Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТВЪТРЕ И ОТВЪД ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ

Любен Петков

web

Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.
Блажени плачещите, защото те ще се утешат.
Блажени кротките, защото те ще наследят земята.
Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.
Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.
Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.
Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.
Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството Небесно.

Матей 5:3-10

 

 

 

 

 

 

 

- Кафето с мляко ли? Две лъжички или три лъжички? - глези ме Доли в малкия си уютен апартамент в Хайфа.

- На мен чисто! - нарежда сестра й, захласната в барабанения звън на дъжда. - Дъждовни дни, буря, в средата на февруари; Боже, това чудо ти го донесе от България - чурулика близначката на Доли.

- В София газих в сняг, докато се добера до летището, но такава буря нямаше.

- Шептят снежинките, помня!...

В залива на голямото средиземноморско пристанище вълните се плезеха срещу надвисналите облаци. Ревът на морето приковаваше в смирение многохилядния град, ширнал се по хълмовете на свещената планина Кармел; с уплаха от нестихващия вой, по-страшен за близначките, мислех си, от воя на четирите ракети, изстреляни рано-рано от непримиримите за заличаване на еврейската държава. А в Хайфа е гробницата на предтечата Баб, проповядващ за единение и братство между хората: Бог е един за всички! И Доли най-напред в Хайфа ми показа едно от чудесата на Израел - разкошните персийски градини, спускащи се на тераси по хълма на планината Кармел - до морето, със златния купол на Бахайския храм.

За всеки случай в тристайното жилище на Доли, както в повечето новопостроени жилища в Израел има бомбоубежище - нарочно помещение, изградено със специални материали, устойчиви при попадение на изстреляна ракета срещу бездомните от векове седем и половина милиона евреи на територия от двайсет хиляди и седемстотин и седемдесет хиляди квадратни километра (20 770 км2). Стрелбата с ракети и какви ли не изненади тук е ежедневие. И на човек му писва и сякаш свиква (или се прави, че свиква). Както новината рано-рано с четирите ракети, стори ми се, мина покрай ушите на близначките. Все едно нищо не се е случило - минало, заминало; нито пък ми предложиха да се скрием в бомбоубежището, с отворени врати по всяко време на денонощието. Същия ден бяха подложени на изпитания израелските посолства в Грузия, в Делхи и на още две места, докато дипломатите от двата бряга на беснеещите демони за пореден път дипломатично се надлъгваха - едните в Техеран, другите - в Тунис. Бог да пази Земята; и децата ни, казваш си. И отминаваш с разчекваща душата ти вина, че не можеш да озаптиш злото; гърчиш се, мигаш безпомощен сред разцъфтялата природа и лъчезарните очи на подрастващите, които няма да ни простят за злините. И заслепени от безсилие, се тешим с догадки за следовниците, сред крачещите между тях роботи...

Този буреносен ден бе последният ми ден при близначките Доли и Нели, преди да се присъединя към групата от двайсетина мераклии за хаджии, с двама вещи водещи по светите места на Спасителя от Назарет, където архангел Гавраил донася благата вест на Богородица - до гроба Господен в Йерусалим.

Срещата ни с мераклиите за хаджии е в морското градче Натаня, където французи и телавивски богаташи си накупили жилища, по думите на Доли. От Хайфа до градчето сменяхме влака, но все по крайбрежието с връхлитащи гневни вълни и трещящи мълнии от надвисналите черни облаци. Пътниците наблюдаваха съскащата буря през прозорците, докато голобрадо войниче с раницата и преметнат през рамо автомат спеше непробудно. (В Израел момчетата след 18-ата си година служат три години в армията, момичетата - две).

Доли, по-сантименталната близначка, шептеше, да не събудим войничето, но то не ни чуваше и се усмихваше насън през цялото време.

В морското градче от Тел Авив пристигаше с кола дъщерята на Нели, за да отведе сестрите в дома си. А бурята се вихреше; зелените перчеми, щръкнали по върховете на палмите, се мятаха неудържимо и всеки момент очаквах да се откъснат и отлетят в морето. Подобно "чудо" на същото крайбрежие описва Михаил Маджаров в паметните бележки за хаджилъка с баща му, копривщенския търговец Иван Попмихайлов Маджаров, с кантори в Александрия и Кайро, по светите места на Спасителя със стопанката и двете си мъжки деца; момичетата оставя у дома.

Годината е 1868. Разказвачът Михаил Маджаров е на 14 години, брат му - седем години по-малък от него. Хаджията, бърза да запише Михаил Маджаров, не трябваше да бъде сиромах човек и титлата му да бъде за присмех. Титлата хаджия и хаджийка беше подвиг, но и знак за благородство... Пътуването траеше около 2 месеца за отиване и около същото време за връщане. За да стане някой хаджия, трябваше да загуби 8 или 9 месеца. Понеже Копривщица беше отдалечена от морето и сухопътните съобщения бяха много лоши, то поклонниците трябваше да тръгнат в началото на есента и да се завърнат след Великден, къде средата на май. Пътуването по сухо ставаше с волски коли. Поклонниците спяха по полето и се хранеха главно от своите домашни припаси... Вечер образуваха лагери при поставяне на пазачи, за да не бъде нападнат керванът ненадейно от върлуващи разбойнически чети. Обикновено керваните се отправяха за пристанището Енос - оттам по море;

и когато пристигнели на свещената земя, те представлявали истински мъченици.

От записките на младия Михаил Маджаров исках да напомня на близначките, че подобна буря като днешната преживяват и хаджиите от далечната 1868 година.

Вечерта излезе един лош вятър и капитанът ни предупреди за сериозна буря. Всички копривщенски хаджии и хаджийки, като разправяха за своя хаджилък, не можеха да не споменат с ужас и за яфенското пристанище... пуснаха лодка, но параходът продължаваше да се люлее. Вълните го удряха с голяма сила. От брега тръгнаха няколко мауни. Ние ги гледахме как се издигат над вълните и как се губят между тях. Това зрелище внасяше ужас у всички ония, които щяха да се качат в тях. Час и повече траяха техните борби със свирепите вълни. Вълните много често се пръскаха над мауните и ги заливаха. Колко лошо трябва да е било морето, може да се заключи от това, че по брега на Яфа и по прозорците на къщите бяха се натрупали хиляди зрители, за да видят как ще свърши тоя даже за Яфа трагически ден. Матросите пуснаха стълба, но вълните я заляха и вдигнаха нагоре. Мауните не можеха да приближат до парахода да не би вятърът да ги разбие. Пътниците, особено жените, започнаха на пискат и да се отказват да излязат. Но по едно време сякаш нарочно настана едно късо усмиряване на вълните. Две мауни се приближиха до парахода и се завързаха о него. Десетина араби се изкачиха чрез въже на кувертата. Ние бяхме събрали багажа си и чакахме с нерешителност да видим какво ще стане. Те, без да ни питат, грабваха някои багажи и започваха да ги хвърлят в приближената мауна. Но изведнъж вълните отново се разиграха. Мауната падаше в пропастта и се издигаше чак до пода на кувертата. И когато тя бе горе, те хвърляха части от багажите и след това почакваха да се вдигне отново мауната, за да повторят същата операция. Майка ми и госпожа Палавеева, седнали до един куфар, не искаха да се поклатят оттам. Те сякаш бяха забравили, че са тръгнали на поклонение, че са вече на вратите на Палестина. Сякаш горещото им желание да се преклонят пред гроба Господен бе намаляло. Страшните вълни ги бяха сковали. Арабите се опитаха да ги вдигнат, но те изпискаха с такава сила, че и тия груби хора се стреснаха. Аз стоях край отворената врата на кувертата и когато мауната се подигна нагоре, арабите ме хвърлиха и аз попаднах лицом над багажа. Майка ми видя тая сцена и както тя сама разказваше отпосле, сърцето й се преобърнало и тя напуснала куфара, на който се била прилепила, и тръгнала да види дали не съм потънал във вълните. В това време се издигнала мауната. Арабите я грабнали и аз я видях да пада близо до мене.

 

В пороя от дъжд, вятър и оглушителния шум на морето, като лодка сред надигащите се и падащи вълни, както ги описва младият хаджия, се появи автомобилът на дъщерята на близначката Нели, която разгъна чадъра над главата на сестра си, но вятърът изтръгна разперения чадър от ръката й и го блъсна в стената на хотела. Нямаше време за сантименти; Шабат се падна и денят на раздялата ни - всички кафенета и ресторанти в Натаня бяха затворени. Даже модерният, просторен хотел, където щях да се срещна с нашенците, кандидати за хаджии, бе пуснал кепенци. С красивата дъщеря на близначката Нели се здрависахме и сбогувахме, докато двете сестри се наместваха в колата.

И трите отлетяха в дъжда.

 

Във вихъра на бурята, късно подир обяд в хотела се настаниха двайсетината наши поклонници, прелетели за два часа и нещо от заснежена София до летището Бен Гурион. На лицата им бе изписана уплахата от бурята, с която ги посрещна Обетованата земя. Човекът, с когото поделях хотелската стая - офицер от запаса и от десетина години охрана в Софийската синагога, не можеше да се начуди на това природно чудо, което ги посрещна на Ханаанската земя. Не се отлепяше от широкия прозорец, вторачен в стенещото море. И когато бурята се поукроти, напусна стаята и всички го видяхме да крачи като щъркел край гърмящите вълни, които трима смелчаци сърфисти надскачаха.

- Не минава сезон да не съм на нашето Черно море; на Бяло море вила има зет ми, но такова нещо не бях виждал.

След кацането на летището направили обиколка на Тел Авив с автобус; на пристанището в Яфа наблюдавали туристическо корабче, което пропадало и се издигало, с напъни да стигне брега. Също като в описанието на младия поклонник Михаил Маджаров от далечната 1868 година, точно в такъв февруарски ден, на същото пристанище в Яфа (Иопея), от най-древните селища на Палестина - от времето на Ной.

Тук, в Иопея, разказват, Ной построил Ноевия ковчег и натоварил животинките от всички видове, за да ги избави от Потопа.

И яфенските величествени храмове поразили нашия човек, с разказите на водачката за изпратените трима пратеници от Кесария да повикат апостол Петър за кръщенето на римския стотник Корнелий и семейството му - акт, считан за първо кръщене в Христовата вяра на езичници; и начало на покръстване в правата вяра от всички краища на света, както Бог повелил за благополучието на човеците.

