Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИНТЕРВЮ С ГЕОРГИ ТЕНЕВ

Мария Попова

web

С Георги Тенев се срещнах при посещенията си в Театрална работилница "Сфумато", а текстовете му го наложиха като един от талантливите ни драматурзи. Покрай интервютата ми с режисьора Явор Гърдев прочетох няколко критически текста за техни съвместни проекти. След излизането на сборника на Георги Тенев "Страхът на резидента от отзоваване" реших, че ще ми е интересно да се срещна с още една част от "Триумвиратус арт груп".

Георги Тенев е роден през 1969 г. в гр. София. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури, както и "актьорско майсторство" и "режисура" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на Иван Добчев и Маргарита Младенова. Автор е на книгите "Градини в парка" (съвместно с Калина Кръстева), "Епистола", "Wagon. Плуващата библиотека", "Страхът на резидента от отзоваване", "Цитаделата", "Вундеркинд". Преди години е сред популярните водещи на частното столично радио "Тангра".

Георги Тенев е талантлив, интелигентен, но като човек, който е бил близо до журналистиката, е наясно и с обратните страни на откровеността. Затова разговорът ни е подчинен по-скоро на битието, отколкото на конкретиката на бита. Всъщност мисля, че това важи и за текстовете му - поетични, абсурдни, философски проникновени. Все пак смятам, че стана добър разговор, който изследва по-скоро мястото на съвременния режисьор, отколкото на драматурга и то изказано с категоричността на човек, който осъзнава необходимостта на стремежите си.

Записът осъществих в дома му, където се запознах и с любопитния му, но доста послушен териер Ашли.

 

Как се роди идеята за книга? Какво включва?

Георги Тенев: "Страхът на резидента от отзоваване" е сборник с текстове, от които по-голямата част са пиеси, има и сценарии, либрето. Това са опитите ми за драматургия, които съм правил от 1994 г. насам. Има и три нови текста - първотитулният "Страхът на резидента от отзоваване" и две новели - "Вагон" и "Плуващата библиотека". Отдавна имам желание да направя този сборник, защото българска литература и особено драматургия се публикуват много рядко у нас и е въпрос на лична амбиция на автора и на неговия екип, както е в случая с "Триумвиратус арт груп", да го направи.

Дали този сборник би намерил своята публика? Имате ли заявки от наши театри, които, прочитайки тази книга, да имат желание да поставят ваши пиеси?

Не, нещата не стоят така. Според мен, в твърде тясното т.нар. "театрално съсловие", контактите стават на друг принцип - по-формален или по-неформален. У нас българската драматургия не среща режисьора си през публикуването си. А в моя случай е още по-различно, защото аз работя главно, основно и бих казал единствено с Явор Гърдев като режисьор и през темата на "Сфумато", където сме правили представления. Така че нямам сериозно очакване, че чрез тази книга ще получа контакт с режисьор. Режисьорите, към които имам интерес, ги познавам извън публикуването на "Страхът на резидента от отзоваване", а и те ме познават.

В излезлия наскоро сборник "Млада българска драматургия на 90-те години" има публикуван ваш текст - "Походът". По какъв начин се вписвате в представата за млада българска драматургия? Въобще може ли да се говори за някакво ново явление или ново течение?

Най-добре е този въпрос да се адресира към хората, които професионално ангажират вниманието си към следенето на цялата драматургична сцена. Доколкото съм в театъра, не познавам изчерпателно случващото се, а и гледам като индивидуалности хората, които същестуват и работят в това поле. Приятно ми е, че попаднах в селекцията на този сборник. Но не смятам, че той би могъл да назове точно млада българска драматургия, нито смятам, че аз съм част от нея. Това е въпрос на лично пристрастие, даже не толкова като автор, колкото като човек, който приема някакво напрежение от определени текстове, които се случват на български език за театър.

По какъв начин се вписвате в това, да го наречем, явление "съвременна българска драматургия" и доколко може да се говори, че се наблюдават някакви общи линии, общ изказ между съвременните текстове за театър или всеки е индивидуалист, сам за себе си?

