Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЕБАТЪТ ЗА БЪЛГАРСКОТО МИНАЛО
Интервю с Пламен Петков

Мария Попова

web

Пламен Петков е режисьор и сценарист на едни от най-гледаните документални филми в България през последните години - "Подмяната 10-и", "Тайните на Втората световна", "Приказки от старо време", "Индия през прозореца". Последната му документална поредица "Българите" представя интересното пътуване от около 30 000 километра в Сибир, Алтай и Централна Азия в търсене на произхода на българите. Филмите показват останките на Волжка и Стара Велика България, артефактите, съхранявани в музеите и архетипите, останали в бита и самобитността на местните хора, които се самоопределят като българи - техните обичаи, песни, свещените им места, религиозните им вярвания.


Как възникна идеята да се направи документална поредица по тази тема - за историята на българите, за техния произход?

Интересът ми към историята не е от скоро. Предишните ми два исторически филма - "Подмяната 10-и" и "Тайните на Втората световна", бяха и си останаха най-популярните и гледани документални филми в България. При представянето на "Подмяната 10-и" пред студенти в СУ те бяха силно озадачени, защото не познаваха това, което се е случило по време на прехода, поради това, че са били много малки и няма как да имат ясен, разумен спомен. Те възприеха много емоционално филма. Започнаха да ми задават въпроси и един от тях бе: "Добре, след като нацията ни е толкова сериозно разединена, какво може да ни обедини?". Често казано, бях затруднен да им отговоря. Помислих и единственото, което ми хрумна, бе да им кажа: "България".

И сега мисля, че България е единственото нещо, което може да ни обедини - независимо от политическите пристрастия, от имущественото състояние, личностните амбиции. България е достатъчно чисто и свято нещо, нещо много повече от нас самите, в което има смисъл да инвестираме. Така се роди идеята за "Българите".

В "Българите" използвате много интересни филмови способи - модерен начин на заснемане, компютърна и игрална възстановка, акцент върху детайлите. На моменти обаче има и доста неочаквани сравнения, изводи, препратки между отделни тези, които по някакъв начин са спорни. Доколко телевизионната документалистика може да обедини хората на базата на някакви по-интересни или по-крайни заключения, кадри?

Опитвам се филмите ми да бъдат откровени, а не крайни. Целта ми е да се предизвика дебат, а не да се пренаписва историята. Само в дебата може да се роди истината за българското минало. Има един британски режисьор, който казва: "Няма история, има само историци".

... Питър Грийнуей.

Да. Може би в някаква степен е прав, но от друга страна, не е съвсем точен, защото все пак има фактология. Въпрос на разчитане на тези факти е да се стигне до историческата истина.

Има теза, според която, благодарение на медиите, фантазията, въображението играят ролята на социален опит за аудиторията, така че гледането на едно предаване или филм да участва в конструирането на социалния живот на отделната личност и на обществото като цяло. Смятате ли, че една такава поредица като "Българите" може да доведе наистина до формирането на социален опит на базата на това, което хората са видели? Т.е., че този живот, който са имали българите, непосредствено влияе върху сегашния им живот.

Миналото със сигурност влияе директно върху настоящето ни. Но една телевизионна поредица не може да свърши много.

Все пак е много хубаво, че имаше такъв огромен интерес към тези филми. Наистина ние не бяхме съвсем подготвени да ги пуснем, защото аз по 5 дни правех един филм, нямах никакво време. Но държах те да излязат точно в първите месеци от влизането ни в ЕС. Защото българите са дали много на Европа и ми се искаше нашите сънародници да разберат и видят с очите си, че ние не получаваме някаква награда и не ни канят от съжаление в този европейски клуб - ние просто се връщаме в дома си - един дом, който нашите предци са създавали.

Моите филми не са документални, а могат да влязат в един сектор, който тепърва ще се развива - неигралното кино. Това са филми, които пряко се отнасят към хората, към това, което ги интересува, в които се отразява животът на хората, действителността, в която живеем, или нашето минало, но все неща, свързани със самите нас. Въпросът е, че в България е трудно да се произвеждат такива филми.

Може би няма достатъчно финансиране?

По-скоро няма пазар. Моята поредица "Българите" (около 90 часа продукция) струва колкото 90 секунди от един филм на BBC. Докато при нас един документален филм струва между 0 и 50 000 лева, във Великобритания е нормално да се отделят 3 милиона долара и филмът да включва възстановки, обединяване на игралното и неигралното кино, компютърни ефекти.

Направи ми впечатление, че във филмите си акцентирате по-скоро върху образите и поведението, живота на хората, които заснемате. В някаква степен това измества ли акцента от историческите факти или те допълват битието на хората?

