НИКОЛА ВЪЛЧЕВ

Интервю на Мария Попова

web

Това е първото интервю, което направих за Радио България и първото от поредицата портретни интервюта, които ме накараха да обикна този жанр и да осъзная отговорността, която журналистът носи, докосвайки се до личността на някой творец и представяйки я пред една непозната и за самия него, но огромна като потенциал и възможности, аудитория.

Никола Вълчев е роден през 1897 г. в с. Макреш, Видинско. През 1934 г. завършва специалност "живопис" в Художествената академия при професорите Стефан Иванов и Цено Тодоров. Дълги години учителства в Лом и София. Състудент е на Дечко Узунов, Иван Пенков, Стоян Сотиров. Негови картини са притежание на български и чуждестранни галерии и частни колекции в Германия, САЩ, Франция, Русия, Гърция.

За първи път чувах името на Никола Вълчев, както и виждах негови работи. Срещата се състоя в дома на Венета Вълчева-Мерекьова, дъщеря на Никола Вълчев и също художничка. Посрещна ме симпатична жена на средна възраст, която, заедно със сина си, с голямо задоволство ми показа картини на баща си. Определено бях впечатлена. В средата на същия месец в салоните на СБХ се бе провела негова юбилейна изложба. Повечето картини бяха битови пейзажи, имаше и много интересни портрети - на Ботев, Вазов, на театрали, чрез които Никола Вълчев оставя трайна следа в съвременното българско изкуство. За стила му е характерен яркият, слънчев колорит, финият рисунък и въздействащите детайли.

Някъде там сред изящните академични портрети, сред топлата багра на селския пейзаж се криеше една интересна съдба, един живот на упорита работа, талант, вяра в красотата. Светът на изкуството за първи път отваряше пределите си пред мен и навярно за това никога няма да забравя трепета, които изпитах през онези мигове. Както и очарованието да се докосна до битието на един невероятен творец.

Венета Вълчева-Мерекьова: За личността на един творец трябва да се изхожда от неговото поведение. Всички хора, които го познаваха, се възхищаваха от него - като етика, морал, като отношение към хората. С това се обяснява огромната му любов, която е имал към българския селянин и неговия бит - към тези бедни и онеправдани през онова време хора, които живеят горе, високо в планината, и по най-примитивен начин поддържат своя бит и начин на живот. Между 30-те и 40-те години той непрекъснато ходи да рисува високо горе в планината. Интересува се от бита, къщата на селянина, но документира и живота пред тази къща. Дълбоките чувства, с които създава тези пейзажи, го правят прочут навсякъде и предизвикват голям интрес не само у професоналистите-художници, но и сред любителите-колекционери от Германия, САЩ, Италия, Франция.

Спомням си случай преди 9 септември, може би от зимата на 1940-42 година, пред нас спираха коли с увити в кожени дрехи германци, които купуваха картини от него и ги отнасяха навсякъде.

С какво се храктеризира творчеството на вашия баща?

Творчеството на моя баща се характеризира най-вече с битов пейзаж, а след 9 септември 1944 г. преминава на поръчков портрет и на фигурални композиции. Интересно е, че и до сега работите му са изключително свежи, сякаш не са минали толкова години, откакто ги е рисувал. Работил е предимно с нож, като е хвърлял еднократно мазката върху платното и повече не пипа това място, където е положил петно. С някакво особено чувство намира тона, без да го получава от сложен цвят - просто загребва от няколко цвята и получава тон, който без разбъркване полага върху платното в съответна форма или посока. Даже сега, по време на юбилейната изложба, много специалисти художници и изкуствоведи се учудиха как може след толкова години без никакво освежаване на работата да изпъква тази на прима чиста боя, въпреки че е сложена преди 60-70 години.

В периода между 1930-1940 година създава много силни битови пейзажи, както и портрети. За съжаление след 9 септември не може да работи свободно, тъй като цялото изкуство е поръчково. Затова той гледа да се изявява предимно по общи изложби, за което трябва да влезе в тон с времето, защото всяка изложба има своя тема и почти всички художници се съобразяват с нея. Тогава създава портретите си на Ботев, Левски, Иван Вазов, Яне Сандански, изобщо на нашите големи революционери, изтъкнати поети, писатели. От композициите, които почти всички са откупени по галерии у нас и в чужбина, по известни са "Ботев и Левски във ветрената мелница", "Хъшове, събрани в механата", "При ятаците", която се намира в Пушкинския музей.