Аз се вълнувам от това, което е написано по повод на някои от текстовете, които съм работил, но в крайна сметка не прехвърлям границата на нещо повече от суетното вълнение или внимание към казаното в този критичен текст, доколкото авторът му за мен е фигура с тежест и човек, чието мнение ме интересува. Според мен, не се разполагам в т.нар. нова българска драматургия, най-малкото защото по собствена воля и по стечение на обстоятелствата не ми е интересно да стоя точно в епицентъра, където се случва най-активно съвременният театрален живот. Моят интерес към театъра е по-скоро свързан с някакъв специфичен подход и стил. Поради което сме направили това алтернативно обединение на режисьор, драматург и сценограф, наречено "Триумвиратус арт груп". В чистата си форма репертоарният, активно продуциращият театър, поне за мен, не е най-доброто средство да се провеждат експерименти с драматургичната форма и драматургичния език.

Какви са тези експерименти?

Те са различна форма на разбиране, различна философия за театъра въобще, защото драматургията не е някаква сепарирана, отчуждена и еманципирана част на театъра. Драматургията за театъра, който се схваща като истинско, пълноценно, синкретично изкуство, което по уникален начин работи с жив, човешки материал, е съществен елемент, без който не може и който е съотнесен към другите елементи. По някакъв начин "Сфумато", като един модерен театър и въобще като модерна театрална философия и методология, изчерпва добре този експеримент, за който ме питате. Това е опитът да се конструират някакви различни художествени реалности, които не трябва непременно да приличат на театър или да бъдат разпознати като готово представление. Това е форма на предизвикване на живот, който не може да се случи никъде другаде освен в театъра и който не се занимава с теми, с които може да се занимава публицистиката, собствено литературата, едно телевизионно или радиопредаване. Ако погледнете от тази гледна точка, за съжаление, ще видите, че голяма част от театъра, който ни се представя, не само български, а театър въобще, в крайна сметка би могъл да бъде изказан, в някои случаи дори по-добре, чрез някаква друга форма. Например чрез статия във вестник.

Доколко това, че работите в "Сфумато", оказва влияние върху нещата, които пишете, или по-скоро процесът е обратен - пишете неща, които най-адекватно могат да се адаптират в рамките на едно пространство като "Сфумато"?

И двете неща са верни. Истината е, че не просто тези три години, които прекарах със "Сфумато", са били толкова важни, колкото четирите години, които прекарах като ученик в експерименталния клас на създателите на "Сфумато", на Добчев и Младенова. "Сфумато" е доста агресивна и в известен смисъл тоталитарна театрална философия - или трябва да бъдеш лоялен, да стоиш интегрално в нея, или нямаш място в нея. Това е избор, пред който обикновено застават и режисьори, и актьори, и всички от екипа, който прави едно представление на "Сфумато". Не можеш да бъдеш частично в "Сфумато". Като възпитан за театър от тези двама режисьори, съм приел и стоя интегрално в тяхната театрална философия. Това ми е повлияло най-много като разбиране за театър, повече от всичко останало. А това, което пиша, в крайна сметка, не мога да определя точно в коя от двете категории попада. Но със сигурност попада в една друга категория, а тя е опитът чисто литературното (понякога в театъра то има негативния смисъл на не-театрално, умозрителното усилие) да бъде превърнато в ресурс за театрално действие. Това е голяма битка за пишещия човек, който работи за театър - по някакъв начин трябва да е готов да не бъде сам. От една страна, това звучи добре, но от друга, е много страшно, защото да не бъдеш сам със своя текст, означава да може да допуснеш много други хора, които да подложат на действено съмнение текста, да го унищожат в един момент, за да го съберат отново. Това изисква доста сериозно и професионално мъжество, на което човек се учи, буквално се тренира, в спортния смисъл на думата.

Имали ли сте желание да поставяте с друг режисьор освен с Явор Гърдев, или смятате, че той най-добре би могъл да адаптира вашите текстове на сцена?

