Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЪМ АТОНСКАТА МОНАШЕСКА РЕПУБЛИКА

Любен Петков

web

Света гора

Иван Лазаров: Някога пътуваха две-три седмици, докато стигнат „Зограф". Днес за 2-3 дена, през Деде Агач - Кавала, може да се стигне до Светогорския (Атонския) полуостров (1927 г.).

Веселин Сариев: Ако попитате, как се стига до Света гора, ще ви отговоря - през Солун. Защото, потеглили за Гърция, ние все още не знаехме, че са необходими препоръчително писмо от българското генерално консулство в Солун, разрешение от Министерство на Северна Гърция и най-после - разрешение от полицията за чужденци в Солун - документи, без които Света гора остава недостижима мечта (1983 г.)

Ето ни и нас (август 2010 г.), европейски граждани, с автомобила на геолога д-р Илко Бонев - от Крушевец - Бургас до манастира „Зограф" (700 км) в късния следобед. При това, на отиване, преди да пресечем гръцката граница, посетихме манастира „Св. Троица" в Сакар планина, където се запознах с инж. Слави Безуханов, ръководител на мащабни строителни и реставрационни проекти в българската светиня „Зограф"; за него и за манастира „Св. Троица" има много за разказване, но сега пред взора ни синееше Света гора. И за нас, европейските граждани - звездите в небето на Халкидики, шумът на Бяло море и повеят от Атонските гори.

 

С какво ни обогатяват пътуванията? Когато излиташ в затвореното пространство на самолета, в космическия кораб в бездънното небе и се приземяваш след хиляди километри - по-богат ли ставаш? Или като съзерцаваш цъфналата трънка, клокоченето на поточето и шепота на пролетния дъжд, възседнал магарето на Иисус? Кое ни плаши да надникнем, да се отдалечим от познатото, непознатото, невидимото; кое ни привлича? Смогваме ли да надскочим егото си, което ни тласка с лъжливо безумие на всяка цена „да бъдем"; как да съхраним същността си на човеци - толерантни и към себе си, и към околните - смирени, въздържани от лакомия, некорумпирани, отмъстителни, навъсени и злобни, което ни трови от преживяно и записано в позорни страници от близко и далечно минало, и повтарящо си в упадък и разруха? Или да се вслушаме в размишленията на физика Стивън Хокинг - да напуснем Земята и се заселим на друга планета, тъй като „инстинктът към разрушаване, заложен в гените на хомо сапиенс, може да доведе до криза, подобна на карибската от 1962 г. (между СССР и САЩ, изправила света на ръба на ядрена война)", макар че и на новото си местопребиваване, казваме ние, няма ли да отседнем с непроменената си същност?

С д-р Илко Бонев, ценител и колекционер на изящно изкуство, предприемчив, вярващ в доброто, стигаме до вечния въпрос - без еднозначен отговор - променя ли се човек, подава ли се на промяна към свят със заличени граници, с различен цвят и цепки на очите, с моралния порив за постигане на съвършенство?

На границата с Гърция той напомни съветите на българина за своите съседи:

- С Турчина да не пиеш ракия - бързо се напива, а после?...

- С Арнаутина (албанеца) - да не замръкваш - ще те обере.

- Със Сърбина - всичко прави с него, само търговия да не хващаш - ще те излъже.

- С Гърчина - нищо! Каквото да захванеш, ще си вътре.

 

Скулпторът Динократ имал проект за паметник на Александър Македонски на върха на Атон (2033 м); паметник на завоевателя - за възвеличаване непобедимия дух на човека, разказва Плутарх (изборът не е случаен - тук, в Стагира е роден и погребан в Халкида Аристотел, учителят на Александър Велики).

Хиляда година по- късно, след завоевателните войни на арабите и отнемането от Византия на Египет, Сирия и Палестина, монасите отшелници в тези територии били прогонени и като скитници нахлули в градовете на империята, което смущава установения ред. Император Константин Флавий (668-686) благославя преселението на монасите в земите на Атонския полуостров, с дължина 50 километра и ширина между 8 и 12 километра. Шестият Вселенски събор (680) приветства императорското решение монасите да заселят Света гора, въпреки съпротивата им да живеят в една общност, което принуждава 112 години по-късно император Йоан Цимисхи (972) да изпише известния устав за единна общност на монасите на Трагос (в превод Козел), върху кожата на козел, съхраняван до днес. С друг устав на император Константин Мономах (1045), за абсолютно уединение и размисъл на светогорските монаси, се забранява влизането на жени в Света гора, та чак до наше време - с декрет от 26 септември 1926 г., „престъпването на забраната се наказва от 2 месеца до 12 месеца, без право да се изкупи". Поради което скулпторът Иван Лазаров в своя пътепис (1927), с въздишка отбелязва... „не се среща нито жена, нито дете. Навсякъде само калугери...". Нещо повече - някъде в Света гора развъдили кокошки, което разтревожило Светия Кинотис (парламента на светогорските монаси) и настанал дълъг спор, дали да се смилят над кокошките, да ги унищожат или прогонят. Когато исихастите вземат връх в светата обител, се забраняват също всякакви угощения: „всичко, подчиняващо се на волята на човека, не се ражда, а умира"; което в своите пътни бележки от 1983 г. поетът Веселин Сариев допълва „всеки умира, но оставя следа". И в костницата на манастира „Зограф", където на третата година подир смъртта на монаха се пренасят костите му, е записано - за Пахомий (1842-1888): „Направи много за библиотеката"; за Севастиан (1821): „Умря от смърт"...