Бурята вилня и през нощта. Водите чезнеха в градската канализационна мрежа; дъждът се изсипваше и пречеше на другия ден да обходим Кесария, изградена по времето на Ирод Велики и назована на името на римския му покровител - кесар Август, с царствени дворци, хиподрум, горещи бани, пристанище, амфитеатър, с уникалния аквадукт, съхранен в оригиналния си вид; 600 години Кесария е столица на римската провинция Юдея. От Кесария избухва въстанието срещу римляните (66-70 г. сл.Хр.), с разрушаването на Йерусалим и Храма. В белезници пак тук е доведен за разследване апостол Павел, преди да бъде изправен пред съда в Рим. Тук в Кесария, във вихъра на забавление с любимата и приближени, в резиденцията на Прокуратора Пилат Понтийски пристига вестоносецът от Йерусалим за броженията и размириците в дните преди празника Пасха. Пилат прекъсва забавата, напуска двореца и със своите легионери неочаквано пристига в разбунения Йерусалим. Следват историите и развръзката, за които читателят се досеща: прокураторът на Юдея (Иеуда) потрива ръце със затворени очи и няма да отмени наказанието за размирника с разпъване на кръст: в поробената от римляните страна се проповядва за човешко равенство, справедливост и братство, както му докладват за арестувания, представящ се за месия и цар на евреите. Римският наместник Пилат Понтийски не е милостив съдник; от доносите и разследването на Синедриона пресмята за недвусмисления повик на размирника: ...жестокостта и алчността на Пилат имат толкова лоша слава, че се налага император Тиберий да го отстрани от заемания пост, за да не позори Рим. Човек трябва да е прекалено доверчив, отбелязва историкът, за да смята, че Пилат Понтийски - римски генерал, командващ многобройни легиони, обградил града, е уплашен. Пилат Понтийски познава и величието, и падението на този народ - от Обединеното царство на овчаря цар Давид и неговия наследник, сина му Соломон (961-922 г. пр.Хр.), строителя на Величествения храм в Йерусалим, разрушен от вавилонците (586 г. пр.Хр.), които избиват размирниците, а живите отмъкват в плен, без да падат духом, припявайки: Ако те забравя Йерусалим - нека ме забрави десницата ми; нека залепне езикът ми о небцето, ако те не помня...; до следващите бунтове и размирици при по-миролюбивите завоеватели - персите (549 г. пр.Хр.), които не им пречат да изградят за втори път Соломоновия храм; до гръцката колонизация в Обетованата земя (332-140 г. пр.Хр.) - до господството на Рим (63 г. пр.Хр.) - в непрекъснати крамоли, брожения, бунтове. И през всичките превратности на съдбата, размишлява прокураторът, те оживяват. Как? За генерала няма друг начин за изличаване на един човек и един народ от тоталното му подчинение с посичане - до обезличаване. Рим е недостижим; простира своето величие на длъж и шир, докъдето стигат неговите безкрайни пътища. А този непознат се превъзнася за Месия и за цар на евреите, с недвусмислен повик: - Който е поел след мене, да се отрече от себе си, от греховния си живот и сам да поеме кръста си.

Думите на Размирника се утаяват в душата на гордия и всевластен римлянин; и макар първосвещеникът Каяфа на всеослушание да изрича пред Синедриона, че Оня сам е прочел смъртната си присъда, изричайки "Аз съм цар на евреите!", нещо скрито го гризе, което отприщва яростта му и по навик потрива ръце с лукава усмивка, предусещайки с каква наслада и забава римляните ще хранят бойните си лъвове с телата на милозливите му последователи.

 

- Евреите договориха примирие за ивицата Газа - чувам гласа на офицера от запаса, моя съквартирант, запознат в точности за фронта Израел.

- След изстреляните четири ракети...

- Не четири, нови двеста са изстреляни; 25 души са убити.

- ...

- Петнайсет часа след Примирието - още осем изстреляни ракети.

- Евреите не си поплюват - рекох.

- Голям дял от бюджета отделят за войната. А за милиардите помощи от Америка знае ли някой? Тази мъничка, колкото напръстник страна, всява ужас на настръхналите съседи и не толкова далечните като Иран - пали се човека, - имат ядрено оръжие, технологии за обогатяване на уран, без да са ратифицирали договора за неразпространение на ядрено оръжие, също - и договорите за химическо и биологическо оръжие. Иран, знаеш, дава мило и драго да изличи евреите от Обетованата земя.

Съблазните от шведската маса заглушават всякакви помисли - лоши, по-лоши и най-лоши. Пред подреденото изобилие секват и нашите думи. Преглъщам срещу моя събеседник и се сещам за хаджиите, натоварили покъщнина на волски и биволски коли до пристанищата; и по-нататък на корабите: денкове, завивки, долни и горни дрехи, посуда и хранителни запаси, достатъчни за няколко месеца, съобщава търновецът Пандели Кисимов (1844-45 г.). Като че се затваряме в обсада: чували с брашно, сухари, пастърма, качета с риба и туршия, толум сирене, сол, пипер и тая домашна българска тригя за подкиселяване на пословичната рибена чорба не липсваше... биволите пасат по зелената морава, а хаджиите, насядали на същата морава, обядват или вечерят. Отгдето минехме, с пръст ни сочеха: отиват на Божи гроб, на хаджилък!

 

С кръстче от маслиново дърво, докоснато до гроба Господен, исках да почета моя комшия на село. Не е от най-вярващите и повече щеше да се зарадва на йерусалимска броеница. И каква изненада - на вратата на дома му, в очакване на неговата блещукаща усмивка, ме срещна жалейка: моят комшия се бе преселил на Оня свят.

- Два дни назад, на рождения си ден, ни събра всички с дечурлигата - много ни се радва. Там заедно подир два дни от празненството си спомняхме всички заедно колко ни бе хубаво. Аз, рече той, ще полегна. Отмести се от стола и се опъна на дивана; слабо ми е, чухме го да казва - ще умра. Не обърнахме внимание на думите му. По едно време майка сякаш усети какво се случва, докосна го и... Така си замина - разказваше синът му, отпивайки бира от бутилка в кафенето на Али ефенди. - Добрите Господ дарява с добър край, калпавите не ги рачи!

Кръстчето в шепата пареше пръстите ми, докато слушах сина на моя комшия. И в Библията е записано за добродетелните, че имат щастлив край със земния живот. Моят комшия беше добър човек, с добро семейство. Тачехме го и като последен фронтовак от боевете с хитлеристките войски при Драва. Висок, тъничък, с блещукаща усмивка, близко до дома и децата си, до последно - колкото му бе писано.

 

Хезиод (8.-7. в. пр.Хр.): "Каталогът" - трета книга, фрагмент 52:

Финей бил ослепен, защото предпочел дълголетието пред зрението.

 

За да опозори непочтения платец, по време на царуването на Асюхис, фараонът налага закон, с който при вземане на заем, за залог се определя мумията на длъжника, научаваме от историята на Херодот (книга II, част I, параграф 136). Към този закон бил прибавен и следният текст: Даващият заем да владее цялата семейна гробница на вземащия заема. А в случай, че отказва и не успее да изплати дълга си, да се наложи още: щом умре, да не му се позволява погребение в бащиния гроб, нито пък да му се разреши да уреди погребение на свой отишъл си роднина.

 

Средната продължителност на живота от времето на
Рождество Христово - 22 години
Класически Рим - 28 години
Америка преди Колумб - 25-30 години
Средновековен ислямски халифат - 35 години
Средновековна Англия - 30 години
Начало на 20. век - 31 години
Начало на двайсет и първи век - 67,2 години

 

Обетованата земя е кръстопът и съблазън за завоеватели с набези на хети, ханаанци, евреи, асирийци, филистимци, амореи, вавилонци, перси, гърци, римляни, араби, кръстоносци, монголи, турци, англичани, днешни продажници и спекуланти.

 

На 14 май 1948 година, часове след изтегляне на британските военни, Давид бен Гурион обявява в Тел Авив новата държава Израел. Съседите араби не харесват Възкресението на Израел. И след нестихващата радост на израилтяните, с публично огласената декларация, правителствата на съседните арабски държави захващат ожесточена война. И неочакваната съпротива от бойците на още непроходилата държава; с чудеса от храброст, което научаваме от Виктор Шем-Тов, сред първите защитници на Израел.

- Война на живот и смърт - или ще останем в земите на дедите си, или за пореден път ще бъдем прогонени от Обетованата земя.

Виктор Шем-Тов е известен в Израел с прозвището мистър Здраве; с незаличима следа като министър на здравеопазването - два мандата е в кабинета на Голда Меир, с изграждането на болници и здравни заведения в порутената, обезсилена страна.

"Векът на Виктор Шем-Тов", така именува вълнуващата сага на едночасова филмова лента Тома Томов. Без да пести от достойнството и болката на човека, посветил живота си на своя народ, да има свое кътче на Земята; без да премълчава и признателността му към българите, в чиято среда е закърмен и възпитан. Това ще усети всеки, който гледа филма, с разказите на младия Виктор за българската литература, природа и изкуство. От него ще научим също как в най-тежко изпитание на фронта през съдбоносната 1948 година от България пристига кораб със смелчаци, които веднага се хвърлят в боя, без да щадят младост и кръв; и мнозина от тях оставят костите си на бойното поле.

 

В дома сред зелената, прохладна йерусалимска уличка с радост посрещат гости; а когато гостите са от България?

- Идвайте веднага! - чувам нежния глас на стопанката Грети, щом позвъних. - Викторе, от България е дошъл...

- Нося ви много здраве и филма на Томата.

- Чакаме ви! - на един дъх изрича Виктор Шем-Тов.

С художника Давид Перец, когото много цени и уважава, се сбогува в София и заминава за Израел, предчувствайки, че скоро няма да се върне. Паметната година за двайсетгодишния Виктор е 1939. Не жали младост и сили - той е сред първите строители на новата държава като гражданин, политически лидер и министър. Във всички начинания и съдбовни събития. И в Първата война (1948), и в Шестдневната война (1967) със Сирия, Египет и Йордания, в която израелската армия завладява Западния бряг на река Йордан, Голанските възвишения, ивицата Газа, Синайския полуостров (върнат по-късно в споразумение с Египет); с отворената, жива рана, споделя, защото в безжалостните войни жертвите и от двете страни са неизброими, а от домовете са прокудени 750 000 араби.

- Чакаме ви за премиерата на филма в София - казвам.

- Ако знаете как искам да стъпя по софийските улици; и по жълтите павета на Царя - Витоша е в съня ми...