Аз не пиша текстове, които чакам някой да дойде да постави. Във всички случаи, в които сме работили с Явор, това са текстове, които са създадени пред образа на едно бъдещо преставление. Естествено, че имам голям интерес към най-различни режисьори, имал съм контакт и включително опити с някои от тях. Например един дълъг процес на писане на сценарий с Иван Добчев. Работихме доста активно около два месеца и накрая неговото видение за бъдещия спектакъл не можа да се покрие с моето. Не можах да изсънувам в думи точно неговите образи. Това е изключително полезен опит, натрупване на някакъв багаж в посока на това, което споменах - драматургът, за разлика от писателя, в най-общия смисъл на тази дума, е човек, попаднал в едно колективно и в известна степен по-живо изкуство по формата на своето случване.

Любопитно ми е защо се насочихте към театъра? Какъв бе първоначалният подтик? Доколкото знам, сте завършили актьорско майсторство и режисура. Тогава защо се насочихте към драматургията?

Не мога да отговоря точно, както не мога да отговоря защо спрях да следвам някаква по-академична специалност като литература. Или защо преди това се отказах от възможността да следвам журналистика. Всичко това, според мен, е въпрос на щастливи случайности.

Не е имало още от детството някакво мечтаене за театър или...

Не, по никакъв начин. Конкретно за театър не. Хубаво е, че тези неща се случват на човек във възраст, когато не си дава сметка какви решителни неща прави, като например да захвърли едно следване и да отиде да кандидатства на съвсем непознато място, с малки шансове да бъде приет, при хора, които почти не познава. На по-късна възраст, човек не би направил тези неща, следователно не би имал шанса да бъде щастлив по стечение на съдбата.

Наистина вие сте работили като журналист в радио "Тангра". Много по-различна ли е ситуацията като журналист и като човек, който се занимава с театър?

Като журналист, в най-журналистическо-публицистичния смисъл на думата, не съм работил. Бил съм радиодиджей, нещо което радио "Тангра" въведе в България. Това е една от професиите, които се появиха през последните десет години от нищото и успя да се развие. Въпреки че БНР е най-голямото радио в България, без конкуренция по своите мащаби, то няма такава професия, няма хора, възпитани на такова нещо. Случването на тази професия стана пред очите ми. Сега има страшно много one-man show радиостанции. Преди 7-8 години бяха малко и не бе ясно какво точно е. Ние го копирахме, опитвахме се да научим какво представлява и след много опити, от много хора... и досега на различни места работят хора, които са на изключително ниво. За мен това бе интересно, не защото бе журналистика и не просто защото бе свързано с медиа, което, естествено, бе суетно изживяване, няма защо да се лъжем, а защото там се случваше нещо съвсем ново по своята форма.

Т.е. било е някакво предизвикателство.

Да. Всичко зависи от теб. В one-man show-то човекът стои абсолютно сам срещу аудиторията, сам и в чисто драматургичния смисъл на действието, защото не зависи и не може да разчита на никого за следващите думи, които ще каже - никой няма да му ги напише, никой няма вместо него да пусне следващата песен или няма да прочете вместо него новините. Това е една от онези ситуации, в които наистина напрежението става творческо и за мен всичките тези години, макар и малко на брой, през които бях в радио "Тангра", са едно от най-приятните ми преживявания. Може би защото и не знаех докрай за какво става въпрос и заедно с другите хора го правехме абсолютно интуитивно.

Това помогна ли ви по някакъв начин в сегашната ви работа като драматург или въобще в дейността, с която сега се занимавате?

Това ми помогна изключително много за няколко неща: най-вече за нещо, което, като асистент във ВИТИЗ по театрална режисура, се опитвам да провеждам и дори да натрапвам, когато срещам някаква съпротива, а именно, че режисьорът и въобще човекът, занимаващ се активно с театър, не може да бъде тясно профилиран специалист. Ако е такъв - просто режисьор, който само седи и прави режисьорски експликации, поставя накакви сцени - след време все по-често ще изпада в смешни, дори доста жалки ситуации. За да бъде адекватен, да може наистина творчески да разполага с това, което театърът, като технология, предлага, този човек трябва да има много информация за различни неща. За него, целият сектор на озвучаването, осветяването, раздвиждането, вкарването на мултимедиа в едно представление, не бива да бъде работа за други професионалисти, които ще дойдат и ще си свършат тяхното, а трябва да бъде наясно и с него. Трябва да знае жаргона им. Трябва по-добре и от тях да разбира, когато му кажат, че дадено нещо не може да стане, дали наистина може да стане или не, да знае дали наистина има смисъл да иска повече или действително това са техническите възможности.