В поднебесните пространства на „Света гора", с около 3000 монаси (от гръцката дума монос - „сам"), седемнайсет от двайсетте манастира са гръцки; в другите три манастира са руските монаси - в манастира „Св. Пантелеймон", сръбските монаси - в манастира „Хилендар" и българските монаси - в българския манастир „Зограф". В скита „Йоан Продрум", принадлежащ към Великата лавра, обитават румънските монаси. На 1 януари (от 1810 г.) представителите на двайсетте манастира излъчват за една година по един представител за Светия Кинотис (Парламент), които пребивават в конаците на манастирите в столицата Карея - до 1 януари на следващата година. Освен двайсетте официализирани манастира (подчинени пряко на Вселенския патриарх в Константинопол), с представители в Светия Кинотис, в поднебесните пространства на Света гора има още дванадесет скитове, населени с монаси, като най-старият и най-големият „Света Ана" е изграден през 17 век - с 80 къщи, обитавани от стотина монаси; и още множество килии, обители, къщи, безмълвници, по-малки къщи - катизмата (с по един монах), в постоянни бдения и молитви, вярващи, че колкото са по-далече от хората, толкова по-близо ще са до Иисус Христос.

Времето в Света гора мерят със стария Юлиански календар (13 дни назад от Грегорианския календар); денонощията пък деветнайсетте манастира следват по Византийския час - дванайсет часа трае нощта от залез слънце, независимо от сезона. Изключение прави манастирът „Иверон", който ползва часа на Халдейците - с 12 часа отмерено време техният ден започва от изгрев слънце, независимо от сезона.

Благословена земя, приютила странни, но земни хора - с ангелите и дяволите. И като във всички човешки общества, и в Светогорската монашеска република се вихрят нестихващи религиозно-философски, етнически, битови, личностни бури и страсти. Разтърсваща буря по някое време се вихри сред светогорските монаси от имяславците, според които „в словесната си тъкан молитвата е божествената същност и поверителното произнасяне на „Името Му". Разгорещени диспути пламват в руския манастир „Св. Пантелеймон". Светият Синод на Руската православна църква заклеймява проповедниците имяславци и в едно мъгливо утро ужасените монаси се изпокриват, когато на арсаната на „Св. Пантелеймон" акостират руски военни кораби. Изловените и хвърлени в трюмовете 1500 монаси били откарани в Русия и разселени в необятната страна. След време Светият Синод преосмисля решението си, че е прибързал с наказанието, преглъща и тихомълком опрощава „греха" на измършавелите и оживели монаси да се завърнат в блажените светогорски градини.

Човешки дивотии; имат ли край? Въпреки всичко, изрича д-р Илко Бонев, Света гора е непомръкващ фар за европейската култура и цивилизация.

Обединени в една общност, до началото на 13. век в Света гора имало 300 манастира; на поклонение, с щедри дарове, идвали византийските императори и сръбските, и българските царе и най-щедрият от всички - цар Иван Асен след победата при Клокотница (1230 г.); и руските царе; молдованските войводи също (Стефан Челмаре в 1492 г. с щедри дарове възстановява разсипания „Зограф" като благодарност, че Св. Георги му е помогнал да срази огромна турска армия). Манастирите били ограбвани неведнъж от пирати и крадци, а след нахлуването на кръстоносците сградите са разрушени и опустошени, монасите - зверски избити и от хиляди остават около 300. За това време и на това място, пред белокаменния паметник в двора на нашия манастир мълчанието най-много говори; говорят камъните и дърветата, небето и земята - и за светлата човешка диря, и за сенчестата страна на човека, с неизтребимата му лошотия: 26-те мъченици са изгорени живи в кулата на манастира „Зограф" от рицарите кръстоносци на 10 октомври 1275 г. (Мисия на рицари кръстоносци, тук, в светогорските манастири, била да се уверят, на място, за изпълнението на сключеното споразумение между папа Григорий X и Византийският император Михаил VIII Палеолог, на събора в Лион (1274 г.), за приемане на католицизма от православните християни. Но зографските монаси не искали да чуят за каквото и да е споразумение. И след ожесточени спорове и кой знае какво още разгневените кръстоносци затворили и изгорили живи в кулата на манастира непокорните двадесет и четирима монаси (и двама миряни), по- късно канонизирани, заради мъченическата смърт в името на православието). Това лято, в параклиса на 26-те мъченици, бургаските млади художници Йордан и Недялко, възпитаници на Великотърновския университет, зографисват стенопис със сцени от Библията в оригинална кръгова композиция.

