ГЕОРГИ ПАВЛОВ-ПАВЛЕТО

Интервю на Мария Попова

web

За творчеството на Георги Павлов-Павлето са характерни преди всичко стройната композиция, майсторският реализъм, личностното обобщаване и изразителност на линиите, плавността на цветовете. Единственото, което мога да кажа за него е - великолепен художник.

Георги Павлов-Павлето е роден през 1913 г. в Чипровци. Завършва Художествената академия при проф. Борис Митов. Участва в Дружеството на новите художници. Картините му са включени в престижни обществени колекции както в България, така и във Великобритания, Германия, Франция, Щвейцария, Русия, Италия, САЩ, Мексико. Автор е на две стихосбирки "Когато кестените спят" и "Вятър над Огоста".

Интервютата са направени във връзка с юбилейна изложба по случай 85 години от рождението на художника, подредена в галерия "Александър". Именно там се срещнах и с Александър Апостолов, скулптор и собственик на галерия "Александър". Бяха показани няколко маслени платна и много рисунки на жени. Тогава открих за себе си художника.

Художничката Милка Пейкова, добра приятелка на Павлето, записах в дома й. Беше топъл летен ден. Отивах на среща с напълно непозната за мен художничка, която едва бях склонила за интервю. Тогава освен с нея, се запознах и със съпруга й - Георги Ковачев-Гришата, също художник. Двамата живеят в малък мансарден апартамент, пълен с картини. Оплакаха се, че положението на възрастния художник днес не е леко, защото вече не могат активно да рисуват, няма откупки, а пенсиите им не стигат даже за лекарства. Съчувствах им. Поводът да се срещна с тях бе подробен албум, посветен на Павлето, който те, с много усилия, бяха издали. Той включва множество цветни и черно-бели репродукции на живописни платна, графики, стихове и есета на Павлето, рецензии от Сирак Скитник, Кирил Цонев, Илия Петров, Кирил Кръстев и други.

Как се породи идеята галерия "Александър" да организира изложба на Георги Павлов-Павлето и какво съдържа самата изложба?

Александър Апостолов: Идеята за тази изложба дойде случайно. Попаднаха ми две колекции негови рисунки от около десетина броя. Намерих още и обединих около четиридесет рисунки. Той е правил много рисунки, почти всекидневно. Това са много поетични рисунки, интимни, топли, с една игрива, непрекъсната, бих казал пееща линия, едни рисунки, които показват неговата страст към рисуването. Сюжетно те са твърде разнообразни - пейзажи, голи тела и портрети, образи на млади момичета, млади жени. Към тази колекция от рисунки добавихме и 7-8 живописни платна, които дават добра представа за големия живописец Павлето. За съжаление те не изчерпват цялото му творчество.

В едно свое интервю Павлето казва: "Не е лесно да си човек на изкуството - мечтаеш много, стараеш се много, страдаш много, защото всяко изкуство се изстрадва. Затова хората на изкуството винаги са живеели трудно, но пък удоволствието се изживява, когато твориш и си струва да го изстрадваш." Вие смятате ли, че Павлето е изстрадал удоволствието от своите картини?

Мисля, че цялото му творчество показва това. До една красота в изкуството винаги се достига през горнилото на страданието. Това не е маскима или някаква аксиома, а закономерност в творческия път почти на всички художници. Нямах удоволствието да познавам лично, отблизо Павлето. Живях в същото време, в което и той, но нямах привилегията да общувам с него. Мои колеги и приятели, които са имали тази възможност, говорят за един не само надарен, талантлив художник, но за един човек с топло чувство към хората, с вродена доброта.

Самият той не е имал щастлива съдба, особено през последните години, когато е живял в една столична мансарда, без възможност да излиза навън и както сам казва "забравен от приятелите си". Не е ли парадокс, че един от най-талантливите ни и искрени художници има тази съдба?

Не мога да потвърдя всичко това. Зная, че той винаги беше заобиколен от хора, от приятели. Дори в последните му години имаше около него хора с грижовност. Парадокси в живота на всички художници има, на всички хора на изкуството. Може би това важи и за него. Но в последна сметка това, което остава, е делото на художника, то става мярка за неговата ценност в изкуството и в историята на изкуството.