 

След въстанието на евреите (70 г. сл.Хр.) защитниците на йерусалимската крепост са посечени, изкланите и убитите са 600 000 човека, а Соломоновият храм за втори път е опожарен и разрушен; оцелява единствено Западната каменна стена - Стената на плача; оживелите евреи подкарват към Рим, както предричаше с потриване на ръце Пилат Понтийски, за тържествата на победителя Тит, за продажба в робство и за храна на бойните лъвове по арените.

- Опустошават всичко и това наричат Мир! - четем записаното с ръката на римския историк Тацит.

 

В Обетановата земя положи тялото си Ахото - неспокойният, скитащ дух на бургаския Ахасфер - Бащата на Лиско, на Шестте пингвинчета, на Димби и Домби, любимите герои на децата от книгите и пиесите на писателя Борис Априлов, връстник на моя комшия фронтовак. Негови почитатели, редом с изследователи на творчеството му организираха научни конференции в София и в Бургас, където е отраснал, а в родното Малко Търново, на среща с кмета на странджанското градче, дъщеря му, художничката Джина Василева, се зарече да издири и подари на малкотърновските деца легендарната му яхта "Ахасфер".

- Нашето познанство и приятелство - изрича писателят Петър Незнакомов - се зароди на пристанището в Бургас. Него, тогава 12-13 годишно хлапе, го бяха открили в трюма на някакъв чуждестранен параход (като всяко бургаско момче беше мечтал да избяга по море някъде отвъд хоризонта, само че той се бе опитал да осъществи мечтата си), бяха го измъкнали оттам целия очернен от въглищен прах, бяха го предали на местните власти и с това го бяха направили идол на бургаската младеж. Аз също в тази възраст си строях сал и вече бях почнал да го пълня с консерви, необходими за далечното плаване, когато баща ми го откри и насече с брадва. Като ученици в гимназията два съпернически колектива, членове на които бяхме двамата, си построихме две саморъчни ветроходки, тяхната беше кръстена, както вече се подразбира - Ахасфера, а нашата - Еол... Атанас Джавков, след време вече с псевдоним Борис Априлов - Ахото, член на колектива на вестник "Стършел" и начеващ писател маринист, отново започна да строи ветроходка тип финка, с платна грот и стакел, пъргава като морска лястовица... Денят ни почваше така: рано сутринта капитанът Ахото, както му викахме по бургаски галено от Ахасфер, отиваше в пристанищното управление с паспортите ни, за да ни извади открити листове за влизане в морето, след това отивахме на рибарския кей и скачахме във "финката"; с нас идваше и Рангел Вълчанов, софийския шоп, който, да му се ненадяваш, също стана страшен яхтажийски запалянко и също на стари години си построи собствена яхта. Дигахме платната и "морякът", сутрешният бриз, ни понасяше покрай островите Свети Иван и Свети Петър, навътре към "ачика", както рибарите наричат Бургаския залив в най-широката му част, между Поморие и Созопол.

 

В издателство "Отечество" - в престижната ни библиотека Жива проза, редом с книги на Илия Бешков, Константин Константинов, Иван Хаджийски, Върбан Стаматов, Георги Величков, публикувахме последната творба на Борис Априлов - романа "Хавайските острови", писан в Тел Авив (1 август 1993-23 август 1994). В Обетованата земя Борис Априлов изпрати на Оня свят малката си дъщеря Лора (1991); и сам пожела един ден тялото му да бъде положено до дъщеря му - На хълма, срещу морето, което, за жалост, четем заедно с неговия зет, художника Петър Горанов, на мраморната плоча с български букви -

Тук почива
българският писател
Борис Априлов (Атанас Джавков)
21.03.1921-10.04.1995

Година след неговото преселване на Оня свят, се преселва и жена му Шели (1996 г.). Шели, красавицата на Бургас, в която (по онова време с жълта звезда на ревера) се влюбва начеващият автор Атанас Джавков-Ахото, е от семейство на лозенградски бежанци, преселили се след позорната междусъюзническа война (1913), през която озверелите турски войски и развилнели се башибозушки банди грабят, убиват и прогонват българите от Източна Тракия и Беломорието.

Дъщерите Джина и Лора, и внуците, крепят и радват моряшкото сърце на писателя; и макар с болка, следва ги в Обетованата земя - в безбрежните пространства, където витае неговият дух.

Обичаят на евреите на паметните плочи е да оставят камъчета, в знак на почит; с Петьо Горанов освен с камъчета, по нашенски, накичихме с цветя трите мраморни плочи; и се прекръстихме.

- Не му беше хубаво тук; не можеше да свикне - нито в Хайфа, нито в Тел Авив, където по-късно се преселихме. Всеки Божи ден отиваше до морето. От дясната страна на хотел Хилтън е Марината - разглеждаше яхтите. Домът ни на улица "Лесин" беше близко до брега с луксозните офиси и хотели. Спускаше се по булевард "Алрозеров" пешком и след десетина минути, казваше ни, че оглушавал от музиката на морето за всякакви земни отрови и лошотии. Често излизаше с поета Мони Папа; разговорите им нямаха свършване...

- Абе, Мони - посреща Ахото приятеля си на брега на морето, - защо евреите все отговарят на въпросите с въпрос?

- Защо питаш?

 

- Какво чух снощи от отворения прозорец на комшията? - дяволито мига Ахото срещу утринното слънце.

- Какво?

- Моше! - стресна ме крясъкът на жена му. - Бебето дъвчи вестника, ще се задави!

- А той?

- Няма - вика - вчерашен е.

Мони Папа също има какво да каже на приятеля си.

- В Иерушалаим пристигнала една американка да види Стената на плача, ама като не знаела как се изговаря на еврейски Стената на плача, наговорила на таксиджията да я закара на "онова място, дето евреите плачете, стенете, удряте главите си в стената"...

- А той?

- Изпълнил нареждането - откарал я до сградата на Данъчното!

- А ти, Мони, ми кажи, като си толкова умен, защо пред резиденцията на прокуратора в Кесария, императорският мраморен торс е без глава?

Мони Папа клати глава.

Мълчи.

Защото главите на императорите се менят, Мони; пада императорът - пада и главата. И се поставя новата глава на новия император.

 

Вечер с Петьо Горанов препускаме с колата по нощните улици на Тел Авив. Иска да усетя тръпката на милионния град с ослепителните реклами. Подминавахме на кръстовища и нощни пеперуди, приканващи с усмивки; намаляваше скоростта и продължаваше по крайбрежните булеварди; и макар мълчалив по нрав, не спираше да нарежда за какво ли не. Даже за приключението със заселването си в Обетованата земя, с разтропаната шкодичка на ферибота (как без нея), с препълнен багажник с троянски грънци за подаръци и въобще, на които митничарите не обърнали никакво внимание, а толкова се притеснявали.

- Сега сме в Яфа - казва ми Петьо, - първите преселници от България след 1947 година се настаняват в Яфа. Не се учудвай, ако четеш имена на улици и заведения с български имена. Виждаш ли насреща Витоша; в ресторанта се събираме по всяко време.

 

С величия и падения, но винаги устремена към Обетованата земя е душата на евреина. Без държавна институция, без държавна защита две хиляди години; казваш си тогава, че не продажната държава и продажните политици, а духовните водачи, духовността изгражда и крепи личността, общността, нацията. Тората, Талмуда, настолните книги, вярата и единението на пръснатия по света еврейски народ събират душите и го опазват. За разлика от напористи, но безкнижни и обезверени народи, държави и цели империи, отшумели във времето.

 

През далечната 1830 година ционистите призовават евреите да откупуват земи от мюсюлманите в Палестина и да се заселват. В края на века, в Базел (1897) евреинът Теодор Херцел организира първия ционистки конгрес, на който се говори за възкресението на Великата израелска държава. И отново с призив за заселване в Обетованата земя; и последвалия поток от евреи, най-вече подир законите на Хитлер и фашизираните европейски държави за физическо изтребление на еврейския народ.

 

Пред входа на тиха уличка в Яфа Петьо спря колата. Позвъни. Асансьорът закова на третия етаж; отвориха се врати, чуха се възгласи, смях, музика. Петьо бе решил да ме изненада, да не се усетя в чужбина. Само че това, което заварих в дома на русокосата Рина и Илия Бакалови, бе повече от изненада сред приятелските семейства, които тук не се наричаха евреи, а българи. Домакините, заедно със своите родители, се радваха на гостите; не криеха хвалбите, че всичко на трапезата, не само баници и сладкиши, но и кашкавала, сирената, надениците и какви ли не вкусотии, са приготвили сами. И с китарата на домакина се разпяха до един, сред които се вихреха гласовете на бившия посланик Димитър Цанчев, дипломата Димитър Филипов и жена му д-р Рина, която подкани всички на хоро; а след хорото палавата танцьорка, с кавалер и без кавалер, заигра в ръченица, сиртаки, полка, казачок, турски и цигански гюбек, унгарски чардаш... без дъх, да се види и чуе какво може и какво не може нашият човек, как се весели - където и да е. И танците, и песните нямаха свършване - от рокаджийските на Георги Минчев и Българска роза - до Притулила се планината на Стефка Съботинова, до Брала мома къпини в попови градини. И най-голямата за мен изненада - неочакваната среща с моите съседи от горния етаж на дома ни в София на ул. Бенковски - с Ани и Евгени. Ани беше най-красивата гимназистка, студентка и млада майка в нашия дом. Не минаваше ден да не я споменаваме, откакто се пресели. И изведнъж - Ани и Евгени. В този пъстър, динамичен свят. Поканиха ни с Петьо в дома им на другия ден на обяд; не си кривя душата - най-вълнуващата ми среща в Обетованата земя. Всичко ли си казахме? И тук, при тези обичани хора, усетих тъгата по България. И вечерта сред приятелите с Рина и Илия Бакалови, и в интимния кръг на семейството на Ани и Евгени, с порасналите им дъщери. Новият стопанин на жилището, което продадоха след преселването си, не знаеха, че се помина. Евгени тогава рече:

- Дали е възможно да го откупим отново?

Не беше ли това само мигновена струна на душата? Не съм бил задълго далече от Родината, не знам какво е, но усетих тъгата, любовта и болката по невъзвратимото. По-голямата дъщеря, родена на Бенковски, всяка година посещавала България и заяви пред баща си, че ще го последва, ако реши да се завърне в София.

 

Последните години в Израел масово се преселват руски евреи; казват, че вече са над милион и половина. И това се усеща по улиците и в заведенията на градовете с надписи на кирилица; и руската реч - при всяка среща. Руснаците, както ги наричат в Обетованата земя, идват със своите знания и неизкоренимите навици към водката и какво ли не. Крайните моралисти ги сравняват с конквистадорите в Америка, които наред със знанията, пренасят в Новия свят барута, свинята и сифилиса; и робите - купувани и продавани от черна Африка, които в наше време се "отплащат" с чумата на века - СПИН.