 

След превземането на Солун през 1430 г. от турските нашественици монасите изкупуват свободата си с плащане на данъци. Три века по- късно (1743) в манастира „Ватопед" е основана Атонската академия, с ректор Евгений Вулгарис - Евгени Български (1716-1806), българин от Корфу; а в манастира Великата лавра - първата печатница (1754).

В първите дни на Балканската война, на 2 ноември 1912 г., гръцката флота освобождава Света гора и гръцкото правителство преодолява усилията на Русия да наложи своето влияние. С договорите от Букурещ (1913), Ньой (1919) и Лозана (1923) на Света гора се признава „статут на автономна, свободна част от Гърция"; декретът за „утвърждаване учредителния устав на Света гора" е от 16.09.1926 г., а „Светогорският ред с Конституцията", от 1927 г.

Тук, в Света гора, във вековете на робството се възраждат идеите за целостта на българския народ и независима българска държава; корените на светата обител са от далечната 919 г., когато тримата братя охридчани Арон, Моисей и Иван Селима, пристигат в Света гора и съграждат българския манастир „Св. Вмчк Георги Зограф", чийто образ, според легендата се изографисал на икона, упомената в „свободната зографска грамота" от 14. век. Простор на уединение в размисъл в манастира имат свети българи като Патриарх Евтимий, Софроний Врачански...; тук и в манастира „Хилендар", Паисий пише „История Славянобългарска" и зове на всеослушание:

О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречеш българин и не четеш на своя език и не думаш?...

 

Оригиналният ръкопис на „История" на Паисий в библиотеката на манастира е под стъклен похлупак, заедно с оригинала на Служебника на Патриарх Евтимий - да се видят от всеки поклонник. Редом с оригиналите на Историята и Служебника, в библиотеката на „Зограф" се съхраняват още шедьоври на славянската култура и писменост като „Шестоднева" на Йоан Екзарх, „За буквите" на Черноризец Храбър, „Зографското евангелие"... За опазване богатствата на библиотеката предстоят за реализация модерни проекти; в рафтовете са наредени 388 славянски и 126 гръцки ръкописи и стотици, и хиляди старопечатни книги, щампи, литографии, исторически документи, църковна утвар, чудотворни икони, златопечатни грамоти, типици (устави), архиерейски обяви, фермани, дарове от царе, войводи и боляри... Богато културно наследство съхраняват и другите светогорски манастири - в „Св. Пантелеймон" - 600 славянски и 1300 гръцки ръкописи, в „Хилендар" - 809 ръкописа, в „Св. Павел" - 500 ръкописа, във „Ватопед" - византийски и поствизантийски ръкописи..., и наредби на църкви, дворове, градини и сгради, с уникална архитектура - шедьоври на човешкия гений, пред които възкликва именитият скулптор Иван Лазаров:

- Света гора е музей на византийското изкуство. И в тоя музей няма неприятна умора от научно наредените европейски музеи.

 

Прочути зографи в Света гора са от Критската и Македонската школа. Като стенописите на Мануил Панселинос (14. в.), от Македонската школа в трикорабната базилика без купол в Карея. Или стенописите в притвора на главния манастирски храм във Великата Лавра от ръката на Захари Зограф.

Игуменът на най-големия манастир в Света гора отправя покана (1851 г.) към самоковския иконописец Димитър Зограф и банскалията Димитър Молеров за изписването притвора на главния манастирски храм. Голяма чест за българските зографи. Но незнайно защо на поканата се отзовава Захари Зограф, чийто стенописи със сцени от „Сътворението", „Седемте вселенски събора", „Страшния съд"... всеки поклонник може да види в притвора на главния манастирски храм, както и иконите от ръката на Захари Зограф, сътворени по същото време в храма на българския конак в Карея.

След кончината на отец Пахомий, библиотеката на Зографския манастир е поверена на младия отец Пимен, с родови корени от Странджа, което ни сближи. Под стъкления похлупак, на лично място, както вече споменах, е поставен оригиналът на История славянобългарска и човек се пренася в далечните времена, когато от ръка на ръка се предава и чете от обезправените ни сънародници. Зад стъклата на рафтовете напират думички - да ни докоснат, да ни въведат и разкажат за чувани и нечувани истории, подвизи, легенди. На това свято място, пред Историята на Паисий, се отприщва тревогата от неизвестността на утрешния ден, когато гаснат народи с вековни традиции, култури, езици. По данни на всезнаещото ЦРУ, България, нашата родина, е на 204-то място по раждаемост в света (2009), с минус 11 промила прираст на населението, макар националната статистика да ни залъгва с минус 5 промила.

- Кой лъже?

