Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАВРЪЩАНЕ

Люси Мòшен

web

- И това ако е живот...

Загаси с крак цигарата и някаква необяснима тревога се въздигна от дъното на душата му.

Под пейката се разстилаше килим от фасове. Значи седеше вече доста дълго в градинката. Колко дълго?... Децата, които играеха на тревата отсреща, вече ги нямаше, и слънцето го нямаше и още нещо го нямаше, но какво... Напрегна се да си спомни, но тъкмо да го долови това нещо и мъглата на забравата тутакси покриваше все още функцониращите му сиви клетки. Как се бе взела толкова мъгла в главата му?...

Отпи бавно последната глътка от бутилката, но и тя не стопи тревогата. Откъде идваше тази тревога и защо беше така неясна? Огледа се плахо наоколо... Каква тишина... Колко е красиво всичко... Така потънало в преднощна дрямка и забрава... Апропо, забрава...

Като че нож прободе сърцето му. От болка му се зави свят. Необяснимата тревога изведнъж вече не бе толкова необяснима. Нея я нямаше. Попита я къде отива с този сак, на пазар ли или някъде другаде и че всъщност май магазините са вече затворени и че е най-добре никъде да не ходи в тази тъмница, а тя му се изсмя в лицето. Каза му нещо... но какво... Може би му каза къде отива... Опита се да я спре. Да, това вече си го спомняше... Само я хвана за ръката и я помоли да остане... Хвана я съвсем нежно и се опита да я прегърне, да я притисне до гърдите си, да я защити от всички опасности, които дебнеха нощем из улиците, защото мисълта, че ще бъде сам-самичка в тъмнината на града, не му се хареса. Ама никак не му се хареса...

Защо го блъсна така грубо? Явно обезателно искаше да отиде някъде... Но къде?... Заболя го. Не защото си удари главата в шкафа, а душата го заболя. Знаете ли как може да боли душата? Боли така, че ти иде да крещиш, да риташ, иде ти да изтръгнеш сърцето си като... май беше Данко..., ама не за да свети, а за да го накълцаш с кухненския нож... Добре, човек може да се бунтува, да държи на решението си, но чак до такава степен - не бива.

Не бива... Заскимтя като куче, но тя не му обърна внимание. Полумрака в стаята пробуди у него тъмни мисли. И как го болеше душата... Какви мъки... Преди тя да отвори външната врата, той с изненада видя облятото й в сълзи и в кръв лице. Боже, откъде се бяха взели тези сълзи, а тази кръв... Опита се да избърше лицето й, но тя непонятно защо го блъскаше и крещеше грозни неща. А той искаше само да изтрие сълзите от очите й и шурналата из невиделица кръв... И пак тази мъгла...

Осъзна се, проснат до парното, абсолютно сам и в пълно недоумение... Навън вече не беше така тъмно, както преди малко. И някакво объркване беше настанало в природата... Слънцето най-внезапно беше изгряло посред нощ, и птиците се бяха събудили, и хората шумяха под прозореца... Спомни си, че тя бе отишла някъде, но къде... И я зачака. Чака я дълго. Тази необяснима тревога все се мотаеше из него и най-накрая сърцето му влезе в борба с разсъдъка... Трябваше да си купи цигари и нещо за пиене. Не можеше вече да преглъща. Обзе го паника. Толкова пресъхнало беше гърлото му.

В магазина усети преценяващите погледи на хората и моралния съд, на който мълчаливо го подлагаха. Усмихна им се сконфузено. Те сякаш само това и бяха чакали и като древен гръцки хор дружно пропяха: "П а р а з и т..." Паразит ли? Зачуди се той. Защо го обиждаха без причина? Някаква смътна агресия се надигна в него, но бързо угасна. Е, какво пък..., нека да е паразит... Щом трябва... Ама и орхидеите са паразити..., нали така? И какво би представлявал светът без орхидеи?... Не му се мислеше за такава тъжна възможност... Всъщност той искаше да си вземе само бутилчицата и нищо друго. Те продължаваха да го гледат осъдително. Стана му неловко. Не виждаха ли, че умира от скръб... от скръб и от тревога? Нямаха ли милост? Нне-е..., те отдавна бяха накълцали сърцата си с кухненските ножове, после бяха измили внимателно ножовете и ги бяха прибрали в подредените си кухненски чекмеджета. Никакви следи... Така-а-а, сега вече никой не можеше да ги подозира, че те като Данко... Данко ли беше? Няма значение...

Ако тя не се върне, вече нищо не можеше да има каквото и да е значение в този объркан свят, където слънцето изгрява посред нощ. Логически това не беше възможно... Той знаеше много добре... Разсъдъкът му трескаво се противопоставяше на това невярно възприятие... А ето и сега, изведнъж слънцето пак го нямаше... и птиците ги нямаше... и нея...

Внезапна болка разцепи главата му на две... Усети кръвта, която шурна като фонтан по лицето му. Някой трескаво разкопча якето му и със сръчни ръце се захвана да изтръгва сърцето му... Но защо тарашуваше из джобовете на панталоните му?... Какво ли търсеше?... Опита се да изтрие кръвта от лицето си. Не изпитваше никаква болка. И душата беше престанала да го мъчи. Свлече се на мекия килим от изстинали фасове в пълен унисон със себе и със света. Това беше тя... Беше се върнала... Искаше да го спаси... да го отърве от тревогата... Беше я обичал винаги, но такова всеотдайно чувство на любов, каквото изпитваше в този момент, не познаваше... Странно... тя нямаше толкова къси коси... и ръцете й... Беше малко объркан... По дяволите, какво значение имаше... Поиска му се да я целуне... Опита се да се надигне, но тя го блъсна и той се свлече плавно на земята... Защо постъпваше така грубо?... Сърдеше ли му се или какво?...

Последното нещо, което чу, бяха нечии бързо отдалечаващи се стъпки. Избърса с длани кръвта от очите си, напрегна се... Наоколо бе тъмно и много тихо... Боже мой, дано само не се е уплашила... Но той е тук... Ще я закриля... Тя знае, че... И защо нямаше звезди на небето... Или може би имаше, а той просто не бе в състояние... Опита се да я извика, но само някакво неясно бълбукане излезе от пълната му с кръв устна кухина. Необяснимата тревога се въздигна за кой ли път от дъното на душата му, проби си път в отпуснатото му тяло и изплува в учудените му очи, но понеже той вече нямаше сърце, бавно се измъкна и остана да се лута безцелно из алеите на градината.

 

 

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.07.2004, № 7 (56)