С планини от кости е изградена човешката цивилизация, казваш си. За една слонска бивна робовладелците в Новия свят са разменяли пет негърчета. Техните кораби са били претоварени със слонски зъби и млади негри (старците, немощните и бебетата убивали).

- Търговията с роби е причина за смъртта на 60 милиона души, а според някои историци - 200 милиона - споделя писателката Тони Морисън (нобелистка, 1993). - Затова се чувствам оцеляла. В Америка американецът е човек от бялата раса... никога не съм била ревностен патриот.

Но могат ли да се отрекат знанията и подготвените кадри, даващи тласък в развитието на страната; и неоспоримата почит на "руснаците" към високото изкуство. Петър Горанов ме въведе в руския театър, на който е художник - в обширното ателие на театъра подготвя сценографията за следващото представление, но се наложи да прекъсне по настояване на Рина Бакалова от името на дружеството на българите в Тел Авив. На българската общност гостуваше кюстендилският кмет Петър Паунов, заедно с режисьорката Мая Вапцарова, която щеше да представи своя филм за поета Никола Вапцаров, а във фоайето на театралната зала Петьо Горанов бе помолен да подреди донесената за случая експозиция от постери на Владимир Димитров-Майстора; срещата с кюстендилския кмет беше и заради близостта, която тукашните евреи вече имат с кюстендилци с обитаваните от тях двайсетина къщи в кюстендилското село Радьоловци в полите на Осоговската планина.

 

Моят телавивски Вергилий не пестеше време да ми покаже характерните кътчета на милионния град - исторически и днешни. Понякога ме оставяше в стар арабски квартал, сред модерен архитектурен ансамбъл, в градини и паркове, на пристанището Яфа; на железопътната линия, свързваща някога Обетованата земя с Европа (от 1517 г. до 1917 г. - в пределите на турската империя), но с възкресението на държавата Израел, неработеща; и вече като музеен експонат. Ритмичното потракване на вагоните и свирката на локомотива се възпроизвеждат от лентата на клип, в нарочно подреден вагон, със снимки по стените, които отвеждат мислите ни към невъзвратимо далечните, романтични времена, недолюбвани от остроумния, високо ценен компютърен експерт, с хапливата усмивка, Вени Марковски, на когото се възхищавах в телевизионно интервю с брат му Игор Марковски. Вени иронизираше захласването и непрестанното ни ровене в миналото ни, за разлика от американците и европейците, живеещи в настоящето; и на въпроса на водещия журналист като какъв се чувства - без увъртане - в хапливия му стил заяви, че се чувства повече американец и космополит, отколкото българин и македонец, какъвто е от жилката на дядо си - поета Вени Марковски, когото помня с охраната, дремеща на входа на издателство "Български писател", докато той разговаряше с редакторите във връзка с издаването на неговите избрани произведения.

- Делникът ни е калпав, затова се ровим - отвръщаше му водещият.

Вени навярно бе очаквал това:

- Още един мандат на сегашните управляващи - да стигнете дъното. И ще се оправите...

- Кога не сме били на дъното, Вени - през ония петстотин години или през сегашните сто тридесет и колко? С отвличането и купуването на блестящи мозъци като на твоите връстници; с бягството на милиони млади от Родината, за които настоящето е мащеха, а хоризонтът е мъглив.

- Питат ме кой съм - смее се Вени - не скривам! - Внук съм, казвам, на Кирил и Методий!

 

- Българското общество има една много голяма особеност. То дава мило и драго да изучи децата си. След това дава мило и драго да може да погуби интелигенцията си. Такова противоречие едва ли съществува в някоя национална културна история. Интелектуалците (след демократичните промени) бяха изтикани от обществения живот и натикани в такситата и сергиите по улиците. Българската интелигенция, поради липса на социален характер, абдикира от мисията си на водач на обществото. И затова начело на обществото дойдоха толкова разнолични, но общо взето, духовно импотентни личности, които го срутиха - думи на именития професор Николай Генчев.

 

На пустата гара, с ръждясали релси, си поръчах кафе; и кой дявол ме накара с чашката в ръце да повлека крак подир кискащите се момичета и момчета във военна униформа и автомати през рамо. Зад оградата на малката гара ме лъхна пролетта от зелената морава и зелените храсти, с тръбички до всяко коренче за напояване (като кръвоносни съдове, мислех си, защото тръбичките с капчиците утоляваха жаждата на коренчета в градини, паркове, зелени огради, жилищни дворове, край улици, магистрали, в овощни и зеленчукови градини.) Настаних се на дървената пейка в парка срещу входа с надпис Исторически музей, сред чуруликането на младите войничета, насядали на тревата до раници и автомати. Вниманието ми бе отклонено от котешко мяукане, с прибежки и закани на котараци - кучетата тук са на каишка, докато котешкото племе е благословено като чистач и се шири на свобода. Любувах се на котараците, ревнувах волността им.

- В Индраманьо (1 600 000 жители) разбрах за волността в традицията на индокитайското племе уидоу: за омъжването и развеждането на жената по 5, по 15 и повече пъти в живота й... този обичай е от стотици години и тръгва от Ронггенгта - местен танц. Когато се играе Ронггентът, жената кани мъжа и го увлича, след което се изживяват дневни, седмични, месечни или по-дълги сексуални връзки или женитби. Котараческа му работа. Уидоу в Индраманьо сега прилича на проституция, която модерният туризъм е създал в бедните общества. Моряците и туристите пристигат и си заминават. Всеки от тях си тръгва, без да мисли за жената, с която е бил ден, седмица, месец или година. А жената, която е била изоставена след заминаването на нейния човек си намира друг и отново се омъжва... Разположените бази за рехабилитация на американски войници, манипулирани, бедни американчета, по време на войните в Индокитай, оставят в пушилката след себе си безброй деца без бащи и най-важното - проституцията добива такива големи размери, че става синоним на страни като Тайланд - думи на Рони Аласор, норвежки журналист-пътешественик с кюрдски корен.

Любувах се на котараците, отпивах от чашката с кафе и по сенките в нозете ми усетих двамата исполини, източени над мен.

- Кой сте вие, господине?

- Аз... - какво можех да кажа.

- Може ли паспорта!

На летището вече ме бяха проверявали; цял час ме държаха настрана от пропуска и после насаме в стаичка с две разпитващи ме жени. Повтаряше ли се преживяното?

- Документи за самоличност - паспорт, лична карта, господине! - строго, без никакъв сантимент; горилите в черни костюми и вратовръзки си гледаха работата.

- Нямам паспорт - рекох.

- Как така?!

- Нямам, не го нося със себе си...

- Кой сте вие?...

- Българин съм - рекох - от София.

- Какво държите в ръцете си?

- Нищо! - рекох.

- Как така нищо?

Посегна към листа в ръката ми, но аз дръпнах листа; не му дадох надрасканото за котараците и насядалите в кръг войничета.

- Аз - започнах - имам среща в 16 часа с художника Петър Горанов.

- Къде е той?

- В ателието.

Не отиваше работата на добро.

- Кажете номера на телефона на художника!

Пребърках джобовете си; слава Богу - намерих визитната му картичка.

Още една горила в черен костюм се изправи до мен. Отведоха ме настрана. И отново същите въпроси: - Кой съм? Какво правя тук? Какво записвам на белия лист?

- Котараците - рекох.

Третата горила надникна над драскулките; заговори на руски.

- Но тук не пише за котки...

Вярно; бях записал за войничетата, насядали в кръг с автоматите в два-три реда; нищо повече. Накараха ме да сваля якето, обувките; и започна тършуване по тялото ми, с разперени ръце, под крачолите, навсякъде - за експлозиви, досещах се; за оръжие.

По-ниският от тримата изчезваше зад фасадата с надпис Исторически музей и се завръщаше на няколко пъти. След време позволиха да си облека якето, да запаша колана, да се обуя; върнаха ми и листа с драсканиците. И ме отпратиха. Вече в гръб - към мъртвата гара, с ръждясали релси, чух русначето да казва:

- Длъжни сме... Прощавайте! Извинете! (на руски).

В 16 часа пристигна Петьо. Звъняли му няколко пъти, разпитвали го за мен, а той през всичкото време мислел, че го търсят от летището за първото ми задържане, защото споменали за моето пристигане; за разпита ми на летището. И недоумяваше как съм тръгнал без паспорт, без никакви документи.

- Забравяш къде се намираш!

- В Обетованата земя - рекох.

- Въвличаш ме в подозрение! - сърдеше се.

 

И тъжно, и смешно, мислех си. Бях преживял подобни истории, за да се натъжавам; от поколението съм в загражденията на социалистическия лагер (така се именуваше). Врагът дебнеше. В моя странджански край се влизаше с открит лист. От Царево до Резово, до турската граница, зад която дебнеше Шести американски флот, бе невъзможно да пътуваш без открит лист. Пък аз пътувах пешком, когато до Лозенец ме настигна една странджанска бабанка - възнисичък тантурест мъж, който ме заразпитва накъде съм се запътил. Като човек от планината, досещах се защо толкова разпитва (че е попаднал на следа) и съвсем го смаях, като го попитах на свой ред за върха насреща - Китка ли се казва? А високият връх в мъглата - Папиля ли е? В същото време по раздрънканото шосе изтрополи волга; бабанката я спря и настоя да се кача. Отказах. Настояваше. Навярно вече се виждаше с ръчен часовник Победа или Зенит, каквито даваха за награда на бдителните доброволни отрядници. Качихме се в колата, но щом влязохме в селото, той слезе от колата и нареди на шофьора да ме откара до Царево. Повече от сигурен бях, че ще позвъни в милицията. И така се оказа: с наближаването на морското градче, видях край шосето разставени милиционерски постове - до милиционерския участък, където раницата и якето ми пое старшината на стълбите.

- Вашият отрядник от Лозенец лоша услуга ви прави! - рекох в кабинета на дежурния офицер. - Ако бях истински беглец щях ли да се кача на волгата; с пищова във врата на шофьора нямаше ли да го подлудя да изпълнява каквото му наредя?

И му подадох командировъчното като журналист от радио Варна.

Същата история преживях привечер в Резово. Седях на камък край реката, когато под краката ми изпърпори моторницата.

- Мисля си - изпреварих питането - дали с едно гмуркане под водата мога да изплувам на отсрещния (турския) бряг.