- Никой не лъже - отговаря в интервю социологът Михаил Мирчев, - нашата статистика дава само половината истина, формално прирастът е минус 5 промила, но не са отчетени изнесените деца, емиграцията. Като добавите българчетата, които уж са българчета, но никога не са помирисвали българското, защото са родени в емиграция, ще станат минус 11 промила... У нас се правят, че не знаят, защото на някои така им изнася. При 7 милиона население по списък, 1 милион го няма реално, вероятно 300 000 млади хора в детеродна възраст са извън България... Ако се реализират негативните тенденции и ако хората продължат да напускат България, може да паднем под 5 милиона.

В европейски и световен мащаб е започнало ново преселение на народите. Интелигенцията ни бяга поради изключителното опростачване на всичко, което се прави и се случва в България... Погледнете как се прави кариера у нас - с дебели мускули, с бруталност, с вулгарност, с жестокост... В много райони откровено се провежда политика на етническо или етнонародностно прочистване, на изгонване. Вземете един град като Търговище или Разград, вижте какво е било съотношението между едното и другото население преди 20 години и сега; вижте структурата на бизнеса по линия на едното и другото население... Ромите - 1 милион население, пък имат 1% добре образовани хора и 10-15% с минимално образование... по същество са хора от XVII век... ситуацията у нас с циганите е катастрофална!; днес при младите цигански поколения се генерира неграмотност над 60 на сто. Това е катастрофално...

Анализи на Световната банка (2010 г.): ...след 10 години България не ще има квалифицирана работна ръка... през 2050 г., когато населението на България падне под 5 милиона, половината от населението ще бъде над 65 години.

И тогава, дай Боже! - друг отец Паисий от зографските монаси, отново да викне на всеослушание: О, неразумни, юроде! Поради что се срамиш...

Господи помилуй! - са най-чуваните думи не само по време на всекидневните сутрешни молитви от 3 часа след полунощ до 7 часа сутринта и вечерните - от 17 часа до 19 часа; зографските монаси, с най-чисти помисли желаят да ни съхранят, да ни опазят от заплахите на лукавия да натика човека ни в кривия път. В Солун зографските монаси са предоставили просторни помещения от имота си за децата на българските емигранти - да учат и знаят езика ни, да танцуват и пеят български танци и песни, да не забравят своя род и Господнята молитва:

Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; Насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не въведи нас в изкушение и ни избави от лукавия; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин! (Мат. 6:9-13).

Като поклонници на манастира бяхме посрещнати и настанени с обичайното гостоприемство; в прословутата магерница, която може да приюти и нахрани стотици миряни, бяхме нагостени с картофена супа и зеленчуци от градините на манастира; и с никъде по-вкусния манастирски хляб, замесен в манастирската фурна от отец Серафим. Освен молитвите - всекидневните сутрешни, вечерни и празничните - всички монаси в манастира „Зограф" имат пряко задължение във функционирането на манастирския организъм - от послушниците, отците, двамата епитропи и дядо Игумен Амвросий - в градините на манастира, в строителството, в поддържането на реда и хигиената, в кухнята... Манастирско ежедневие, на което не всеки може да се нагоди.

Докато ми прави рисунка с молив под манастирските колони, отец Никодим ми разказва за послушника боксьор (стокилограмов, симпатичен млад мъж), който искал да се замонаши, но си заминал след година. Отец Никодим три години бил послушник, докато го замонашат, друг послушник пък цели шест години. Казва ми, че е на 41 години, родом от Казанлък, от града на Чудомир.

- Да не си учил в рисувалното?...

- Не съм. Бях дърводелец. Теглеше ме скулптура. Кандидатствах, но не ме приеха. За второ и трето кандидатстване пари нямах. Тук ми е хубаво; там вестниците и списанията са пълни с порнография; и телевизията. В манастира не получаваме и не четем вестници, не слушаме радио, нямаме телевизия; и с близките не се виждаме с месеци...

Но пък всяка седмица специален микробус пресича гръцката територия и зарежда манастира с хранителни продукти от България за 33 монаси, 10 послушници, още толкова работници по строителните и реставрационните обекти на манастира, както и за добре дошлите поклонници на „Зограф".

- Четем книги в свободното време - казва отецът. - В килията дялкам една фигура.

- Може ли да я видя?

- Още не, когато съм готов ще Ви я покажа.

Отец Никодим рисува и нарежда; усмивката не слиза от лицето му.

- Този боксьор, послушникът, бил бодигард на дискотека. Казваше за сегашните момчурляци, че били хилави, кекави, нервак-агресивни, налитали на бой, без да се замислят, че ако ги перне, ще станат на бучка сирене. Тук всеки е добре дошъл, ако е почтен и готов да се отърси от греховете си; боксьорът не можа.

Без да вдигне очи от рисунката, отец Никодим продължава:

- Веднъж един убиец потърсил свещеник да се изповяда.

- Отче, рекъл, по-грешен от мен на Земята няма: убих човек!

