Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МИЛКА ПЕЙКОВА

Интервю на Мария Попова

web

Първата ми срещата с Милка Пейкова стана по повод материала ми, посветен на Георги Павлов-Павлето.

Милка Пейкова е родена през 1919 г. в с. Павел, Великотърновско. През 1948 г. завършва Художествената академия, специалност "Живопис" при проф. Дечко Узунов. Освен живопис работи текстилна пластика, оформление на книги, автор е на различни шрифтове и пощенски марки. Излагала е свои картини в Москва, Прага, Лайпциг, Будапеща, Париж, Лондон, Бон, Алжир. Носител е на български и международни награди за оформление на книги, шрифт, живопис. Милка Пейкова е автор на над 180 портрета, сред които на личности като Иван Вазов, Пейо Яворов, Йордан Йовков, Дора Габе, Радой Ралин, Григор Вачков, Татяна Лолова, Стоянка Мутафова, Георги Павлов-Павлето. За портрета си на Елисавета Багряна поетесата й посвещава стихотворението "Портрет в бяло". Твърди, че я привличат героичните и трагични съдби, като в центъра на вниманието си поставя душевното богатство и култура, която прочита в личността. Известният ни скулптор Николай Шмиргела я нарича "художник-гражданин", а също отнася за нея определението на Версан Жеторикс - "художник на багрите".

Близо година след това, въодушевена от видяното на откритата по случай 80-годишнината й юбилейна изложба в галерия "Райко Алексиев", аз отново изкачих стълбите към мансардния й апартамент. На вратата отново ме посрещна строгата, но усмихната жена, а вътре ме очакваха домашно приготвеният кекс и киселото мляко с ягоди, в което се бях влюбила още при предишното ни интервю. Отново видях деликатната радост в очите на съпруга й - художникът Георги Ковачев-Гришата. Имах усещането, че се връщам при стари приятели като, от една страна, съжалявах, че съм пропуснала цяла година, за да ги видя отново, а от друга, се радвах на хубавия повод, по който се срещаме. Няма да крия, че считам познанството си с двамата художници за свое преимущество, защото спокойствието и мъдростта, които излъчват всеки път, ме обогатяват.

За тази една година Милка и Гришата не се бяха променили, макар, както разбирах, житейските превратности да не са били леки. За мен обаче остана удоволствието от поредното хубаво интервю.

 

Какво представяте на юбилейната си изложба?

Милка Пейкова: Юбилеите се организират от комитети, общества. Моята изложба нарекох малка ретроспекция, която бе по силите ми да организирам самата аз и с помощта на приятелите си. СБХ ми предложи салона и консумативите. Изложих платна само от три галерии - НХГ, СГХГ и Дома за хумор и сатира, Габрово. Останалите картини бяха подарявани през годините, а някои - взех от ателието си. Нарисувах малко нови неща, защото не крия - преживях тежко боледуване. Казах на гостите при откриването и сега ми се иска да го повторя: не зная прищявка ли е, но разбрах, че е лукс за унизения пенсионерски живот да покажа част от дългогодишната си дейност. И още нещо казах: опитвам се да припомня на себе си и на публиката търсенията и лутаниците ми в няколко области на изобразителното изкуство.

С носталгия се обръщам назад към моето време и Дебеляновото "помниш ли" ме кара да се питам с безпокойство - напразно ли се трудихме и живяхме? Това, което бе изложено в галерията - било ли е или не е? Защото нали сега е модно всичко да се отрича, заличава и забравя... Зная, че след нас - както казва поетът - "ще има пак синчец и теменуги", но ме тревожи продължението му: "Потомци, едва ли ще узнайте вий, какъв живот живяхме ний..."

Централно място заема портретът на майка ви. Това не е първият портрет, който й правите. С какво тя Ви влияе?