Бдителният лодкар обърна и препусна към поста на брега на морето.

Не биваше на прекалявам; представих се на резовския кмет, който ме настани да пренощувам в една от стаите на пустото училище, под прозорците на която цяла вечер сновяха сенки.

 

След завладяването на Обетованата земя от римляните, след превратности и крамоли, завоевателите издигат за цар неевреин - идумеецът Ирод, чиято първа работа е да убие четиридесет и пет членове на Синедриона, да обезличи съдебната власт. Познати прийоми на властници - до днес; цар и юпита "духовно импотентни личности" винаги се намират. И картинката, описана на папирус от египетския писар преди четири хиляди години, не изненадва; и се повтаря:

Страната се върти като грънчарско колело.
Вече никъде няма човеци. Златото и лазуритът
са окачени на шиите на робини, потъна вдън земя смехът.
Голямо и мало казва: да не беше ме призовавал в този живот.
Знатните дами са като слугини. Отмъкват отпадъците от зурлите на свинята, защото са тъй гладни.
Стига се дотам, че страната е ограбена от неколцина безразсъдни люде.
Отварят служебните помещения,
изнасят оттам списъците.
Разголва се тайната на царете.
Никоя служба вече не е на мястото си,
те са като подплашено стадо без пастири.
Който нямаше нищо, сега притежава съкровища;
възхвалява се новоизлюпеният богаташ и големец.
Който не е знаел за своя Бог, сега му кади с тамян на друг.
Наглостта споходи всички люде.
Ах, да можеше да се свърши веднъж с хората
и да няма вече забременяване и да няма раждане.
Земята да замълчи.

 

Есеите, за които ще разкажа повече в следващи страници, вярват във възкресението и проповядват толерантност в отношенията на хората, с търпеливост и опрощение; и са недолюбвани от прагматичните садукеи, които отричат задгробния живот, недоумяващи за проповедите на есеите да отричат удоволствието като зло и да превъзнасят за добродетели въздържанието и овладяването на човешките страсти, с повик за безбрачие. (За което с по-умерени думи апостол Павел в послание смекчава: По-добре е да се ожениш, отколкото да гориш в ада.)

Въздържанието от земните наслади и съблазни, търпението (не смирението) на есеите и техните следовници - първите християни, напомнят за добродетелите на нашите предшественици в тъмните векове без държавна защита, за църквите и манастирите, с припламващи духовни пламъчета.

Брожения, несъгласия, изригване на спонтанен гняв, бунтове и заговори - скрити и явни в поробената от римляните земя, правят кошмарен живота и на незащитените, и на властващите. Царедворците на Ирод и първосвещениците, със знанието и закона на поробителя, осъждат арестувания Христос и го разпъват на кръст, а следовникът на Ирод - синът му Антипа, обезглавява Йоан Кръстител, не само заради близостта му с Иисус, а и защото публично го порицава в разврат и кръвосмешение, тъй като е взел за жена племенницата си. Множеството религиозни учения и секти сред вярващите са за откъсване от корумпираните, продажни властници, които защитават интересите си с позволени и непозволени средства.

Над еврейската общност са надвиснали съдбоносни времена за изличаването й като народ на земята.

- Проблемът за изчезването на евреите, които са били продавани в робство, е актуален и чисто практически. За да избегнат тази опасност, еврейските водачи формулират принципа, че всеки евреин е страж на брат си, всички евреи са братя. В онези дни, когато някой е продаден в робство, той вече е обречен, освен ако не произлиза от знатно семейство, което може да плати откуп. Евреите създават едно съвсем ново понятие. Оттук нататък всеки евреин, продаден в робство, трябва да бъде откупен от евреите от най-близката еврейска общност. Оттогава датира обичаят евреите винаги да се грижат за сънародниците си в нужда. Този принцип все още е основен за всички евреи по света. Детеубийството и ергенството се наказват строго, за да се предотврати намаляването на еврейското население. Общността трябва да осигури зестра на всички жени, които са твърде бедни, за да си я осигурят сами. Смесените бракове също са забранени... измежду всички народи евреите най-добре разбират, че никой човек не е остров сам за себе си. Те формулират закони не само за оцеляване на юдаизма, а и за поведението към техните съседи неевреи. Ако християнин умре сред еврейската общност, той трябва да бъде погребан от евреите според християнските ритуали. Еврейските лекари трябва да лекуват болните, независимо от това дали са евреи, или не и да го правят безплатно, ако пациентите са твърде бедни, за да платят. Евреите трябва да подкрепят не само собствените си общности, но и да допринасят за развитието на цялата еврейска общност... - думи на Макс Даймънт.

 

Всички тези закони, формулирани в съдбовните векове преди упадъка на Римската империя, имат дълготрайно влияние върху евреите. Те им позволяват да се идентифицират с културата на народите във всяка държава, в която живеят, без да загубват собствената си самоличност. Евреите вече са овладели изкуството да отделят Църквата от Държавата. Тълкуването на законите на Моисей, на Петокнижието, на Тората не задоволява потребностите на съвременното поколение, макар новите тълкуватели да срещат яростна съпротива от садукеите, според които всичко в Светото писание е от Божието слово и е светотатство човек да се намесва. Въпреки съпротивата на господстващите садукеи, без да отричат Светото писание, съвременниците търсят и тълкуват от своя гледна точка Талмуда.

- Изучаването на Талмуда, тоест талмудизмът - продължава историкът Макс Даймънт - постига три неща: променя същността на Йехова, същността на евреите и представата на евреите за държавно управление. Пророците превръщат Йехова в Бог на справедливостта и нравствеността, Бог на милостта и правдивостта; а талмудистите внасят Бог в ежедневието и изписват всяко действие на евреите да бъде обагрено с тези негови качества. Тората създава религиозния евреин, а Талмудът разширява интересите на евреите към научен и теоретичен размисъл. Библията създава евреина националист, а Талмудът ражда евреина, който се приспособява навсякъде, защото притежава невидима рамка от правила за управлението на всички хора.

 

Пред Стената на плача, пред оцелялата Западна стена на разрушения Соломонов храм по всяко време прииждат богомолци - евреи и неевреи, християни и друговерци; сред които и фанатично вярващите в черни дрехи с коси на масури под черни бомбета, млади и по-стари евреи от сутрин до вечер в молитва, с поклащане напред-назад (нерядко с блъскане на чела и носове в камъка). И докато нестихващия поток от християни и нехристияни идват и отминават, те остават като вечен страж на Стената на плача, наречена така от времето, когато прокудените евреи са идвали пред Каменната стена с молитва за избавление от поробителя и завръщане в родината - времена невесели, наситени с мъка в песните и преданията на евреите и народите в пределите на Римската империя:

 

- Кипи някаква си борба, в която хората се надпреварват кой кого да надмине в безчестие; всеки ден се раздухва жаждата да се греши и да се пренебрегва всяко приличие. Стремежът към доброто, или това, което трябва да бъде, е напълно изчезнал: похот - ето какво е изписано върху лицето на всеки човек. Сега престъпленията вече не се скриват: те са пред очите на всички и се извършват публично; всеки е убеден, че невинността е не само рядко дело, но е невъзможно и неестествено. И ако само един или неколцина биха нарушавали така нагло всички закони! Всеки като че ли по даден знак е готов и бърза да извърши някакво престъпление - думи на Сенека.

 

Докъде може да стигне мерзостта на злодея? - стенат страдащите. - Ще стигнат ли до сърцето Божиите слова, изречени чрез белобрадия Моисей и кроткия Христос? - тешат се вярващите. - Каква порода е човекът; откъде е; накъде е; защо е? - питат се неверниците.

 

По времето на
Рождество Христово по земята щъкат 200 000 000 човека.
Десети век - 175 000 000
Петнадесети век - 475 000 000
1804 - 1 000 000 000
1900 - 1 600 000 000
1975 - 4 000 000 000
1990 - 5 300 000 000
1999 - 6 000 000 000
2011 - 7 000 000 000

С прогноза за:
2025 - 8 000 000 000
2043 - 9 000 000 000
2083 - 10 000 000 000

С едно наум: пламне ли Обетованата земя - пламва света;
ядрената война означава радиационна катастрофа.

Заканите за бомбардиране на ядрените обекти на Иран няма да спрат ядрената му програма; ще обезсилят договора за неразпространение на ядреното оръжие - предупреждават експерти;
ще покосят милиони;
ще родят нови терористи.

 

Сблъсъкът на цивилизациите: философската и геополитическа хипотеза на Хънтингтън, или Диалогът на цивилизациите: философската и хуманна хипотеза на проф. Ал. Лилов - какво ли ще реши човешкият разум?

 

Човекът е станал човек, защото се е научил как да убива. Но ако скоро не се отучи, ще унищожи човешката раса - думи на Робърт Ардри (антрополог и писател).

 

В Обетованата земя римските завоеватели прегазват всяка съпротива. Въпреки насилието, сред хората гъмжи от бродещи пророци и проповедници за избавяне от злото; в очакване на Месия. Което напомня за предишни глашатаи и вестители за укротяване на човека. На Земята да настъпи ред, както повелява гръцкият философ Платон четиристотин години преди Иисус Христос - ред ще настъпи, изрича философът, само ако някой необикновен, божествен случай го въдвори между хората; само Бог, скрит под образа на човек, ще укроти отношенията и безконечните разпри на човеците.

И чудото навестява в Назарет младата невеста Мария; архангел Гавраил донася благата вест, че е благословена да зачене от Господ Бог. И възпитаната в правата вяра непорочница, макар изумена от неочакваното посещение с благата вест, приема да стане майка на Богочовек. Което се случва девет месеца по-късно във Витлеем, в пещерата на витлеемските овчари. Същата нощ, с появата на младенеца, в небосклона над Витлеем разцъфтява светеща звезда. Халдейските влъхви (гадатели-астролози) в знамението на Витлеемската звезда предричат, че се е родил цар на царете, което разтърсва покоя на идумееца Ирод и с лицемерно благочестие, че иска да се поклони на новородения повелител, нарежда да издирят Младенеца, за да го убие, научаваме от евангелието на Матея (2:1-12). Но Бог знае и вижда; и благопристойният Йосиф и Богородица бягат през Синайската пустиня - до градчето Хелиопол в Египет. Така е спасен Младенеца от кръвожадните злодеи, защото при претърсването Ирод наредил на бодигардовете си да убият всички новородени до двегодишна възраст във Витлеем и околностите на Витлеем; и верните му слуги за една нощ посекли четиринадесет хиляди (14 000) деца до две години.