- Как, защо?! - не се стърпял свещеникът - и чул от убиеца, че убитият човек е неговият брат.

- Защо го убих, не мога да кажа, не знам, но знам, отче, че съм най-грешният човек на света - и рукнали сълзи от очите му с неутешими ридания.

Изповядващият отец се видял в чудо, потърсил утеха за този нещастник и с „Господи помилуй!" - настоявал разкаяният грешник да се изправи, да се отдалечи, да забрави и се очисти от греха си; даже пари му дал да замине.

- В оня свят - споделя отец Никодим, - с мой приятел, като деца, с ненаболи още мустаци, опитахме трева; и знаеш ли, уж нищо ни нямаше, а се заливахме от смях, като си спомняхме за нелепата смърт на една жена, наша съседка, заклещена между вратата и стълбището. Когато изтрезняхме, разбрахме с моя приятел, че гаврата с неудържимия смях се дължи на наркотика. Край, рекох си; дотука!

Отец Никодим си поема дъх.

- В какъв свят живяхме, Боже! Маркс и Енгелс примамиха човека да живее уж в идеално общежитие, а всъщност копираха това идеално общежитие от Господ, създателя на света.

Казва ми, че не желае да се връща в оня свят.

- Дяволът срещнал един човек, казал му: Ти си човек и няма начин да не съгрешиш.

- Дано не съгреша - отговорил човекът. - Пък, ако съгреша, да е най-малкият грах.

- Добре, рекъл дяволът. Ще ти дам да избереш между убийство, блуд и пиянство.

- Пиянство! - не се колебал човекът пред убийство и блуд.

Дяволът го вкарал в една кръчма; човекът се напил. През това време влязла една жена. Човекът зяпнал, залепнал за нея, продължил да я ухажва у дома й; и я обладал. През това време дошъл мъжът й, спречкали се и го убил.

- Ето на: пиянство, блуд, убийство.

Отец Никодим захваща втора рисунка с молив върху белия лист, но ухилен до ушите, от магерницата излиза послушникът Краси, с набола брада на кръглото си лице.

- Ще нарисуваш ли и мене?

- Защо не.

- Хайде, рисувай тогава.

Краси се намества срещу отеца на дървената пейка, пък аз се зачитам в „Пътните бележки по Света гора" на художника Цанко Лавренов, с дата 12 ноември 1935 г.:

Снощи имах интересен разговор с отец Николай, българин от Драмско, монах от килията „Достойно ест". Знаеш ли, пита ме защо са унищожили „Содом и Гомор"? Защото, отговаря си сам, човеците започнали да вършат оная работа отзад. И Господ ги наказал. Калугерът-готвач допълва: друг пък някой цар заповядал жените да ходят с гърдите отвън, за да се познава кои са жени, кои - мъже, защото започнали да ги объркват. А в манастира Ватопед, започва отец Николай да разправя, някога имало училище. Директорът на училището приел за ученик една мома, облякана като калугер. И съгрешил с нея. И издул се корема й и отишла и родила детето при една къпина и го удушила. И затова св. Богородица запалила училището, от което останали едни стени и арки само.

Тези потиснати комплекси. Все около туй, което им липсва, се върти разговорът.

 

Манастирски котарак изпълзя от манастирските потайности. Протегна се, притича по настлания с павета манастирски двор и блажено се изтегна на припек. Стресна го ехото от грачене на врана в сенчестите хълмове: гра-гра. Свистенето над кипарисите от крилете на прелитащ орел го изправи на крака. Вторачен в небето, манастирският котарак сякаш бе засрамен от себе си, за да не забележи на котарачески скок препирнята на две врабчета за някакво имане. Приклекна, изопна се като лък и прелетя към нищо неподозиращите божи създания.

- Ама това аз ли съм, отец Никодим?

Отец Никодим блажено се усмихва.

- Мутра, а?!

- ...

- Не я ща рисунката - отмахна листа Краси.

- Не е лоша рисунката - намесвам се. - Гаджето ще я хареса...

- Нямам гадже. Първо да завърша гимназия, после гаджета; остават ми две години.

С укротена усмивка Краси ни напуска, без да вземе рисунката.

 

На сутрешната молитва, след Бдението на „Преображение Господне", заедно с монасите бяхме и ние, поклонниците. От светлините на разлюлените полилеи оживяха ликовете на светците. И проговориха - с песнопенията на отците, словата на дядо Игумен; и „Господи помилуй!" - да се въздигнем, с пречистена душа. И после, в мълчание и раздумка, пред осветените хляб и грозде.

Големите празници са за размисъл и молитва; в този ден не се работи, гощавката е по-богата, за разлика от делниците, когато се яде постна храна по два пъти на ден, а в Петъците постни ястия - без олио или зехтин. Да се озапти плътта, похотта, дяволските изкушения и се даде простор към светлината на духа.

- Освен молитви в свободното си време четем за мъченици на Христовата вяра и жития на светци; за грешници и блудници, за безволеви човешки създания, манипулирани от нечестивия.