Често обаче вадеше някои от старите си битови пейзажи и ги гледаше с някакво топло, човешко чувство.

От картините, които ми показахте, личи афинитетът му към финия рисунък, към светлите слънчеви тонове, любовта му към синьото небе, все неща, които са особено характерни за битовите му пейзажи. На какво се дължи това, според вас?

Мисля, че на прекомерна обич към селото, към природата, към хората, които я обитават. Няма да забравя, когато той казваше: "Еее, не е толкова страшно да умре човек! Най-страшното е, че няма повече да гледа това синьо небе." За него това беше изворът на всичките благини на земята. Наистина имаше фино, много точно, изискано чувство за цвят.

Вие ми разказахте една интересна случка за неополитанското жълто?

Да, той беше към 80-81-годишен, но продължаваше да рисува и да участва във всяка обща изложба, когато в един зимен ден ми каза: "В съюза на художниците са пристигнали бои и отивам да си взема." Всички очаквахме, че ще дойде с кутии, закупил голямо количество, но той се прибира с една-единствена тубичка, която беше дълга около 5-6 сантиметра. Попитах го: "Само това ли купи?", а той ми отговори: "Това е най-важното. Това е неаполитанско жълто. То се слага чисто, еднократно, без да се смесва с други бои само на слепоочието при портрета." Учудващо е, че до такава степен чувства цвета, че успява да види всяко нещо къде и как да го постави. Той действително има много хубави портрети. Това неаполитанско жълто го бе купил за портрета на Яне Сандански, който сега се намира в галерията в Благоевград.

Бе изключително чувствителен, дискретен човек, никога не се занимаваше с дребни, излишни приказки, като че ли всичко в него изхождаше от много мислене, носеше нещо голямо в себе си, което отрази в цялото си творчество. За него голямата мъка бе, ако не може да вижда синьото небе, слънцето, цветовете...

Според някои теории най-добрият начин да опознаеш родината си е да живееш извън нея и да я наблюдаваш отстрани. В картините на вашия баща се вижда едно много добро познаване на българския бит. Приемате ли подобно виждане?

Не мисля, че ако човек живее извън България, може да опознае родината, защото средата, в която попада, оказва влияние върху психиката, поведението на един художник. Тогава се намесват и чуждите виждания, разбирания, начин на живот. Човек опознава родината си, когато е непрекъснато в допир с нея. Разбира се, ако обичаш това нещо, което гледаш. Изолацията е за мен оправдание. От цялото творчество на баща ми лъха една прекомерна любов към българина, българщината, към всичко онова, което е създадено в България.

Сега като че ли ни липсва тази българщина. Може ли тогава да говорим, че творчеството му е много актуално и необходимо в сегашния ни период?

Доколкото останах с впечатление от юбилейната му изложба младите хора имат нужда от тази българщина, която им липсваше дълго време. На всички са им омръзнали тези модни неща, които сега се пускат по изложбите. На човек му е нужна топлина на душата. Може би, защото урбанизацията създаде съвсем различно чувство у младите хора, посетителите на изложбата поемаха като въздух работите на Никола Вълчев. За мен работата с изкуство ме стопля, затова се надявам, че младият човек ще се обърне отново към типично българското и към България. И няма да гледа зад границата, а ще се върне да работи тук. Този труд е най-същественото за България.

Вие самата сте художничка. Търсили ли сте някаква приемственост във вашите картини спрямо работите на баща си?

Когато той рисуваше, аз го гледах и попивах всичко. Когато човек наблюдава как рисува майстор, то движението на ножа, на замесването на боята, начинът, по който чувства това, което отразява, и полага петна, оказват влияние. Пробвала съм и ще продължа и в бъдеще да правя битов пейзаж. Досега съм правила много портрети, нещо, което също възприех от баща си - стремежът за много точен портрет. За мен това е много голямо майсторство. Ако човек може да прави портрет, да вижда и усети това, което е насреща му, значи той може да направи всичко. Но като че ли сега нямаме майстори-портретисти.