Завръщането в Назарет на Йосиф и Мария с Младенеца е след смъртта на Ирод. За детството му, подобно на детството на Моисей, почти нищо не знаем. Четиримата биографи - Матей, Лука, Марко и Йоан, съобщават за посещение на дванайсетгодишния Христос в Йерусалим, където родителите му го завели на поклонение за празника Песах (Пасха). Евангелистът Лука (2:41-52) добавя още, че подир службата в храма Йосиф и майка му, св. Богородица, загубили детето и дълго го търсили, а то през всичкото това време беседвало в храма със свещеници. Следващото появяване на Иисус Христос на страниците на неговите биографи - евангелистите Матей, Лука и Марко, е в продължение на една година като месия, преди да бъде разпнат на кръста; и три години от страниците в евангелието на Йоан - по стъпките на Спасителя след покръстването му от Йоан Кръстител, последовател на есейската вяра, според каноните на която пречистването на душата се извършва с потапяне във вода.

 

Иисус Христос е покръстен в пълнолетие (трийсетгодишен), което му дава право, според еврейските закони, за учител и духовник.

 

Ние също, двайсетината поклонници, заедно с десетки и стотици поклонници от всички краища на света, символично се потапяме и напръскваме със свещената вода на река Йордан (Ярденит - падаща вода на иврит):

И в ония дни дойде Иисус от Назарет Галилейски
и се кръсти от Йоана в Йордан.
И когато излизаше от водата,
видя да се разтварят небесата, и
Духът като гълъб да слиза върху Него.
И глас биде от небесата: ти си моят син възлюбен, в
Когото е Моето благоволение.

(Марко 1:9-11)

Река Йордан е свещена за евреите: на бейт Авара (прохода) преминават 12-те израелски племена, св. Илия се възнася към небето, а пророк Неемен Сириец изцелява проказата си във водите. Днешните поклонници се кръщават при изхода на светата река от Галилейското езеро, но истинското място на кръщението на Иисус Христос се намира в пограничната зона с Йордания. Реката, дълга 300 километра, е граница; през долината Ел-Гор се влива в Мъртво море, най-ниската част на планетата.

По стъпките на Спасителя са издигнати църкви, параклиси, манастири от времето на императрица Елена, майката на византийския император Константин - до наши дни. В надпревара на православни и католици, евангелисти, францисканци, протестанти, лутеранци, възкресенци... руската православна църква и руската държава изкупуват големи парцели земи и вдигат забележителни църкви, шедьовър сред които е "Мария Магдалена" в Йерусалим, строена през 1888 година при царуването на Александър II, с характерния московски стил на кубетата, каквито знаем от руската църква в София.

С тих, сдържан глас Иисус беседва, проповядва и с чудодейни изцеления привлича жадните за словата и делата му отрудени и незащитени евреи, близки и разбираеми и за най-простите. Поради което някои свещеници го обвиняват, че пристъпва Моисеевите закони, на които Иисус отвръща, че е дошъл при хората да даде нов смисъл на законите. За закона "Око за око, зъб за зъб", Аз казвам: Ако някой ви удари от едната страна, обърни му и другата; на закона "Обичай ближния си и мрази враговете си", Аз казвам: Обичайте и враговете си, и добро правете на ония, които ви мразят, за да бъдете достойни чеда на Всевишния; на закона "Не прелюбодействай!", Аз казвам: Всяко нечисто пожелание към чужда жена е вече прелюбодействие.

Навярно и за другите поклонници по Светите места преживяното покрай Галилейското езеро оставя незаличима следа. Не само с красотите на природата и величествените храмове по стъпките на Иисус. И от невидимото; от затаеното в дълбините на съзнанието, от което те сепва ревът на магаре или приглушено шушнене на наежени пауни с разперени пера.

На сватбата в Кана Иисус прави първото си чудо, превръщайки водата във вино пред слисаните сватбари. Майка му, св. Богородица, е заедно с него на сватбата и се радва на стореното чудо, но се намира един неверник на име Натанаил да я огорчи, като изрича: От Назарет може ли да се пръкне нещо добро? (Йоан 1:46). Иисус Христос отминава приказката на неверника; и продължава с нови чудеса в Галилея. Отсяда за по-дълго в дома на Петър в Капернаум; в семейството на Петър е на голяма почит заради изцеляване на тъщата му, а на капернаумци за прогонване на злите духове, за връщане живота на дете, за лечение на прокажени и на всички болни. С беседите и притчите за синапеното зърно, за плевелите и пшеницата, за рибарската мрежа, за сеяча, привлича първите последователи и учениците си Петър, Яков, Матей и Андрей. А в градчето Табга (в превод: седемте извора), при изворите, които се вливат в Галилейското езеро, Иисус извършва другото помнещо се чудо сред множеството, дошло да слуша негова проповед, след което кани слушателите да се нахранят. А те му казват: ние имаме тук само пет хляба и две риби. Той им рече: донесете Ми ги тука. И след като заповяда да насядат на тревата, взе петте хляба и двете риби, погледна към небето, благослови и като разчупи, даде хлябовете на учениците, а учениците - на народа. И ядоха всички и се наситиха; и дигнаха с останали къшеи дванайсет пълни коша; а ония, които ядоха, бяха около пет хиляди души, освен жени и деца (Матей 14:16-21).

 

Ято щъркели закусваше в плитчините на Галилейското езеро; милиони прелетни птици в края на лятото се преселват в Благословената земя и се завръщат у нас в ранна пролет. Щъкането на щъркелите в плитчините на езерото мълчаливо наблюдаваше фамилията на рижи видри - същински мъдреци, с примигващи жълти очи, върху топлите базалтови камъни. С просвирващия вятър природата ликува, мислех си, когато изневиделица сред ятото се спусна хищника ястреб, сграбчи жертвата в острите си нокти и се издигна във висините.

 

Подир кръщенето в свещената река Йордан (Ярденит), двамата наши водачи ни поведоха през Иудейската пустиня с голи, безлистни хълмове, към кибуца Кумран, в пещерите на който са открити най-случайно от козари бедуини през 1947 г. в глинени делви прочутите свитъци с текстове, писани преди появата на Иисус Христос. В тези свитъци изследователите намират неоспоримо сходство в учението на християни и есеи. От какво са били заплашвани, каква е съдбата на тези изключителни човеци, все още не е установено. Но за науката и човешката цивилизация свитъците в кумранските пещери изследователите сравняват с откритията на Шлиман в Троя.

- Всичко в Новия завет на есеите предизвестява и подготвя почвата за християнския Нов завет. Галилейският Учител, както е представен в Новия завет, до голяма степен е удивително превъплъщение на Учителя по справедливост (от свитъците на есеите). Като него Той проповядва разкаяние, бедност, смирение, любов към ближния, непорочност. Като него Той предписва спазването на закона на Моисей, целия закон, който е завършен и усъвършенстван благодарение на неговите собствени откровения. Като него Той е Богоизбраният и Пратеникът на Бог - Месията, спасителят на света. Като него Той е предмет на враждебността на свещениците, партията на садукеите. Като него Той е осъден на смърт. Като него Той произнася присъда на Йерусалим, който е завладян и унищожен от римляните, защото Го убива. Като него Той ще бъде Върховният съдник, когато дойде краят на света. Като него Той основава църквата, чиито привърженици ревностно очакват славното му завръщане. В християнската църква, точно както в църквата на есеите, най-същественият ритуал е светото ястие, давано от свещениците. И тук, и там начело на всяка общност стои надзирател - епископът. Идеалът и на двете църкви е единство и общуване в любовта - дори се стига и до съвместно ползване на обща собственост.

Всички тези прилики - а тук аз само се докоснах до същността им - взети заедно, представляват едно много внушително цяло. Веднага възниква въпросът - коя от сектите, еврейската или християнската, има приоритет? Коя от тях е успяла да повлияе на другата? Отговорът не оставя място за съмнение. Учителят по справедливост умира приблизително към 65-53 г. пр.Хр., Иисус Назарянина умира някъде към 30 г. сл.Хр. Всеки път, когато приликата ни подтиква или подканва да мислим за заемки, то те са от страна на християнството. Но от друга страна, появата на вярата на Иисус - основите на новата Църква - едва ли би могла да бъде обяснена без истинската историческа дейност на пророк, нов Месия, който отново запалва пламъка и съсредоточава хорското обожание върху себе си - думи на А. Дюпон-Сомер, професор в Сорбоната, Париж.

 

На Шаул от Тарс, по пътя за Дамаск, с мисия да доведе в Йерусалим навързани на въже, наречените християни, се явява Иисус Христос, който изрича: Що ме гониш?... Пратеникът на фарисеите толкова е изненадан - не е на себе си; от видението ослепява. И с мъка се довлича до Дамаск, където християнинът Анани го лекува и връща зрението му; и го благославя за Христовата вяра. И възнисичкият, накуцващ, "физически грозник", както го описват съвременниците, но високообразован Шаул от Тарс, се откъсва от Апостолската църква в Йерусалим и вече е с римското име Павел.

Апостол Павел, на когото дължим превръщането на християнството в световна религия, премахвайки най-напред правилото християни да бъдат само евреи; и неевреи, но приели юдаизма - отменено правило, с което апостол Павел разширява пространството за разпространение на Христовото учение и сред езичниците.

Християнството вече има своя велик просветител с неговите речи и посланията му до ефесци, солуняни, филипяни, колосяни, римляни, галатейци и коринтяни, сред народите в обширната римска империя, представяйки Иисус Христос равен на Бог. Само чрез Спасителя, проповядва апостол Павел, човек може да познае Бог, за разлика от Светото писание, в което се казва, че познанието към Бог е неотделимо и е познаваемо само и единствено с Божието слово; човек се научава да обича Бог като обича хората, ближния до себе си; че близостта до Христос изкупителя на греховете човешки, е близост до сърцето на всеки човек.

 

Изтекли са повече от триста години, след като апостол Павел се е появил на бял свят, когато към Обетованата земя отправя поглед Александър Македонски (334 г. пр.н.е.). Великият пълководец изчаква снеговете да се стопят и с появата на щъркелите, с около четиридесетхилядна армия на брега на река Граник разбива персите и отваря пътищата си към Обетованата земя. Дванайсет години продължава експедицията на Александър Велики в походите му на протежение от 18 000 километра - покорява Египет, Персия, Вавилон, настига в Хиндукуш необуздания Бес, стратега на Бактриана, стига до Арахозия (Кандахар) и Каписа (Кабул) и със стаен дъх наднича към пределите на Индия. Всичко е в нозете му - от египтяните е провъзгласен за син Божи като фараон, от персите - за Велик цар на Иран, руши стари градове, изгражда нови като Александрия; влюбен до ушите в пленената принцеса Роксане Лъчезарната и се жени за нея в Бактра, отдаден на идеята за раждане на нов човек и нов свят - на нова цивилизация, със сливане на гръцката и персийската култура; и на следващата (325 г. пр.н.е.) обявява прочутите си сватби в Суза, на които жени свои офицери и 10 000 бойци от армията си за персийки, а той самият - редом с Роксане, се жени и за красивата Статира, дъщеря на цар Дарий, и за дъщерята на Артаксеркс III - ослепително хубавата Парисатида.

