АНЖЕЛО КРАСИНИ

Интервю на Мария Попова

web

Познавам и нося накитите на Анжело Красини от малка, защото майка ми е негова голяма почитателка. Признавам, че той е сред любимите ми художник-ювелири и винаги проявявам пристрастие, когато разглеждам негови произведения. Навярно любопитството да се запозная с твореца, създаващ тези причудливи и изящни форми, ме подтикна да направя това интервю.

Анжело Красини е роден през 1954 г. в гр. София. Завършва Висшия институт за приложни изкуства в Москва. Работил е в българския културен център във Варшава, където специализира ювелирство. До 1990 г. ръководи ювелирния център към Съюза на българските художници. Има изложби в Япония, Чехия, Германия, Унгария, България. Носител е на втора награда от куиадреналето в Ерфурт, както и на награди на СБХ. Автор е и на статуетката на престижната награда за българска мода "Златна игла". Странното му име е наследство от дядо му - италианеца Франческо Красини, който като млад се заселва в България.

Работите на Анжело Красини са провокативни като форма, носят много топлина като усещане, привличат с майсторската си изработка и специфичния авторски стил. За мен е интригуващ процесът, чрез който късчето мътен метал се превръща в искрящ накит. През годините можах да видя и промяната в стила на Анжело Красини, който съумява както да бъде съзвучен с модните тенденции, така и да привнесе нещо от хилядолетната традиция на майсторите преди него. А и да създаде изображения, носещи нещо от неговия дух - симпатичен, открит и естествен творец с безкрайно въображение.

Записът направих в ателието му.

Би ли ми разказал как се насочи към ювелирното изкуство?

Анжело Красини: От дете обичах да скулптирам, да рисувам. Но любовта към една девойка ме събуди или открехна, че това са предмети, които могат да носят радост. С натрупването на житейски опит и опит в самата област на изобразителните изкуства, стигнах до извода, че в накитите може да се приложи всичко това, което съм научил в скулптурата, живописта, графиката. Така накитът действително може да бъде изкуство, да носи онази магия на ръчния труд, на уникалното мислене. И най-вече е предназначен, поне така мисля, докато творя, за последното божие творение - жената. Сложна е играта на мисълта да направиш предмета такъв, че той да бъде дискретен, да подсказва за красотата и интелигентността на жената.

Даже четох твое изказване, че изкуство е не само да сътвориш накита, но и да го носиш с финес.

За мое удоволствие и щастие като че ли българката е надарена от природата с това свойство.

Ти казваш, че накитите са послания. Какво се опитваш да кажеш на хората чрез работите си?

В един по-ранен етап обичах да спотайвам миниатюрни стихотворения, български хайку варианти. Накитът може да скрие тази написана поезия, докато го сътворяваш. Посланието ми обаче не в това, че съм го написал и скрил с един камък, защото може да го носиш, без да знаеш, и тази магия да те пази. Посланието ми е било към жената да улови себе си, да почувства, че това е накит. Т.е. от стотиците възможни в един магазин или галерия да избере точно това, което я привлича и в това взаимно откриване - на човека, който го носи, и на човека, който го създава - е моето послание.

Аз харесвам твоите бижута от доста време и забелязвам, че има промяна във формите, в предпочитанията към камъните. Разкажи ми малко повече за процеса си на работа!