И отец Никодим изтичва до килията си да донесе „Страшният съд Божий".

- Прочети! - казва ми.

И се зачетох в двора на манастира, докато отец Никодим завършваше рисунката...

 

САМОУБИЙЦИТЕ, ОБЕСИЛИТЕ СЕ И ВСИЧКИ ЛИШИЛИ СЕБЕ СИ ОТ ЖИВОТ

После Ангелите хванаха множество хора, облечени в запечени от кръв дрехи. В телата им бяха забити гвоздеи. От устата им течеше смрадна гной, а краката им бяха изкривени. Господ ги погледна и светите Ангели ги хвърлиха в адска бездна. Това бяха самоубийците, обесилите се и всички, които по някакъв начин са лишили себе си от живот и със своето отчаяние са оскърбили и похулили Бога.

 

КРАДЦИТЕ И РАЗБОЙНИЦИТЕ!

Господ отново погледна грозно към лявата страна на Съдилището. Страшните Ангели хванаха и довлякоха множество грешници с мрачни и тъмни лица, изкривени от злоба и ненавист... това бяха крадците и разбойниците.

 

КЛЕТВОПРЕСТЪПНИЦИТЕ И ЛЪЖЦИТЕ!

След това Ангелите хванаха и довлякоха множество големи грешници, от чиито уста излизаха отвратителни червеи и зловония. Около главите им се виеха змии и ги хапеха. Това бяха лъжците и клеветниците.

 

ГНЕВЛИВИТЕ, РАЗДРАЗНИТЕЛНИТЕ И ЗЛОПАМЕТНИТЕ!

...Тъмните им и мрачни лица бяха изкривени от силна злоба и ненавист, като у самия сатана. Те скърцаха със зъби, изваждаха езици от устата си, буквално като смокове, а от горящите им очи хвърчаха искри. Това бяха гневливите, злопаметните, присмиващите се, завистниците, зложелателите на беззащитните и слабите.

 

ВЪРШИЛИТЕ ВСЯКАКВА НЕПРАВДА!

...Това бяха тези, които не са се разкаяли и не са измили греховете си с покаяние, с милост към бедните и с прощаване на обидите. Те не са омилостивили с нищо Бога, като непримиримо са враждували и мамели един друг... Господ погледна страшно към оскърбителите, отмъстителите, злоречивите, пияниците, чревоугодниците и ето, Ангелите ги хвърлиха в бушуващата огнена бездна.

- Знае ли Бог за всичките ни дела? - питам на раздяла отец Никодим, когато ми подава рисунките.

- Той вижда!

Онова, което е мъдро за този свят, е безумие за Бога - изрича св. ап. Павел в посланието към солунските християни.

- Монахът се отделя, за да се събере с Бога - размишлява в интервю о. Николай Нешков, - в духа на високата исихастка традиция - радикално и всецяло... Монашеството е един от двата възможни начини за несъгласие да не участваш в преходността на този свят.

Величествените, недостъпни манастирски стени, казват, не са само да овардят монасите от разбойници, а преди всичко - за техния покой в размисъл. Затова навярно императори и големци инвестират и заради греховете си, тук, в Света гора, със заличени граници, нестихващи амбиции, предразсъдъци. Братята Алексей, виден византийски военачалник, и брат му Йоан, приближен на императора, изграждат със свои средства манастира Пантократор през 14. век, но с изричното разпореждане в Съборния храм за тях да има мавзолей, където да бъдат положени след смъртта им; и се замонашват в манастира.

В пътните бележки на проф. Михаил Неделчев пък четем за свършека на земните дни на Вселенския патриарх Самуел Ханджери, който през 1767 г. осъжда Охридския епископ Арсений II на заточение в градчето Карея на Света гора, но след време същият Вселенски патриарх Самуел Ханджери е детрониран и въдворен в Карея, където двамата са имали, по думите на професора, неприятни срещи из сокаците на протататското средище.

В Светата обител, в манастира Великата лавра, намира покой и ангелогласният Йоан Кукузел, с най-близка до сърцата ни композиция Полиелеят на българката, посветена на майка му. Разказват, че се озовал в Света гора, бягайки от императорския двор, макар там да е на особена почит. Императорът наредил да издирят и върнат ангелогласния Йоан, но в Света гора той се главил за козар, никой да не го познае. Веднъж обаче от странния козар проехтяла песен над Светогорските върхари. Игуменът на манастира го привикал и в преоблечения козар познал издирвания певец и композитор. Историята стигнала до императорския двор, но при срещата с игумена, императорът уважил жалбата на Йоан да се замонаши. После преданието разказва на каква почит в манастира Великата лавра били песнопенията му, а една вечер след възхвала на Владичицата пред иконата, Богородителката му рекла: - Пей, Йоане, радвай се и Аз няма да те оставя! - и когато по- късно Йоан щастливо задрямал, пуснала в ръката му златна пара.

