Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГЕОРГИ КОВАЧЕВ-ГРИШАТА

Мария Попова

web

Бях виждала няколко картини на Георги Ковачев-Гришата в дома му и в обща изложба, но усещането, когато застанах пред множеството платна, подредени в един от салоните на Съюза на българските художници, където бе представена неговата юбилейна изложба, а после и в ателието му, бе съвсем различно. Освен силно колоритните полуабстрактни пейзажи, това което впечатлява в творчеството на Георги Ковачев, са женските образи - обобщени, нежни, близки до иконописната стилистика, мощни като въздействие.

Георги Ковачев-Гришата е роден през 1920 г. в с. Баховица, Ловешко. Завършва Художествената академия, специалност "Живопис" през 1942 г. при проф. Никола Ганушев. Освен живопис, работи илюстрация, графика, шрифтове. Представя свои картини във Франция, Русия, Великобритания, Австрия, Япония, Гърция. Своето умалително име "Гриша" получава още като студент от негов по-възрастен колега.

Винаги ми е приятно, когато видя семейство ярко изразени творци, каквито са Георги Ковачев и Милка Пейкова, които, въпреки творческите и житейски проблеми, се стремят да изградят цялостната представа на спомените и общия дом. Гришата е деликатен, докато Милка създава впечатлението за силен и волеви характер. Навярно това им позволява да запазят своята индивидуалност като личности и като художници.

 

Разкажете ми малко повече за повода, породил ретроспективната ви изложба в залите на Съюза на българските художници, и за картините, които представяте на нея! С какви спомени свързвате тези платна?

Георги Ковачев: Четири петилетки не бях показвал свои картини в самостоятелна изложба пред софийска публика. Усещах вече, че огромният брой платна, запълнили ателието, започнаха да тежат на гърба ми. И най-вече на моето творческо мислене. Когато планирах изложбата, изникна проблемът за характера на експозицията, за нейния обем. Едно беше ясно - след толкова години, тя трябва да бъде ретроспективна. Но в такава сбирка би следвало и е нормално да покажа творби, които са собственост на галерии, учреждения, частни лица. Събирането на картините, т.е. транспортният проблем, е нещо много скъпо. С пенсията ми - почти невъзможно. Тогава реших: ретроспекция от ателието. Това ме улеснява, особено когато имам премного работи при себе си. В основата на повода, освен навършените 80 години, бе и дълбокото ми убеждение, че новото в моето творческо развитие се нуждае от оценката на по-широк кръг хора, почитатели, приятели. За тези двадесет години, младото поколение не ме познава като живописец. И накрая, може би и поради сладката надежда, че ще има някакви откупки, които да покрият разходите в нашето ежедневие.

В изложбата ми направи впечатление, че преобладават женските образи, както и образите на земята, на Родината. С какво те ви вълнуват и имате ли предпочитани теми?

Някои от показаните платна са свързани с по-предишни творчески търсения. Другите, в по-голямата си част, представят продължението и пътя, който съм изминал на по-горната си възраст. Образите на майката, момите, любимата или казано директно - нежната половина от човечеството, ме вълнуват от първите години на моята дейност. Заедно с тях - образът на родната земя, нивите, където са се раждали хората на майка България. Доста често са ме занимавали борбите за освобождението, както и размишления върху битието на човека. Не съм бил безразличен и към патриотичното самочувствие, че и ние сме дали нещо на света.

В картините си по интересен начин обединявате традицията и модерното светоусещане. Как изградихте своя специфичен творчески почерк?

Мила Мария, прощавайте за това обръщение, една от моите сестри бе кръстена на светата Дева Мария. Изненадан съм още от първите въпроси, които ми задавате. Имам усещането, че сте се занимавали твърде задълбочено с моята работа, което ми топли душата.

Роден съм в село Баховица и съм расъл върху красиви, домашно тъкани постелки и завивки. Обличан съм в дрешки, саморъчно шити и плетени от моята любима майка. Тя много ме обичаше, защото бях изтърсачето в семейството ни и то момче. Баща ми казваше често на мама: "Като изречеш момченце, устните ти се залепват, сякаш има мед на тях." Блазни ме мисълта, че моето модерно всъщност се опира не само на наученото и проглеждането при срещата ми със световните майстори, а преди всичко на примитива в народното творчество - шарената торбичка, топлата родна постеля, керамичните съдове, в които се хранехме, докарани от троянските грънчари, а те спираха на мегдана пред нас. На този мегдан се вихреха народните хора в празничните дни или сватбарските веселби. Ако в работата ми има мой стил, мой почерк, това съм постигнал преди всичко със своята чувствителност.

Работили сте в различни художествени жанрове, представяли сте свои картини и в чужбина. Кое обаче Ви прави най-щастлив като художник?

Трябва да си призная, че най-щастлив ме прави самият процес на работата, осъществяването на представата, зародила се във въображението ми като картина. Освен красивите мигове на надеждата за успеха, има и горчивина, когато на следващия ден откривам недостатъците си. Към това "най" прибавям признанието, което получавам не само от специалистите, но и от обикновените зрители. Както всеки труд, така и нашият носи щастие, но и много страдание.