Колкото до централното място на "Мама - моя връстница", исках да изразя благодарността си към нея, че ме е родила и възпитала. Тя бе неграмотна, но ми е била пример за доброта, честност и работоспособност. През 1971 г., на 90-годишна възраст, мама видя какво е това художествена изложба на своята дъщеря. Милата, толкова се беше развълнувала и изненадала от многото хора и цветя, че се уплаших за крехкото й сърце. Много посетители видяха в нейното лице своите майки, отрудените български селянки. Имаше и нещо притеснително за мен - разплакани жени ми целуваха ръка...

Няколко пъти рисувах "Да се завърнеш в бащината къща" и за финал на композицията оставях "мамо, мамо". Ботевото отъждествяване на родина с майка в стиха му "О, майко моя, родино мила" е една от последните ми картини през тази година. За мен "мама" е нещо много свято.

Разкажете ми за "портретните картини", според Кирил Кръстев, които създавате! Защо се насочихте към тази форма?

Кирил Кръстев особено ласкаво се е изразил за портретуваните от мен Мария Столарова и Павлето в парижко кафене. Формулира ги като "портретни картини". Моето обяснение е просто: някаква вътрешна потребност, някакво чувство ме е накарало да потърся при композирането допълнителни елементи за обстановката и атмосферата. С това ми се е искало да обогатя състоянието и образа на личността, която ме вълнува. Изучавала съм характера, израза на очите, жеста на ръцете, позата. С тези неща съм искала да изградя представата си за човека, за избраното от мен лице.

Как избирате хората, на които правите портрети и с кой портрет най-много се гордеете?

Много сили хвърлих в този труден за мен жанр - портрета. Занимават ме големите личности от историята и нашето съвремие. Обичам творчеството на уникалните български таланти като Ботев, Яворов, Дебелянов, Гео Милев, Багряна, Дора Габе, Христо Радевски, Петър Динеков, Борис Ангелушев, Григор Вачков, Петя Дубарова и много други. Не мога да изброя всичките, които съм рисувала. Благодаря на съдбата, че животът ме срещна с тях, а някои ми бяха и приятели.

Няма защо да се гордея и не мога да кажа, че имам предпочитан портрет. Всеки е съпроводен с различни вълнения и мъки. Някои са по-удачни, други - не толкова сполучливи. Не е лесна работа портретуването.

Разкажете ми за шрифтовете, които сте създали, и защо използвате букви във вашите картини?

Още като студентка бях принудена да работя за прехраната си. Рисувах букви, оформях книги. След войната начинаещите художници трудно можеха да преживяват с продажбата на картини. Голяма роля в живота ми изигра приятелството ми с Борис Ангелушев. Той бе бог за нас, младите, тогава. В илюстрациите, щрифта, пощенските марки, плакатите, карикатурите - във всичко той блестеше с големия си талант и култура, придобита при десетгодишното му пребиваване в Германия. Осемнадесет години - всеки ден на обяд, в Клуба на журналистите, имахме удоволствието да слушаме уроците на този титан. Взаимно обсъждахме проекти за издателствата. С Борис Ангелушев седем години бяхме художници на Партиздат. По това време имахме голямо желание да обогатим палитрата на българските наборни шрифтове. Имаше национален конкурс за тази цел, в който, ние с Гришата, спечелихме награда в група "гротеск". Десет години се опитвах да внедря този назован шрифт "Гримил" (от първите срички на Гриша и Милка) в производството по най-първобитен, примитивен начин. Загубено време, загубени илюзии... Сега се "наслаждаваме" на внесените с компютрите, проектирани от чужденци, твърде неграмотни славянски букви. В същото време талантливи български графици държат в ателиетата си готови чудесни български шрифтове.

С течение на времето се увлякох по украсните букви. Фантазията ми подсказа, че мога да композирам табла с поезия или сентенции на мисли. Употребих ги и в гоблени. Накрая ги вкарах и в картини. Влязоха и като елемент при портретите. Заобичах буквите благодарение на Борис Ангелушев.