 

Апостол Павел е запознат с историята на своите предшественици, познава гръцката философия, персийската култура, римското право и съпоставя знанията със Стария завет: що за чудо е човекът? Откъде се е пръкнал? Какъв е пътят му? И в посланията си проповядва въздържаност и ограничение; и безбрачие, и сам се коригира: "по-добре с брак, вместо да гориш в ада".

Проповядва миролюбие между човеците преди евангелистите Матей, Лука, Марко и Йоан (апостол Павел е връстник на Иисус Христос и на Йоан Кръстител); хиляда години преди металния звън от оръжията на кръстоносците в походите им за освобождаване от неверници на гроба Господен в Йерусалим. Защото други завоеватели са се настанили в Обетованата земя с религиозно учение, пак от изворите на юдеите, с пророк на име Мохамед - Мухаммад (569-632 сл.Хр.), мъж, среден на ръст, с дълга до кръста брада. На шест години Мохамед - Мухаммад е кръгло сираче - умират майка му и баща му, а дядо му и чичо му нямат време да го учат на четмо и писмо. Момчето е природно надарено и с растежа си наваксва умения и знания. За детството му се знае само това, че е сираче; младежките му години са покрити с неизвестност, подобно на младостта на Моисей и Христос. Единствено се споменава, че и той, дванайсетгодишен, с керваните на търговката Хадиджа се озовава в Дамаск и там се докосва до религията на юдеи и християни. Баща си, от знатния род на племето Курайши, владетели на Мека - не помнел. Като сираче бил овчарче и козарче, но щом пораснал, придружавал керваните на търговката Хадиджа, с двайсетина години по-възрастна, на два пъти овдовяла. Хадиджа за трети път се омъжва за двайсет и пет годишния (25) Мохамед - Мухаммад и го подкрепя, когато пред нея се изповядва, че в пещерата край Мека на 26 срещу 27 от месец Рамадан (610 г.) чува тайнствения глас на Божия Дух Джибрил (същия архангел Гавраил, който носи благата вест на Богородица в Назарет), надвесен над размишляващия в молитви брадясал самотник да казва, че Бог е наредил Той - Мухаммад, да бъде духовен проповедник и водач на своя народ. Божествената вест бързо се разнася из Мека и по-надалече. Но в родното си място, както се знае, някой да е признат за пророк, да е прокопсал? Големците, за разлика от простолюдието, недолюбват проповедите му, одумват го.

От страх да не затрият и него, и учението му, пророкът Мохамед - Мухаммад, след смъртта на Хадиджа и на чичо му Абу Талиб, заедно с 200 последователи се преселват в Медина, приети от верни на исляма мединчани; този акт на преселението - нощта на 26 юли 622 г. мохамеданите наричат Нощта на могъществото.

В Медина след време въоръжава десетхилядна войска. И през 630 г. начело на бедуинската армия се завръща в Мека. Запазва града от опустошение и привилегиите на племето курайши, а храма Кааба обявява за ислямска светиня. Две години подир завръщането си в Мека пророкът Мохамед - Мухаммад, починал на 8 юни от плеврит; и благославян, се пренесъл на Оня свят - блажен и славен с десет съпруги в харема, с девици, наложници и куртизанки.

Славни победи продължават да жънат следовниците на Пророка: техни владения стават Палестина (638), Египет (641); сто и петдесет хилядната армия (150 000) на сасанидите капитулира пред воините на Аллаха само с 30 000 араби и Персия (638) е покосена. Следват набезите към Византия, Северна Африка, Испания, в изграждането на империята на мюсюлманите. В пределите на която предимства се дават на народите, водещи в културата и науката - на гърци, евреи и перси; и другата група, към която причисляват християнските народи, китайците, турците... И векове наред властват в най-плодородните земи и най-престижните градове, пристанища.

Но коя империя е царувала во веки веков?

Византия прегражда победоносните набези на Изток, французите - на Запад; и както Римската империя, Ислямската империя също е разпокъсана от военолюбиви, алчни и корумпирани съперници за власт и богатства.

 

И към Обетованата земя идат варварите на Чингис хан (13. в.), чиято жестокост едва ли е предричал апостол Павел, познавайки най-долните страсти на човека:

- Още при първия сблъсък четиристотинхилядната мюсюлманска войска (400 000) е победена от монголите.
Чингис хан унищожава град Бухара,
избива 30 000 жители,
изгаря библиотеки,
разрушава градове,
обезглавява хора,
старателно струпва главите им на сивкави пирамиди,
както нацистите подреждат на купчини труповете в концентрационните лагери. Когато Багдад капитулира, 800 000 цивилни жители са убити, градът е опустошен, богатствата му - ограбени, жените изнасилени и продадени в робство... Опустошението, което са нанесли, е толкова голямо, че тази част на света и до днес не се е възстановила изцяло
- думи на историка Макс Даймънт.

 

При толкова погроми и жестокости, християните предричат свършека на света, тук, на грешната земя; и вечен живот - Отвъд - в царството Божие. След несекващи бунтове и размирици, евреите са прогонени от родните места; и по земните пътища кънтят стъпките на бездомните несретници. И на прогонени българи, арменци; на пълчища от безродни номади-хуни, прогонени от императорите на Поднебесната империя - безмилостни в оплячкосване и рушене, в разбутване на човешки правила и наредби, в разгрома на могъщи империи, от които се пръкват княжества и държави, нуждаещи се от хора с вяра, култура и знания.

 

С Талмуда и ритуалното законодателство тази необикновена нация (евреите) толкова често покорявана, толкова често разпокъсвана и външно унищожавана, но винаги прекланяща се пред идола на Закона, се е запазила до наши дни... Нейните нрави и ритуали продължават да живеят и ще продължат да живеят до края на света - думи на Жан-Жак Русо (1762).

Евреите са преводачи, финансисти, амбулантни търговци, кралски съветници, обущари, астрономи, министри, философи, фармацевти, архитекти, писатели, бизнесмени, лихвари, със заложни къщи, банкери, моряци, войници и генерали, учени - без своя държава, но с натрупани богатства, заради което са одумвани, ограбвани, убивани. И прогонвани като презрени чужденци - от Англия (13. в.), от Франция (14. в.), от Испания (15. в.), от Италия (16. в.). И приемани на друго място, от други империи, княжества и държави за съзидателна, благотворна дейност. И за черна работа. За българите е любопитен случаят със Соломон, професор по литература - парижката Сорбона и висш военен в Османската империя, с името Сюлейман паша в Руско-турската освободителна война (1877-1878), от одата на Иван Вазов "Опълченците на Шипка":

О, Шипка!

Три дни младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайстий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк.
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "аллах!" гръмовно въздуха разпра.

Но опълченците на Шипка преграждат с телата си прохода и не пропускат ордите на Сюлейман безумний да се съединят с турски полкове в Добруджа, за да избавят Осман паша, обсаден от руските войски в плевенската крепост. Погрешно избрана стратегия на Сюлейман паша; и последвалата военна катастрофа на Сюлеймановата армия, заради което след загубената война от Турция, професорът паша е предаден на Военен съд, със смъкнати пагони и петнайсетгодишен затвор. Такава е съдбата на наемниците, в напъна им да оцелеят. На скитащите, безродни човеци и народи по света.

С какво да се похвалим ние:
Първа световна война (1914-1918):
войски - 75 000 000
жертви на военни и цивилни - 35 000 000

Втора световна война (1939-1945):
войски - 104 500 000
жертви на военни и цивилни - 55 014 000

А съсипаните несметни богатства, създавани от човешкия гений, от труда и от кръвта ни?

Западът готви екологично чисти оръжия, радват ни генерали и политици; ще се използват зелени експлозиви, които са смъртоносни за хората, но са безвредни за материалните богатства и за околната среда.

 

Космическата сума от милиарди долари за закупуване на оръжия, огласена в доклада на заместник-председателя на Комисията по разоръжаването към ООН, моето въображение се противи да възприеме. По-шокиращото за такива като мен е, че отново най-големи купувачи на оръжия са най-бедните и развиващите се страни от Африка и Азия. От залъка и кръвта на унизените и бедните - за обогатяване и просперитет на богатите. (Всичките войни на САЩ са навън/извън границите и от дома на американците/на американеца, и те не са преживели тоталния срив и разруха на човещина и човек.)

 

Численост на въоръжени сили по света:

Държава редовна армия резервисти паравоенни общо
САЩ 1 477 896 1 458 500 453 000 3 389 396
Русия 1 027 000 2 400 000 449 000 3 876 000
Северна Корея 1 106 000 8 200 000 189 000 9 495 000
Китай 2 285 000 510 000 660 000 3 455 000
Иран 523 000 1 800 000 60 000 2 383 000
Турция 510 600 428 700 102 200 1 041 500
Германия 250 613 161 812 0 412 425
Великобритания 175 690 199 280 0 374 390
Франция 352 771 70 300 46 390 469 461
Индия 1 325 000 2 142 821 1 300 586 4 768 407
Бразилия 327 710 1 340 000 395 000 2 062 710

 

За възмездие на убит войник у нас - 100 000 лева;

за възмездие на убит войник от западна страна - осемнайсет пъти повече.

 

Двете стряскащи ритуални погребения - на т.нар. мутри и вратове в супер луксозни ковчези, понесени от мускулести юнаци с бръснати глави, следвани от господа в тъмни костюми и с тъмни очила;

и погребенията - пак в луксозни ковчези, доставени със самолети от чужди страни, където са покосени наши войничета, съпроводени от почетни гвардейски роти, редом с генерали, министри и президенти (в ковчезите не са техни синове) - не е ли това поразяваща картина, напомняща за погребение на България?

 

Историците съобщават:
Александър Велики завладява Обетованата земя с 32 000 войници
Анибал прекосява Алпите и побеждава римляните с 50 000 войници
Цезар завладява Галия и Британия с 25 000 войници.