Бих искала да ми разкажете как се насочихте към изобразителното изкуство и как оценявате всичките тези години, които сте отдали на рисуване?

Някога в родното ми село, аз и моите другарчета започнахме да рисуваме върху пепелта на прашните селски улици и с керемидки върху дуварите. В първо отделение ползвахме табличките - онази черна плочка с дървена рамка, с калема за писане и малката гъбичка за изтриване на буквите, а и рисунките. Една вечер, на мегдана пред ковачницата на баща ми, видях как троянски грънчар, докарал паници, гърнета, бърдучета, направи едно конче от кал. На другия ден и аз опитах и успях. Поставих го пред входната портица. Който минаваше оттам, го гледаше и ме хвалеше. Много ми беше драго. И децата се ласкаят от добра оценка. Това беше първата ми самостоятелна изложба.

В прогимназията рисувах много по тетрадките си. Темите бяха вече политически. Наказан бях за непослушание с дрянова пръчка и това бе първата обществена критика. Веднъж нарисувах един старец. Моят братовчед Христо грабна рисунката и я окачи в насрещната кръчма. Там съселяните се чудеха как момчето на Вътьо Ковача е издокарало като жив дядо Дичо. Татко като видя портрета, като чуваше как говорят нашенците, се усмихна радостно под големите си мустаци и ме погали по главата. Вкъщи ме похвали и пред мама. След втората изложба бях признат и в семейството си за рисувач. Особено съм благодарен на учителя си в прогимназията Никола Казанджиев, който ме направи свой помощник при изработването на декори за селските представления. В Ловчанската смесена гимназия попаднах на преподавателите по рисуване - художниците Марин Георгиев и Борис Данков. Те ме подкрепиха и насочиха още в първите часове на обучението. Постъпих в Художествената академия след шести гимназиален клас. Бях приет втори подред. Така от 1937 г. станах софиянец и се хванах на хорото при художниците. Оттогава нося и името Гришата.

Оценката за работата ми през годините е била различна - от отричане до високи признания. Въпреки всичките житейски трудности не съжалявам, че минах дългогодишния си живот с избраната от мен професия. Резултатите са такива, каквито са диктували заложбите от природата. Съответстват и на възможностите ми. Имам самочувствието, че заемам скромно, мое, неповторимо място сред колегите.

В ателието си съхранявате близо 4000 свои творби. Какъв е образът на света, който те създават?

Тази цифра е приблизителна, що се отнася до определението творби. Голяма част са скици, етюди, проекти. Има значителен брой графични работи, особено монотипии. Да ме извинят колегите графици, не омаловажавам красотата и мисловното съдържание на тяхното творчество, но в последните двайсет години свикнах да се виждам и наричам повече живописец. А тази е и специалността, която учех навремето в Художествената академия. Светът е многообразен, но според характера на таланта си, художникът създава този свят по своему. Така че работите носят нещо от духовността на своя създател. Преценявам, че спадам към лирично-сантименталните художници. Обърнат съм към нашия селски бит и по-рядко към героичните и настъпателни теми.

Тук ми се иска да кажа нещо и за съдбата на картините, които, след като се покажат в изложбата за десетина дни и то само избраните, останалите - неизлагани и неоткупени, обитават на склад ателиетата или таваните и прашасват с годините. Хвърленият дългогодишен труд и разходите за рамки, платна, бои, четки и други - всичко това няма предназначение, сякаш е стока без приложение. На моята възраст в главата ми се въртят въпроси за смисъла на цялата тази дейност, за съдбата на тези платна след нас. Много е тъжно.

Зная, че си водите дневници. Смятате ли да ги издадете и каква представа за вас ще изградят те у бъдещите им читатели?

Настъпихте ме по едно от най-болните места през последните години. Понякога, когато ме налегнат черни мисли, стигам до желанието да ги унищожа, което най-силно дразни Милка, а и моите близки приятели. Съветват ме да ги предам в държавния архив, но това е най-лесното нещо. Звучи ми като човек да изхвърли своите деца пред чужда порта. Не усещам сили в себе си да ги подготвя за печат, поради големия обем, а не виждам никаква перспектива за материална помощ от спонсори или издател. Колкото до представата на вероятните ми читатели, сигурно тя винаги ще е различна от моята. Деликатен въпрос! Бъдещите истински читатели вероятно ще видят и преценят възможностите на моето перо чрез думи и мисли за ежедневните наблюдения на живота около мен и моята оценка на факти и събития за човешките взаимоотношения. Накратко това са моите изяви чрез слово за времето, през което съм живял и което съм осъзнал.

Вашата съпруга Милка Пейкова също е художник. Как съчетавате ролята на творци и на семейство?

Благодаря й за хубавите чувства към мен. Милка, като художник, много често ми е била в помощ. Струва ми се, че и аз съм й бил полезен като колега. Хубавото при нас е, че всеки отстоя и запази своята творческа физиономия. Нещо не много лесно при силни характери, каквито мисля, че имаме. В семейството ни обичта е взаимна - топла и сърдечна.

27 май 2001 г., София

 

 

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.09.2006, № 9 (82)