Кой е най-силният ви личен спомен от баща ви? С какво ще го запомните?

Най-много ще го запомня с една негова фраза, която я повтарям и на моите деца: "Освен да гледаш, трябва да можеш и да виждаш. Защото може да гледаш всичко наоколо, но способността да го видиш е вътрешно качество на един човек." Когато ходеше да рисува в планината, заедно с колегата си - Павел Тодоров, казваше: "Ето и Пальо рисува, но не може да си подбере сюжета, а трябва да можеш да видиш това, което е най-топло, най-човешко, най-композиционно."

Случвало се е да пътуваме с кола - гледаме пейзажите наоколо, очертанията на скалите, а той ми казва: "А видя ли там онова нещо, онзи връх отдолу с онези петна, с тази вода." Това беше лайтмотивът на цялото му творчество - да гледаш, но да можеш да виждаш...

Да го усетиш с душата си...

Да, пробвала съм го и с моите деца - не просто да видят, но и да усетят най-същественото, най-типичното за дадено место. А той имаше невероятно чувство за това. Много обичаше да ходи за гъби, да обикаля по гори, както и навремето ходеше по планината да рисува. Беше много свързан с природата човек и много етичен в отношенията си с хората. На никого не е казал груба дума, не се е опитвал да бъде шеговито-щекотлив. Имаше едно сдържано поведение към всички. Бе скромен, но налагащ се с многото познания, които имаше, не само като художник, но и в областта на техниката, науката. Всички казваха, че е човек-енциклопедист. Обичаше да говори само за научни работи, вечер до леглото си имаше само научна литература.

Даже ми казахте, че сам е конструирал транзистор.

Да, преди войната си направи детектори със слушалки, с които ходеше да рисува в планината и при едно слизане - влиза в първото селище и казва: "Да знаете, Втората световна война започна. Германия обяви война на Русия." Питат го откъде знае, след като слиза от планината, а той си потупва джоба с детектора, който сам си е правил. Освен това бе много музикален, особено обичаше оперната музика, даже е пял в хора на Добри Христов. Сам е правил и цигулка. Имаше една интересна мисъл: "Няма по-съвършен инструмент от цигулката. Това е единственият инструмент, който се доближава до човешкия глас." Когато слушаше изпълнение на цигулка, се вглъбяваше. Обичаше и да почуква, да поправя някои работи, да зида. Казваше, че човек не може да рисува, а после да легне и да почива - човек най-добре отмаря, когато сменя работата. Не признаваше самата почивка, лягаше си много късно и ставаше много рано. Имаше някаква вътрешна дисциплина и ред, винаги търсеше разнообразната дейност.

Казахте, че е бил и артистичен, обичал е да ходи на театър.

Да, в периода от 1920 до 1927-28 г. е бил редовен посетител в Народния театър и даже е бил приятел с театрални светила от това време. Правил е наистина много прецизни и майсторски бързи скици с молив на Кръстю Сарафов, на Морфова, на която особено се възхищаваше. Впоследствие бе така близък и с Тинка Краева, с Мими Балканска. Казваше: "Това са богати хора, артисти". Винаги бе заобиколен от хора, но всички го знаеха като много етичен и сериозен човек. Има и много скици с молив от Беломорието, където бе мобилизиран по време на войната - на остров Тасос, Кавала. За първи път на остров Тасос е бил с баща си. Към родителите си изпитваше една прекомерна любов, боготвореше ги. До такава степен, че портретът на майка му, винаги е стоял над леглото му, дори и над брачното му легло. Майка ми казваше: "Може ли майка ти винаги да е над главата ми?" Бе в състояние да зачеркне жена си и децата си, но не и майка си. И когато тя умира, въпреки че го смятахме за атеист, ни караше с брат ми всяка вечер да коленичим пред запалено кандило, да кажем една бърза молитва и накрая да завършим с: "Бог да прости баба Мария". Това няма да го забравя никога.

Септември 1997 г., София

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.02.2005, № 2 (63)

Интервюто е излъчено по програма "Радио България" на Българското национално радио.