И се ровим в мрака на вековете - в отломъци и писмена, от руините да възстановим събития и образи, припомняйки напътствията на апостол Павел от пространните му послания за добро; и за злото, което ни дебне. В историческия музей на Израел, изграден по идея на художника Исамо Нугучи, с влизането ни среща скулптура на Роден. Покривът на архитектурния ансамбъл е изграден като гигантска бяла делва, отпращайки ни към кумранските делви със свитъците, а стената от черен базалт е символ на Синовете на мрака. В светилището на книгата в дървена ролка поклонници и почитатели на човешкото знание могат да видят изложен свитък на Тора; и отпечатък на човешка стъпка, на нож и сърп, намерени в кумранските пещери.

 

- Един римлянин - чувам водачката - казва на Моше: Ти, Моше, чу ли какво изкопаха при разкопки в Рим нашите археолози? Не, не съм чул - съжалявам. Открили телефонен кабел. Което показва, че от времето на римската империя сме имали телефон.

Моше поздравил римлянина.

- Нашите археолози при разкопки в Тел Авив не открили телефонен кабел, нищо не открили. А това ще рече, че от времето на римската империя сме имали безжични телефони.

 

За тържествата на Песах (Пасха) в Йерусалим се стича народ от всички краища на страната. Следван от учениците си, възседнал бяло магаре, през портите на града влиза Иисус Христос. С нестихваща радост, възгласи "Осана!" и палмови клонки посрещат Спасителя по пътя му до Храма.

В Храма Иисус разгонва търговци и дилъри, открай време превърнали светилището в пазар с разпродажба на жертвени гугутки и гълъби, в размяна на валута с пристигащите поклонници от различни страни за празненствата. Което никак не се харесва на търговците и на свещениците фарисеи. Атмосферата в Йерусалим се нагнетява и със слуховете за пристигане в града на прокуратора Пилат Понтийски с легионерите.

Предчувствайки какво Го очаква, Иисус събира дванайсетте си ученици на вечеря и с мъка изговаря:

- Истина ви казвам: един от вас ще ме предаде. Добре щеше да е за този човек да не бе се раждал.

След вечерята, придружен от тримата ученици Петър, Йаков и Йоан, Учителят се отправя към Елеонската планина, по-точно към Гетсиманската градина. И присяда на камък в молитва: Боже мой, нека ме отмине горчивата чаша; но както Ти искаш! (на същия камък, който ние, поклонниците, докосвахме, докато свещеник напътстваше наобиколилите го млади мъже). От свежия, топъл полъх на маслиновите дървета в Гетсиманската градина и безкрайната нощ с молитвата на Иисус учениците му на три пъти заспиват. При третото заспиване дочуват гласове и викове на хора, които Го търсят. При срещата ученикът Юда Искариот, повел въоръжена стража по следите на Христос, избързва напред да Го целуне;

Иисус му казва:

- С целувка ли предаваш Учителя си?

Арестувания Иисус Христос предават на Синедриона.

Първосвещениците в Синедриона - от влизането Му на бяло магаре през портите на Йерусалим, следят всяка стъпка и всяка дума, изречена от Иисус.

На въпроса на първосвещеника Каяфа пред Синедриона:

- Ти ли си Христос, Син Божи? Цар Юдейски!

Христос отвръща:

- Аз съм!

Първосвещеникът Каяфа избухва пред съда в гняв и обиди; приема думите му за богохулство и казва, че с тях произнася смъртната си присъда, която ще потвърди римският наместник, прокураторът Пилат Понтийски.

Следва Via dolorosa - пътят на мъките, който лъкатуши по каменистия хребет към Голгота (тогава извън стените на крепостта); сега по тесния йерусалимски калдъръм, по който дребни търговци араби се надпреварват да предлагат на смълчаните поклонници всичко, което амбулантния - неуморен, алчен и безскрупулен търговец, може да ти завре под носа - броеници, шалове, чайове, сладкиши, сокове от изстисквачки, ядки, баници, всякакви плодове и зеленчуци, гевреци, посуда, бижута и какви ли не дрънкулки... Пътят е белязан с 14 спирки, на които Изкупителят на греховете ни, с трънен венец на главата и насмешлив надпис на латински, иврит и гръцки: Иисус Назарянина - Цар Юдейски!, е спирал да си поеме дъх.

- Ели, ели, лама сабахтани? (Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?)

И без милост - с викове, лоши думи и жестокост, разпъват на кръста Изкупителя на човешките грехове.

 

А когато се свечери, дойде един богат човек от Ариматия, на име Йосиф, който също беше ученик на Иисус; той отиде при Пилата и поиска тялото Иисусово. Тогава Пилат заповяда да предадат тялото; и Йосиф, като взе тялото, обви го в чиста плащеница (Мат. 27:59-60).

 

На мястото, където Иисус Христос е снет от кръста - помазан и погребан, от времето на кръстоносците (1099), е съхранен параклис (кувуклия) под покрива на храма, Възнесение Христово. Неизразимо за поклонника е усещането на това свято място - и за фанатично вярващите, и за вярващите, и за по-малко вярващите, които се тълпят от сутрин до вечер и палят свещи от вечно горящите пламъчета на гроба Господен.

 

Непреклонна остана майката на тригодишно русокосо и синеоко рускинче, която го поведе към Разпятието и камъка на помазанието, където тялото Христово е положено и помазано с благовонни масла и обвито в плащеница - до гроба Господен. Момиченцето се дърпаше, уплашено от тълпата, от горящите свещи, от шепота на поклонници и свещеници.

Ревът на рускинчето не пресекна до края на церемонията; утешаваше го милостив свещеник. Най-сетне майката и момиченцето излязоха на двора с разпуканата мраморна колона от благодатния огън на входа; но в този миг от върха на минарето в близост до Храма се понесе към небето молитвата с изтънения напев на мюезина и отново стресна и разплака русокосото рускинче.

 

В Израел -
арабите почиват в петък,
евреите в събота,
християните в неделя.

 

Летището Бен Гурион е на магистралата между Йерусалим и Тел Авив. Възкачваме се и слизаме по хълмовете, приютявали в хилядолетията Вечния град. Спираме на Панорамата, която евреите наричат Малката Швейцария заради посадените гори в памет на шестте милиона погубени от фашизма техни майки, бащи, братя и сестри. Като оцелелия концлагерист в Аушвиц Исак Шеренбах (бил на петнайсет) и жена му Мая (с непредсказуемо, неописуемо, нерадостно детство), съседи на Доли в Хайфа - стряскащи и на стари години притихналия дом със стонове и плач от преживени кошмари.

Връх на благородство през отминалото драматично столетие за нашия народ бе спасяването на българските евреи.

Влаковете не потеглиха от нашата страна към фабриките на смъртта във времето на нацистката бесовщина. Българите приютиха евреите в градчета и села, в къщите си, в семействата си и те оживяха от дългата ръка на кафявата чума, болестта на века.

Мемориалът Влаковете не потеглиха - композиция от три вагона с документи и снимки от онова време, напомня на поколенията за високата нравственост и любовта на българите към ближния, независимо от народност, раса и религиозна принадлежност.

На три поредни заседания с президента Петър Стоянов, историка проф. Иван Илчев, ректор на СУ "Св. Климент Охридски", литератора проф. Михаил Неделчев, художниците Кирил Гогов и Павел Койчев, а на третото заседание още с историка проф. Георги Бакалов и арх. Лозанов, обсъждахме идеята за символа-паметник. Скулпторът Павел Койчев в простота на идеята от трите непотеглили вагона замисли оригинален проект, а арх. Лозанов предложи най-подходящото място за мемориала в пространството между Централна жп гара и новата автогара, уверени в подкрепата за терена от Столична община и държавата. Журналистката и преводачка Мариана Мелнишка записа в протоколите споделеното в сбирките. Само че моторът за реализацията на идеята, президентът Петър Стоянов, се хвърли в активната политика и моят замисъл за направата на мемориал, с подкрепата на такива високи и безкористни личности, бе отложен за друго време...

 

Отклоняваме се от магистралата за летището в град Лод, градът на св. Георги, от най-почитаните християнски светци, почитан също от мюсюлманите - защитника на онеправданите, пленените, бедните - на бял кон, с копие, забито в злия змей. В древното градче, сега с преобладаващо арабско население, великомъченикът св. Георги израства и се възпитава в Христовата вяра от своята майка; заради вярата храбрият военачалник е посечен от император Диоклетиан, един от най-жестоките гонители на християните. След мъченическата му смърт християните пренасят светите му мощи в рождения Лод; над гробницата издигат базилика, разрушена от арабите през 11. век, възстановена от кръстоносците. И отново разрушена при завладяване на града от Саладин (1187), но през 1870 година гръцки монаси издигат върху развалините сегашния храм.

На път за летището не отминаваме и градчето Рамле, някога столица на мамелюци и на кръстоносци. Днешната слава на градчето са циментовите заводи; населено е по равно с араби и евреи, което за пореден път ни подсказва стратегическия замисъл за съхранение на жителите от дебнещите зли сили, подклаждани от етнически вражди. Градчето, чувам водачката, се славело още с големия си затвор; и с най-сръчните аферисти и наркопласьори.

Автобусът залъкатуши по улиците, преди да излезе на магистралата, настигна и задмина велосипедист с черно бомбе и прилепнали на врата коси на масури, с девица на рамата пред него, която ближеше сладолед.

 

От пистата на летище Бен Гурион самолетът се издига над Обетованата земя, прелита над бойното поле Армагедон с нестихващата страховита схватка на Доброто и Злото по Откровението на Йоан (гл. 16: 16, 17, 18), вещаеща края на дните - Апокалипсиса: и бидоха светкавици, гръмотевици и гласове, и биде силен трус, такъв голям и силен трус, какъвто не е ставал, откакто има човеци на Земята;

и самолетът ни се заби в облаците.

 

Живи и здрави прелитаме на летище София - у дома; натежали от чуто и видяно. Шумът от въртящия се контейнер с багажите напомня за шепота на морето край бреговете на Обетованата земя. Двайсетимата мои спътници поклонници грабват куфарите и се отделят от нетърпеливците над шумящия контейнер - без Довиждане, до следваща среща!; чакаше ли ги някой?

Между такситата изскокна величествен помияр и завря муцуната си между крачолите ми, като търсачката на горилите край ръждясалата жп гара в Яфа. Престорих се на юнак, вторачен към тъмната Витоша. Не ме захапа.

Таксито препусна по осветените софийски улици.

Снегът се топеше.

 

 

© Любен Петков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.03.2013, № 3 (160)

Други публикации:
Съвременник, 2012, бр. 4.