По отношение на изкуството човек може да се запознае индиректно със самия художник. Вие с какво ще запомните Павлето, познавайки изкуството му?

За мен Павлето е преди всичко един изключително надарен майстор на живописта, с една изискана, интимна, топла, артистична живопис. Неговите пейзажи в синьо, градски пейзажи, в които голите дървета са с протегнати към небето клони - дали искат да свалят това небе, дали молят за пощада, дали проклинат нещо, но те са ме впечатлили при първите ми срещи с неговото изкуство.

Доколкото знам, Павлето винаги е мечтал да има собствена галерия, в която да гледа картините си. Сега галерия "Александър" до някаква степен успя, макар и за кратко, да осъществи тази негова мечта.

Това е силно казано. Това са само няколко произведения. Творчеството на Павлето има много живописни платна и повечето са пръснати в частни лица, в някои галерии. Мечтата на всеки художник е да бъде събрано творчеството му, но почти винаги се получава обратното, то се разпилява. А може би това е хубавото, че отива при повече хора.

Юни 1998 г., София

* * *

Милка Пейкова: "Защо скърбим за вчерашния ден?", пишеше Павлето в свое стихотворение. Ще кажа защо аз скърбя чрез спомени за едно дълго приятелство и ще се опитам, този път чрез думи, да изградя някаква представа за художника, след като съм го нарисувала вече три пъти с четка.

Георги Павлов беше героичен ученик през септември 1923 година. Друг септември - 1944 година - имаше смелостта да отиде на улицата, за да види как стават революциите, а се уплаши в паспортното на МВР преди тръгването ни за Париж. Там казаха: "Ако някой зад граница се опита да ви отвлече, не се безпокойте, защото нашите..." Заради тази нетактичност той се лиши от удоволствието сам да пие перно в парижко бистро. Воюваше с рисуване и слово за социална правда. Бунтуваше се дори на сън. В хотелското си легло в Мелник посред нощ бълнуваше: "Те трябва да загинат в интерес на победата!" А в живота имаше мек характер, конфликтите решаваше с блага усмивка и не можеше да понася никакви скандали и кавги. Художникът Георги Попов-Джон писа, че Павлето е висок 104 см, а веднъж, в съвместна работа, се изненадах, че не можеше да стигне горния край на табло, високо един метър. Дали прибавените му сантиметри бяха притурени за самочувствие? Беше много по-нисък от световноизвестния художник Тулуз Лотрек, но не по-малък творец от него.

Стана милионер след изложбата си през 1947-а, на която скъп гост му беше Георги Димитров. Реши, че голямата негова мечта да посети Париж ще се осъществи, но французите му отказаха виза. Парите пропиля в бохемски срещи с мераклиите за пийване.

Съвсем по детски се вълнуваше. С неописуема радост през 1952 г. преживя само за един ден: първо качване на самолет, първо пътуване с кораба "Емона" и първо потопяване в Черно море на плажа на двореца край Балчик.

Дълги години с малките си крачки имаше свои любими разходки по жълтите павета на столицата - до художническата къща "Луката", която вече не съществува, до кафене "България" и до Военния клуб. Числеше се към постоянното присъствие на Ангелушевата маса в Клуба на журналистите, просъществувала 28 години. При материално замогване си купи кола и стана шофьор. Отдалече, според очевидци, едно "Рено дофин" се движеше само по софийските улици. А от близо се виждаше зад волана главата на Павлето с неизменната френска барета.

По-късно, макар и беден, Павлето в компанията на художника Георги Ковачев-Гришата, съпруга ми, и моя милост, можа да види мечтания свят чрез пътешествие до Германия, Белгия, Холандия, Алжир, Франция и Англия. В първия ден при пристигането ни в Париж се отправихме към Шанз-Елизе. Павлето се уплаши от мащабите на булеварда и пожела да се върнем в София, а в края на тримесечния престой, вече с куфарите към влака, той почти разплакан, искаше да останем още в магическия град.