С годините откривам и друго. Може би, защото не съм започнал като бижутер, а като дизайнер. Това е един от най-древните начини - чрез дрънкулки, муски, амулети - човек да се предпази от злите сили. Това са регалиите на властта - короните. Това са онези прекрасни тракийски съдове, които и до ден-днешен откриваме. С хилядолетния си път човечеството винаги е било съпътствано от това изкуство. То си има специфика, предпочитани материали. И не винаги става дума за тяхната скъпоценност, а по-скоро за магията, която носят скъпоценностите. Не знам дали си забелязала, но чистото злато или предмет от много висока проба злато излъчва сияние. Никога не мога да забравя своето възхищение и трепет, които усетих, когато видях златния венец на Филип Македонски, изровен във Виргина, Гърция. Това бе венец от златни дъбови листа. Влизайки в залата видях, че той просто сияе, създава усещането за ореол. Разбира се, златото е един от любимите ювелирни материали. Но като забравим за неговата цена, остава естетиката. Същото е със среброто, което има един много благороден, дискретен блясък. Среброто има свойството да потъмнява с времето, а при носене да се избистря. Това е най-белият метал. Основата на всяко качествено огледало е сребро. Същото е и със скъпоценните камъни. В тяхната твърдост, в невероятните цветове на аметиста, изумрудите, в съчетанието на цялата дъга в един-единствен камък, какъвто е турмалинът, в невероятната искряща твърдост, която се чувства във въздуха около един диамант, може да доловим вътрешния им свят, техния магнетизъм. Може би затова понякога ги наричам сълзи на земята. Напоследък сред любимите ми материали е седефът. За мен беше откритие, че в природата съществува безкрайно разнообразие от океански и морски същества, които образуват, в тъмнината, на 30-40 метра под водата, едни сияйни цветове и ги наслояват в черупките си. Извадени и полирани, седефите дават невероятна палитра на онзи, който умее да ги ползва в бижутата.

Имаш ли любим накит - нещо, което си правил и винаги ще бъде за теб много любим и много важен?

Може би ще отговоря леко стандартно. Този любим накит все още не е готов, все още стои на работната ми маса. В момента, в който завърша едно нещо, в него винаги долавям пропуснатите мигове, които съм можел да вложа. Затова всеки път си казвам - следващият вече ще ми бъде върхът или любимият. Разбира се, връщайки се назад във времето, когато срещна някоя почитателка с нещо правено преди години, приятно се изненадвам. Изведнъж откривам, че колкото и да съм самокритичен, все нещо съм постигнал и в онези години.

Имало ли е хора, от които си се учил? Особено в последните ти работи се забелязва влиянието и на българската традиция, и на Изтока.

За радост или за съжаление нямах възможност да се уча при никой от добрите професионалисти. Оказа се, че макар и по-трудно, човек успява да открие нови начини, технологии. Днес възможностите на машините са твърде големи. Научавайки нещо, човек го практикува и като че ли забравя да търси. А когато не го знае, той го преоткрива по свой начин. Благодарен съм, че успях да открия неща, които като автор са специфични само за мен. Наблюдавам, че дори и в световните практики почти не съществува този маниер на работа. Имам предвид вграждането на полускъпоценни камъни и тяхното шлифоване заедно с метала като една картинна плоскост. А относно естетиката и стиловете - те са в етнографските ни музеи. Ако имате запазени предмети в раклите на бабите си, ще видите с каква обич са сътворени. Някога, вследствие на липсата на технологии, българинът е работил изключително на ръка и нашите майстори-предци са създали прекрасни образци. Като например Чипровската, Видинската школа и т.н. Това са етапи, през които човек минава, преоткрива и продължава търсенето си. За предпочитане е да се започне от собствената култура, към която си най-близък и най-наясно с нейната чувственост. След това става ясно, че светът е много малък, че е възможно за часове да достигнеш до която е да е било точка на земята, да видиш невероятни колекции от Индия, Китай, да пипнеш оригинални бижута, правени от наследниците на маите и ацтеките, да се запознеш с много неща чрез телевизия и книги. Все повече ставаме единен свят и изкуството също се глобализира.

На какво би искал да научиш своите ученици?

Преди всичко на уважение към този занаят като изкуство, защото занаятът е част от ювелирното изкуство. Ако то се свързва само с технологията и начина на работа, е жалко. Ако е само изкуство и рисунка, то тогава липсва онзи финес на ръчно пипнатия предмет. Съчетанието е между тези две неща и спрямо начина за любуване, защото, докато работиш, трябва да обичаш това, което е в ръцете ти, да ти е като дете.

Правил си изложби и в чужбина. По какъв начин там се гледа на българското изкуство и конкретно на твоето?