Исках да направя филмите си като пътепис. Исках зрителите да съпреживеят моето пътуване към миналото на България. Да усетят това, което аз и екипът ми усещахме по време на пътуването - препятствията, с които се сблъсквахме, хората, които срещахме. Хубаво бе, че по време на пътуването си имахме статут на специални кореспонденти за цялата територия на Руската федерация и на практика нямахме никакъв проблем да снимаме навсякъде. За което много ни помогнаха МВнР и посолството ни в Москва. Все пак имахме проблеми с полиция, с военните. Операторът ни за малко бе арестуван в Кабардино-Балкария, искаха подкупи...

Друга причина, поради която филмите станаха интересни, е, защото срещнахме учени, които изследват българското минало по онези земи, но които никога не са контактували един с друг. За първи път, макар и индиректно, те се срещнаха на екрана на телевизора. В отделните републики не знаят какво се върши в другата република, не знаят какви са резултатите от проучванията си. По времето на Съветския съюз тези връзки са били скъсани. Голяма част от градовете, които снимах, са били затворени заради военната промишленост. Археолозите от една република никога не са имали шанс да копаят в друга република. Затова нещата, които ние им показвахме, които бяхме заснели в предишната република, за тях бяха от огромен интерес. За първи път тези учени вече открито започнаха да казват нещата, които до сега бяха премълчавали. В Чувашия, в Татарстан има хора, които са хвърляни в затвора и са били убивани, защото са твърдели, че са българи и са защитавали българската си идентичност. Сега е много по-лесно тези неща да бъдат казани открито, защото и Русия се променя.

Пламен Петков. Българите. 30 000 километра в търсене на прародината. София, 2007Подготвили сте и едноименна книга, която обобщава съдържанието на филмите. Споменахте ми, че в нея изнасяте допълнителни факти, които не са включени във филмите, някои от които може би ще са още по-скандални.

Чрез филмите исках да поднеса на хората тази информация, която им е била спестявана. Затова, честно казано, най-фрапантните неща не ги показах, защото щяха да отместят акцента на филмите. В книгата изнасям тези факти, които са свързани с конкретните примери и случаи, при които българската история е била подменяна и фалшифицирана. В нея са описани и по-битовите моменти от нашето пътуване, проблемите, както и факти от миналото, част от които не са показани във филмите.

Какви са изводите, които сега си правите след като филмите бяха показани, и имаше възможност всеки да си ги закупи на DVD, бяха и коментирани в различни форуми в интернет? Защото това, което е било в миналото ни, е това, което носим и в момента като архетип, като гени, като нагласа, като модел на поведение - неща, които продължават да ни влияят и сега, независимо колко години са минали.

Това, което забелязах по време на пътуването ми, бе, че онези хора, които твърдят, че са потомци на българите, страшно приличат на нас. Могат да говорят на съвсем различни езици и да изповядват различни религии, сред тях има и християни, и мюсюлмани, и езичници, но в бита си живеят по същия начин както живеем ние. С голяма част от тях и външно си приличаме. Макар че сме живеели разделени толкова дълго време, защото с някои от тях сме се разделили преди 1300-1400 години, когато се разделят българските племена, ние сме съхранили толкова много общо - в обичаите, в песните си, в носиите, в шевиците. Зрителите видяха например колко чувшките носии приличат на българските. За празниците, които и там и тук са еднакви - например коледуването. Това не е случайно, това е заложено в гените ни. По отношение на най-далечното ни минало, ние, честно казано, стигнахме дотам, където историята може да каже много малко. Стигнахме до толкова древно минало, за което няма писмени сведения, а само артефакти. Мисля, че тази най-древна българска история, точно като историите на най-древните държави на Вавилон, Шумер и Асирия, ще започне от една легенда. Въпросът е каква да бъде нашата легенда.

Може би да бъде свързана с това, че когато заминем в чужбина, не трябва да се възприемаме за американски българи или за български американци, а трябва да се гордеем с това, че сме българи.

Българите могат много да се гордеят с това, че са българи, но за съжаление не могат да се гордеят с българската си държава, със състоянието, в което се намира тя в момента. Не могат да се гордеят с държавниците, които ни управляват в момента, но могат да се гордеят с миналото си. На мен ми се иска да може да се гордеем и с бъдещето си. Затова са много важни нещата, които се случват в момента в България, нещата, които градим, защото сега изграждаме бъдещето. Сега, когато влизаме в ЕС, когато приемаме нови ценности, нова култура на поведение, на мислене, е задължително да се обърнем към миналото си, към себе си, към родината си. Родолюбието и национализмът са нещо много хубаво и независимо че ЕС е една голяма държава, във всичките й малки части, които я съставляват, национализмът, след влизането им в ЕС, се засилва. На фона на една голяма общност със сходни ценности, всеки иска да отличи себе си, по някакъв начин да съхрани своята самобитност. Според мен, ако правим аналогия с миналото, ЕС е един християнски вариант на Рим. Точно в този контекст е и мястото на България - възприемането на християнските и европейските ценности като водещи - като морал, като манталитет. Това са неща, на които тепърва трябва да се учим.

15 юни 2007 г.

 

 

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.11.2007, № 11 (96)