Обикновено в такива ситуации, като в лош старомоден филм, се очаква театралите да натискат единствено педала на емоционалността и да крещят, че искат нещо, защото е в името на изкуството. Напротив! Те трябва много точно да знаят какво е възможно и какво не е. Така, както е в киното. То отдавна е свалило някои илюзии. Същевременно е докарало нещата до една стегната и добре работеща машина. Не става въпрос, че тук трябва да има само театрали технократи, но не може да има хора, които правят театър на новия век, както се казва, и да не са наясно с технически проблеми на новия век, независимо дали се занимават с например барокова драматургия. Ако си режисьор, ти си демиургът. Ти са авторът. Ти си отговорен за всичко. Не може да не знаеш как работи машината.

Някога имали ли сте желание сам да режисирате или сам да играете в текстове, които сте написали, или винаги оставяте на някой друг тази задача?

Изкушението за режисура е сериозен проблем. По време на следването си във ВИТИЗ в един момент реших, че най-добре е да направя някакъв завой към режисурата и съм изключително благодарен, че имах възможността да го направя с преподаватели като Маргарита Младенова и Иван Добчев. Така разбрах нещо много важно - дали мога да се справя с това или не. Не става въпрос с някакво позитивно справяне, т.е. вдигането на някаква тежест, която или можеш да вдигнеш или не, а за вдигане на тежест, която не знаеш колко е голяма и въобще към каква тежест отиваш. Струва ми се, че в работата си като драматург и в заниманията си въобще като човек, който произвежда някакви текстове, съм много по-смел в това, да отида в някакъв непознат за мен свят. Като режисьор, ако бих бил такъв, предварително знам, че не мога да рискувам толкова много. По-добре да не бъдеш грамотен, интелигентен и културен режисьор, защото е много лошо, ако не си най-добрият, който се отличава с това, че винаги изненадва сам себе си. Опитвам се, макар че е много трудно и идеалистично, да се занимавам само с неща, с които човек наистина може да изненада собственото си въображение.

Затова ли се занимавате с теми, които са по-скоро свързани с миналото и с нещо, което носим в себе си, отколкото с нещо, което изживяваме в момента? Или двете наща са обвързани?

Не бих казал, че се занимавам с такива теми. Именно "Страхът на резидента от отзоваване" се случва през януари 2000 г., но през цялото време е ясно, че се случва в ето сега предстоящото бъдеще, малко по-напред в интернет, който е малко по-напред, защото на някого вече му се е случило. Наистина в част от пиесите ми се забелязват различни хронологични котви, като това, че някои са в стих и са бароково или неоромантично заковани в някакви епоха. Например в "Сънят на Одисей" има много антични образи, в "Гилгамеш" - месопотамски митове. Това не е някакъв исторически интерес, не става въпрос за литературен историзъм, а по-скоро заедно с хората, с които работя и с които взаимно се индуцираме, се опитваме да намерим големите теми. Струва ми се, че сме загубили ръста си, не моралния си или някакъв друг ръст, а ръста на жестовете си като модерна цивилизация. Героизмът в древния смисъл на думата не е понятие, свързано с етиката, а, според мен, свързано с мащаба на жестовете. Потребен ни е сюжет, в който една война е Войната. Ясно е, че тази война е троянската. След нея всички войни са репетиция с обратен знак след премиерата. Необходима ни е някаква голяма раздяла или голямо чакане. Едно от възможните чакания е това на Одисей. И след завръщането вкъщи на Одисей, всички други са крайни, докато само неговото е безкрайно. В този смисъл интересът към миналото, както го наричате, е интерес към търсене на големите кадри, на големия сюжет, който събира в себе си всичко друго, което можем да си помислим. Но трябва да има един голям модел. Защото тогава и словото може да бъде голямо, може да бъде на някакъв език, който да надхвърля нашия. Нямам предвид българския, който е ограничен в потребата си от по-малко на брой население, а език, който надхвърля нещо, което го прави сегашен и му отнема възможността да бъде тотален.