Преди години, когато бяхме закрепостени към една система, участвах три-четири пъти и мисля, че цялата група български художници, които се занимават с това изкуство, направихме впечатление като една своеобразна, новаторска група. Говоря за изложенията в Яблонец на световните бижутери, в Ефорт. Не мога да се оплача от съдбата. Забелязван съм, получавал съм няколко пъти награди. Но това е суета на суетите. Напоследък, поради цялостната критична вълна, поради това, че непрекъснато сме на ръба на някакъв персонален фалит (не се оплаквам от бедност, дано не бъда разбран криво), не ми е оставало време да се занимавам с международните изложби и да си поставям за цел да участвам в тях. Така че не мога да определя как днес светът би приел нашето ювелирно изкуство. Но спрямо това, което наблюдавам, мисля, че сме в час и заедно с групата на СБХ, която пое инициативата да се запознаем с други колеги и да разменяме изложби, ще се почувстваме граждани на света и в тази област.

Последите години се занимаваш с т.нар. сакрално изкуство, т.е. създаваш кръстове. С какво това ти е интересно?

Като говорим за кръстове, нямам предвид онези изящни закачки, които са на мода и са по вратовете на вярващи и невярващи. Преди години ме заинтригува възможността да направя патриаршески кръст - много детайлно, със сцени от Евангелието, със скъпоценни камъни и емайли, който ми отне месеци труд. Надявах се, че това едва ли не ще обедини църквата, но засега този кръст стои незавършен на работната ми маса.

Сакралното изкуство ме привлича, защото през вековете на турското робство сме се съхранили като дух и нация благодарение и на църквата. Сакралното изкуство е част от нея. Тук са създадени толкова красиви предмети и те неминуемо привличат всеки автор да им обърне внимание в творчеството си като почерпи инвенции от тях.

А извън създаването на накити с какво обичаш да се занимаваш?

Едно от последните ми занимания е да чета Библията. Както се казва: "И така двайсет години..." Препрочитайки всяко редче, всеки израз, дума в тази книга, като че ли успявам да надникна все по-дълбоко и по-дълбоко в това, което е. Странна работа е. Всеки казва: "Аз опитах, но не успях." Или: "Не ми хареса. Не мога да я прочета." Тук не става дума да се чете Библията въобще. А да се надникне в "Песен на песните", "Премъдрост Соломонова" или да се задълбочиш в "Посланието на Павел към коринтяните". Там е синтезирана невероятна мъдрост и тя не може да бъде преоткрита нито за един ден, нито за една година. Това е процес за един живот.

С какво са свързани мечтите ти?

Ех, мечти, мечти... Почти като в рекламите. Мечтите ми ли? В това забързано време мечтите ми са съвсем скромни. Представяш ли си да открия един магазин за време, където да мога да си купувам по някой и друг ден.

Важна ли е за теб ролята на семейството? Разбрах, че има тенденция синът ти да те наследи в професията.

Да е жив и здрав, засега го държа настрани от ателието, от занаята. Бих искал той да стане високо образован човек и сам да избере с какво иска да се занимава. Много е лесно един син, при съответната добронамереност от страна на бащата, да наследи неговия занаят. В това няма нищо лошо. Но ми се струва, че все пак изборът не трябва да бъде предопределен. Той трябва сам да се почувства човек, със склонност, интереси и тогава да се обърне за интелектуалната помощ, която бих могъл да му предоставя, за да се развива в тази област.

Що се касае до желанието ми да имам ученици - това е на по-късен етап. Струва ми се, че докато още съм пълен с енергия и несътворени неща, е греховно да отделям време, в което да обучавам хора на азбуката на това изкуство. Когато дойдат годините, в които ръцете не могат да държат така чудесно предмета, а очите не го довиждат, единственото, което ти остава, е да предадеш знанията на тези, които биха желали.

5 април 2000 г., София

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.08.2007, № 8 (93)

Интервюто е излъчено по програма "Радио България" на Българското национално радио.