Защо се насочихте към изобразителното изкуство? Разкажете ми за работата си в книжарница "Чипев" и за влизането Ви в Художествената академия!

Много назад ме връщате! Ще прескоча детството, защото всички деца обичат да рисуват. В русенската девическа гимназия моят учител по рисуване Марчо Киров обръщаше внимание на работите ми и ме съветваше да следвам в Художествената академия. Това беше илюзия при моята бедност. Дойдох в София през 1938 г. в един мрачен ноемврийски ден с препоръчителна бележка от брат ми и потърсих книжарница "Чипев". Попаднах на един от многото братя, който водеше счетоводството. Погледна ме скептично и пожела да види какво мога да върша. Разшетах се, измих прозорците на занемарената канцелария, подредих фактурите на бюрото и с това спечелих доверието на бъдещия си шеф. До 1945 г. бях помощник-счетоводител, касиер, машинописец, продавач. Ползвах се с доброто отношение на всички от фамилията. Тук се запознах с Дечко Узунов и Руска Маринова, която при мое доверяване първа ми даде кураж да кандидатствам в Художествената академия. Явих се скришно на конкурса. След като го издържах, съобщих на патрона, че съм решила да ставам художник. А той рече: "Милке, стига ти Свободният университет, който учиш. Художническата професия е за "айляк" хора." За първи път се разбунтива нещо в мен. Подадох си оставката веднага. Оттук нататък следваха много перипетии - нови и трудни в моята младост, но с цената на всичко реших да уча и завърша Академията.

Какво е влиянието върху вас на Дечко Узунов и Павлето?

Първо бях студентка на Илия Петров. После се прехвърлих при Дечко Узунов, при когото завърших "Живопис". Тогава студентите бяха обладани от ентусиазма на времето след 9 септември. Бунтувахме се против натуралистичния етюд, който ни задължаваха да рисуваме. Ходехме по митинги, искахме да ставаме членове на СБХ още преди завършване на образованието си. И станахме. Бяхме революционери със своите идеали за справедлив живот. Бай Дечко беше голям артист и демократ, виртуозен художник и толерантен педагог. Той ни разбираше и поддържаше в борбата с консерватизма.

С Павлето ни свързваше 50-годишна дружба. Моето отношение към него се вижда в десетгодишния ни безплатен труд с Гришата при съставянето, оформлението, издаването и разпространието на луксозното издание-албум и монография на Павлето. Тук влючвам и жертвите, които пак с Гришата сме поемали при пътешествията си с него из Европа, и голямото удоволствие, което сме получавали от приятелството ни с него.

Бих искала, ако имате желание, да си направите равносметка!

Равносметка звучи малко счетоводно, но обективна преценка се прави от другите и най-добре се избистря от времето. За себе си имам изводи, но те най-често ме натъжават, въпреки слънчевото излъчване на работите ми в изложбата - както най-често ми признаваха зрителите. Трудно е за 80-годишен живот да се преживяват няколко прехода на обществото. Сегашното ни ежедневие и крайните несправедливости тежко се понасят. С носталгия гледам на вярата ни в светлите идеали за свободен и справедлив живот, за които сме мечтали и в които сме вярвали. Продължавам да вярвам, че справедливост ще има. Може би не по мое време. Но нека да помечтая и за това, докато съм жива!

Бих искала да науча нещо за съвместното ви сътрудничество и съвместен живот с Вашия съпруг!

Признах неотдавна, че срещата с Гришата - мечтания човек, другар и творец, е лично за мен щастливо събитие в живота ми. Петдесет години са достатъчен срок за проверка на чувствата, вниманието и сътрудничеството в общата ни професия. Всеки от нас запази своята творческа физиономия. Това не е лесно, но се оказа възможно.

Накрая искам да изразя публично нежната признателност за обичта му и топлите грижи в тежките дни на боледуването ми. Нека с това да сложа край на изповедите си.

19 юни 2000 г., София

 

 

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.08.2006, № 8 (81)