина колкото и да се готви човек, че може да загуби друг човек, никога не е подготвен, защото буквално след няколко дни тя си отиде. Заварих я на една кушетка в кабинета. Много въодушевено коментираше с мен формите на финансиране на изкуството чрез фондации, неправителствени организации. Вече беше усетила, че държавата, по един или друг начин, се отказва от финасирането на процесите в изкуството. И адекватно беше тръгнала да търси паралелни форми на финансиране или други възможности. Много отворен човек беше. Ако използвам по-широкия и метафоричен смисъл на думата "врата" - вратата на сърцето и душата й, когато се отвореше към нещо, беше готова на всичко, за да бъде съответна на идеи, мечти. И най-важното, тя беше човек с великолепно чувство за хумор. Когато отидеш с нея на концерт, тя ще изрече някоя духовитост между аплаузите по начин, по който, преназначена само за теб и дочута от друг, веднага ще породи смях.

До последния миг имаше царствена осанка. Беше абсолютно слаба. Когато си отиде, за кой ли път си помислих колко слаба и крехка жена бе, а ходеше като принцеса. Някаква величавост имаше в цялото й присъствие, излъчването й на човек беше невероятно. Сещам се и за друг случай - много дълго време, когато отидех при нея да си говорим, се въздържах да запаля цигара. Докато един ден приказката потръгна много добре и тя потършува, потършува из чекмеджетата, от които винаги вадеше като един фокусник страхотно интересни неща - ту писмо, ту снимка, ту книга, и изведнъж виждам, че се приближава към мен с цигара в цигаре. Аз се шашнах. Казах: "Но как, пушите ли?" Тя отговори: "Боже, сега припалвам само от време на време. Да знаеш навремето от ателието ми, което беше по покрива, бях готова за една цигара да изтърча долу, до улицата."

Мисля, че духове като нейния не си отиват. Дали чрез други хора, дали чрез разговора ни за тях по някакъв начин продължават да ни позволяват да ходим с изправени гърбове, да преодоляваме собствения си негативизъм, да вярваме повече в себе си, да се обичаме повече, дори да сме крайни, когато вярваме, че нещо трябва да се случи.

В едно свое интервю, тя казва, че художникът трябва винаги да вижда света нов, изпълнен с учудващи неща, че днес сме загубили способността да съзерцаваме. Според теб какво най-често виждаше тя в света около себе си?

Когато гледаш на света с чисти очи, непокрити с пелената на някакви предварителни представи, нагласи и чужди идеи, тогава той винаги е нов за теб. Ти си готов, а тя беше готова до последния миг на живота си, да се срещнеш с чудото на самото живеене. Дори когато бе затворена, сравнително малко подвижна в края на земния си път, виждайки и чувайки камбаните на "Св. Александър Невски" от прозореца си, там съзираше чудото, и е рисувала. Виждаше чудото във всяко нещо. Когато постепенно започва да губи зрението си, а аз не знам по-голяма трагедия от това за един художник, както за един композитор да загуби слуха си (уви, стареенето е и загуби, не само придобивки на мъдрост), тя бе толкова целенасочена и крайна в желанието си да рисува, че разказваше как е разделяла боите на топли и студени. С много слабото си зрение, почти невиждайки, продължаваше да рисува. Целият й живот беше чудо. Чудо беше умението й да установява контакт с хората, начинът, по който, след като си изпиеш кафето и наистина си изпуснал всички срещи, защото за пореден път си излязал от времето, за да се озовеш в нейното пространство, тя изведнъж казваше: "А имам един коняк, който..." или "Бонбони, които...". И пак се пренасяхме нанякъде. За мен срещите с нея бяха едно пътуване - дали във Флоренция, дали във Виена, Охрид. Тя беше като кутия, която в един миг като се отвори, започваха приказни, чудни истории. Когато човек е готов да срещне чудото и да му се отдаде, това винаги става.

Чудо са били взаимоотношенията със сестра й, с брат й, с баща й. С болка говореше за няколкото опити да бъде разбит таванът й, където съхраняваше много неща от архивите и колекциите на баща си.

3 май 2001 г., София

 

 

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.03.2005, № 3 (64)

Интервюто е излъчено по програма "Радио България" на Българското национално радио.