Чудотворната икона, наречена Кукузелиса, и сега е в отворения за поклонниците храм Въведение Богородично.

Всичко видяно, чуто и прочетено по стъпките на живелите тук и сега човеци, сякаш не е за вярване; какви пропасти в съзнанието, мисля си. И ме настигат думите на Бертолт Брехт: Там, където хилядолетия е стояла вярата, там, сега се е настанило съмнението!

 

В проекта на НБУ „Атон в българската култура и словесност", с ръководител проф. Михаил Неделчев, значително присъствие има издадената от екипа книга Успоредни поклоннически пътеписи из Света гора: 1844-2007 г. Пренасям се сто и петдесет години назад (1858) в срещите на руския писател Николай Благовещенски с монасите, отдадени на пост и молитва, сред величествената природа на Атон, със същите шуртящи води, с приглушеното прелитане на орли и тихия шепот на Бяло море.

 

...Калугерът си изу калеврите и като ми се поклони, смирено седна на миндера. Аз изново почувствах миризмата на тамян, с която бяха накадени дрехите на стареца.

- Чух, че сте ми съотечественик и дойдох... - продума той, без да си вдигне очите от мен.

- Радвам се. Вий отде сте?

- От Нижний.

- Отколе сте тука?

- Отколе. Скоро ще станат 30 години.

- И се тука?

- Се тука с гърците. Бог ми помага: привикнах.

Аз с любопитство огледах калугера, който от 30 години не е видял мир. Той седеше, както и преди, с наведени очи, и си прехвърляше (плетени) вълнените броеници.

- Че как попаднахте тука, между гърците?

- Ето как, изпърво бях във войната, която стана (1829 год.) между Турция и Гърция и паднах в плен. Две години ма разхождаха по разни места, а после ми дадоха свобода. Като си отивах у дома, поисках да се помоля на светогорските угодници, защото беше ми по пътя, и на радост исках да извърша това. Най-първо додох тука, а че тука и останах съвсем: много ми хареса ангелският живот.

Калугерът замълча и си обърса очите, от които постоянно течаха сълзи.

- Кажи ми какво става в Русия, казват, че ще освободят робите?

- Да, искат. Скоро вече не ще ги има в Русия.

Старецът три пъти се прекръсти и прошепна: „Слава Богу"!

- Ами ти ще останеш ли или само на време?

- На време. Аз не мога да остана.

- Защо? Искаш да погинеш ли?

- Не, аз трябва да поработя още.

- Ни една работа няма да ти докара толкоз полза, колкото тукашната: помни ми думата! Тя (оная) само ще та нахрани, а тукашната ще та закара в рая.

- А че аз имам баща и майка, имам роднини, с тях как да направя?

- Бог ще та научи как да сториш. И аз имам семейство, но на това не обърнах внимание, постригах се. Подир няколко време тукашните старци пратиха писмо у нас, че съм умрял, тъй се и свърши работата. Даже пари ми проводиха оттам за помен на душата ми. Виждаш ли как омъдрява Господ?

- То сичко е тъй; но трудно е у вас да се живее.

- А ти мислиш без никакъв труд да се спасяваш? Не ще може. Ти по-добре се надявай на Владичицата ни, и тя ще ти помогне да минеш невредимо сичките изкушения.

- Какви са тези изкушения?

- Постъпи при нас: ще узнаеш.

 

Отец Атанасий живее сам в скит отвъд манастирските стени на манастира „Зограф".

- Знам, че превеждате от гръцки за поредицата на издателство „Св. Вмчк Георги Зограф" - зарадвах се от неочакваната среща с бледоликия отец. - Познавам отговорния редактор на поредицата ви. У дома имаме по-голямата част от томовете. А Вашето име не съм срещал в тази уникална библиотека...

- Няма и да го срещнете. Нашето дело е общо, на всички.

- Но нали сам превеждате текстовете?

- Аз превеждам от гръцки, друг от старобългарски, трети от латински..., а други се трудят в градините на манастира или в кухнята, или в библиотеката; ние сме едно общество.

Епитроп Гавраил благосклонно поклаща буйната си брада, с мустаци, щръкнали на воля.

- Отде сте родом, отец Атанасий? - разбужда любопитството ми монахът.

- Съм оттука, от „Зограф". Откакто съм се замонашил - на „Зограф" съм.

Д-р Илко Бонев насочи фотоапарата да ни заснеме с двамата монаси и инж. Слави Безуханов. Отец Атанасий възрази:

- Без мен!

- С мене може - благо се усмихна отец Гавраил, - аз съм по-суетен.

И д-р Илко Бонев ни запамети на лентата без отец Атанасий.