Защо съдавате част от текстовете си в стихове? Вие имате издадени и две поетични книги. Поезията друга роля ли е или по-скоро вътрешно изживяване, необходимост?

Надявам се, че поезията е най-висшата форма в литературата. Разбира се, поезията не е форма. Но да не говоря с литературоведчески термини. Допускам, че по някакъв начин в стиха има най-натоварен с енергия образ. Не става въпрос за конкуренция между прозата и стиха, но в стиха има много по-голяма експлозия. Задавате ми много труден въпрос и мога да отговоря само метафорично. Това е като да водиш война, битка. Ако водиш битката с прозаично оръжие, това е като в една конвенционална война, в която струпваш повече войски, части, оръжие, но всички те са барутни. Стихът е като хвърляне на само една, но ядрена бомба. Не бива да се подлъгвам да казвам каква е войната, защото тя не е война срещу нещо. А е битка за изваждане на образи от нищото, битка срещу нищото. Когато има стабилни, обемни, цветни и плътни, дори застрашителни образи, те обикновено са дошли от нищото, защото ежедневието не ни предлага такива неща. То ни предлага олекотени, атрофирали и морално дискредитирани неща, хора, тези, идеологии. Само от нищото, от това, което не виждаме, можем да измъкнем нещо по-тежко, нещо, което да ни тежи в ръцете. Като химическата или физическата реакция това пак е свързано с отделянето на голяма енергия, следователно и с влагането на някакво напрежение. Според мен, това е енергия на интуицията, когато го прави поет, автор.

С какво обичате да се занимавате извън театъра? Имате ли хоби, нещо, което да е лично ваше занимание?

Не, имам толкова много работа, чисто нетеатрална, нелитературна, че нямам време за хобита.

Разбрах, че обичате да спортувате. Занимавали сте се с джогинг.

В последно време и това ми е отнето, защото други неща ми запълват времето. В идеалния вид, в който си представям спорта, за да може човек да бъде адекватен и интелигентен в ежедневието, би трябвало да подхожда към повечето неща със спортна логика. Според мен, голяма част от нашите побитости и проблеми, от нещата, от които сме принудени да се оплакваме, групово или всеки в частност, обикновено са свързани с липсата на спортен дух. Понякога дори едно целенасочено усилие, така, както е в спорта, в олимпийския спорт, в идеалното спортно начинание, може да ни изведе от някакво забатачване на идеи, мисли, проблеми и всъщност тялото, физиката ни да ни дадат по-правилен отговор, отколкото мисълта, която в определени моменти наистина е по-бедна от интуицията на тялото.

Явно, все пак намирате време за прекрасното куче, което имате - Ашли. До колко домашният любимец се явява най-добрият приятел? Съгласен ли сте с това традиционно разпространено мнение?

Естествено, че това мнение е правилно. Струва ми се, че не може да не е правилно, защото кучето особено и според мен е създадено за нещо специално. Не ми се струва докрай вярна енциклопедичната версия, че е произлязло от вълка. Кучето има нужда от човека. Проблемът е, че човекът малко е забравил за какво му трябва кучето. Има такива мигове на пропадане, когато си зле или нещата не се случват точно както трябва. Тогава, като го гледаш, изведнъж разбираш неща, които иначе не можеш да схванеш. В него виждаш много по-голяма интуиция, радост, от тази, на която си способен, за много по-малки неща. Кучето може да бъде твое опровержение, подкрепа и, разбира се, много да те изнервя. Особено ако има характера на териер, както е моето.

17 юли 2000 г., София

 

 

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.05.2008, № 5 (102)

Интервюто е излъчено по програма "Радио България" на Българското национално радио.