Състоянията на възторзи и опиянение раждаха суперфантастични фрази, които в началото на пътешествието се опитвах да записвам, но не издържах до края, защото макар "секретарка" на групата не исках да губя моето време за впечатления от света. Ето нещо от записаното:

В самолета към Алжир, купувайки си цигари "Кент" от стюардесата с единствената валутна банкнота, се пошегува: "Забравих вече как изглеждат българските левове!" На разходка из пустинята: "Сахара ми стана пепелник". От последния етаж на Айфеловата кула: "Ой, ой, ой - от Айфеловата кула сграбчвам с двете си ръце града и го стоварвам върху главата си. Най-после Париж е в краката ми!" Разкрачен на Гринуичкия меридиан в Лондон, каза: "По-голям съм от Крали Марко, защото с единия крак стъпвам в Западното полукълбо, а с другия - в Източното."

Колко много сладкодумства отлетяха в небитието!

Директорката на парижката синематека - руската емигрантка мадам Мерсон, получи подарък от нас - копие от филма "Павлето" на Румен Григоров. Тя заяви, че на буква "П", Павлето ще бъде наравно с Пикасо. Минала през България в началото на века, тя ни приветства с "много хубаво" и "кисело мляко" - останал спомен от страната ни.

В Лондон през 1969-та имахме уговорена среща с Петър Увалиев само за 10 минути. Тя продължи в италианския ресторант на квартала "Челси" до късно през нощта. Задушевният разговор и романтичните песни върнаха старите приятели към тяхната младост. Пяхме "Бавно керванът минава в нощния мрак..."

"Щастлив съм", казваше Павлето в свое стихотворение, но в дни на депресия, легнал по корем - с глава и ръце под възглавницата - бърборливият оптимист не искаше да говори, не искаше да се храни.

Казваше, че е мързелив, и затова, когато през нощта се случи да падне от ниското си легло долу на пода, оставал там до сутринта. А иначе той написа и публикува много статии, поезия, есета. Нарисува такова голямо количество живописни картини и графики, колкото не сториха хора с нормален ръст и стана "Герой на социалистическия труд".

Не обичаше стълбите, но се случи да живее цял живот на седмия етаж в мансардното си ателие на "Раковски". Изпитваше ужас, когато асансьорът не работеше, а не възразяваше да изкачва и слиза средно по 600 стъпала на ден в парижкото метро.

Обичаше красотата във всичките й проявления. Беше роден естет. И не малко суетен. При шивача бай Мирон настояваше крачолът на панталона му да бъде продължен с 3 милиметра. Предпочете в лятната жега зад граница да не сваля шлифера си, защото отслабна при дългите маршрути и не желаеше получената гънка на сакото му да грози външния му вид.

Беше любвеобилен. Обичаше много децата и не се обиждаше от любопитството и понякога грубата им откровеност. На тях посвети стихотворението:

Дано не срещнете човек,
не видял
приказка в очите
на разплакано дете...

При закриването на неговата изложба през 1985 г., носен заедно с креслото му, защото от болки в краката не беше излизал в града четири години, спонтанно каза в галерия "Раковски" 125: "Най-сетне видях света от височината на вашите очи!"

Верен на своите младежки идеали, цял живот се бори за справедлив свят, за новаторско изкуство - въпреки партийното мъмрене по Жендово време. Не се отказа от левите си идеи след идването на промяната през 1989-та. Той беше роден демократ!

Обичаше една жена в своята младост. Мечтаеше да има съпруга и семейство. На своя любим котарак казваше "синко". Едва в последната година от живота си встъпи в брак с Поля - красива художничка, която посвети пет години от младостта си на майчински грижи към Павлето.

Скъпи приятелю, вече три години те няма на този свят. Ти извървя своя труден земен път с достойнство. Спи спокойно. Поклон пред героизма ти и голямото изкуство, което остави на България!

Запознаването ми с Георги Павлов беше преди 60 години в книжарница "Т. Ф. Чипев", където работех.

23 юни 1998 г., София

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.02.2005, № 2 (63)

Интервюто е излъчено по програма "Радио България" на Българското национално радио.