 

На Преображение Господне на трапезата се поднася риба, всъщност - цялото меню е от най-различни риби, с които Бяло море дарява монаси и поклонници на Света гора; разбира се, с бяло вино и манастирска ракия, от манастирската изба. Отец Викентий е майстор-готвач, възпитаник на Духовната академия в София и от няколко години, подстриган за монах. За него искам да разкажа; за добродушието, което лъха от личността му, независимо от стореното, което щеше да чуя, в оня - мирския свят, както те наричат нашето всекидневие, отвъд дебелите манастирски стени.

Когато след вечеря всички се разотидоха, отец Викентий даде знак да изчакам. Появи се със списание „Правен свят", от май 2009 г., разгърна страницата със снимки; най-отгоре - на три невръстни деца, на свещеник и още една снимка на другата страница - на монах, в която разпознах самия отец Викентий, надвесен над обемиста папка с преписки.

- Да, аз съм! - рече. - Исках да ви запозная с брат ми, този на снимката, свещеника; на горната снимка са трите му деца. Сирачета.

Заслушах се в думите на монаха; какво щях да чуя под вековните кипариси, щръкнали в звездната нощ като огромни незапалени свещи?

Отец Викентий продума:

- Убиха брат ми, свещеника.

И замълча.

- Застреля го полицай, в Сърница, Велинградско.

Свещеникът, брат му, с трабанта си отишъл в Сърница да купи дървен материал за църква. Носел парите, но не намерил хората, спрял трабанта и попитал непозната жена дали в селото има клон на банка и хотел. Жената кой знае какво си е помислила и споделила със съседа си за разговора със свещеника. Мъжът от своя страна споделил с друг мъж. Така стигнали до полицая. По-нататък не е за много думи; полицаят, с други "умни" мъже проследили нищо неподозиращия свещеник и връхлетели с джипа върху беззащитния трабант. Навярно, с непредвидена, гневна препирня, която завършила с вадене на пистолет и убийствена стрелба от верен на поста си „смелчагата-полицай". Колко му е да убиеш, щом властта ти е поверила оръжие: стреляш и убиваш в името на реда и спокойствието на гражданството от разпасалите си в нещастното ни Отечество нагли килъри, бандити, пладнешки обирджии, наркодилъри, перачи на черни пари, корумпирани, правещи се на слепи властници, прокурори, адвокати, следователи, лекари, съдии. В последвалото дело осъждат превишилия правата си безумец полицай, но след година или две, делото е поверено (по закон, влязъл в сила) на военна прокуратура; и - „Господи, помилуй!" - полицаят е оправдан от полковници и подполковници прокурори и съдии; и кръвнината за трите сирачета, поета от МВР... И още: полицаят продължава да носи полицейската униформа с окървавения пистолет и накървената си душа; и още - на общинските избори за кмет на Велинград името му е издигнато сред първенците кандидат-кметове на града.

На това място, съхранило името Българин и България, в тихата манастирска нощ, думите се давят. И ти става още по-ясно защо 1 000 000 млади българи напускат държавата ни и за двайсетте години, с техните стотици хиляди новородени българчета зад граница, обезкървяват милото ни Отечество - те няма да се върнат.

- Подадох молба до Президентството, че се отказвам от българското си гражданство! - чувам отец Викентий.

Нощта преваляше.

- От Президентството уважиха молбата ми...

В три часа след полунощ започваше сутрешната молитва на зографските монаси; отец Викентий нямаше да спи тази вечер.

- Аз се моля! Господ ще ме чуе! И близките ми не искат да оставят така нещата; ще потърсят защита от международен съд - казва ми.

- Блажени са вярващите! - думах си в превалящата нощ. - Тяхно е царството небесно...

 

Заедно с поклонници свещеници от Лясковец, Горна Оряховица и село Драганово, Великотърновско се сбогуваме със зографските монаси. До арсаната (пристана) на българския манастир ни изпраща инж. Слави Безуханов, който искаше да види как върви подготовката по строителството на новото пристанище - предния ден бяха доставени стоманените пилони и машината с 80-тонния чук за набиването им в скалистия бряг. Беше първият паметен ден на строителите на новото пристанище. Както споменах в началото на моите пътни бележки, в земите на Зографския манастир от сутрин до вечер кипи мащабна строителна и реставрационна работа, с модерна техника, с български техници и строители, някои с доброволен труд като асеновградските мъже, не за първи път тук; и не само те.

 

На ферибота гъмжи от поклонници. Чува се всякаква реч - от пристаните на манастирите, два пъти на ден през лятото и веднъж през зимата, с ферибота пристигат и се връщат стотици хиляди поклонници на Светогорските манастири, петимни да чуят, да видят, да докоснат съхраненото великолепие на Света гора; сред братството от хора, с чисти помисли за човещина и молитва към Всевишния, за опрощение на лошите дела, които вършим тук, на Земята.

 

С волвото на д-р Илко Бонев препускаме към родните места, по същите, познати места - край Кавала, Ксанти, Гюмурджина, Димотика, Фере... и не пропускаме, като новопокръстени, да се топнем в солените води на Бяло море.

 

 

© Любен Петков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.12.2011, № 12 (145)