Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХАРЕСВАШ ЛИ СОХО?
(повест)

Всички имена и случки са измислени.
Приликите с личности и събития са случайни.

Люси Мòшен

web

Рожден ден

Изабел събра разпилените по бюрото листове на неравна купчина и нервно погледна към поставения вляво мобилен телефон. Не можеше да се съсредоточи, така че беше безмислено да прехвърля записките от ръка в ръка и да не знае за какво всъщност става дума. Освен това днес беше рожденият й ден и след няколко часа започваше голям купон в апартамента на баща й. Трябваше да се преоблече и да се гримира. Тръгна към банята, но се върна и взе мобилния телефон. От плаката до прозореца гледаха сърдито четири рошави момчета, издокарани в несъществуващи червени униформи. Много й се искаше Карл да й се обади, но не смееше да се надява. Знаеше, че е на турне в Япония, че е много зает и че едва ли си спомня рождената дата на някакво момиче, с което се бе запознал случайно в Берлин преди около два месеца.

Приятелката й бе направо луда по тази тъкмо добиваща популярност английска група и след дълги уговорки склони Изабел да отидат на концерта им в Германия, тъй като нямаше изгледи в близко бъдеще да посетят Франция. Тръгнаха с още две момчета, които учеха музика заедно с Пинелоп. Беше наистина забавно пътуване и гузната съвест, че има изпити и че няма много време да се подготви за тях, изведнъж се стопи още преди да пристигнат в Берлин.

На другата вечер Изабел бе вече окончателно заразена от въодушевлението на тълпата в залата и с любопитство очакваше появата на английската рокгрупа. На влизане бяха видели отвън автобуса, така че не беше ясно защо момчетата закъсняваха. После изведнъж на сцената се появи някакъв мъж, който каза, че поради заболяване на един от състава, концертът няма да се състои и че на тяхно място ще свири придружаващият бенд. Тълпата започна да негодува, но почти никой не си тръгна. Така и така бяха тук. Поне да видят за какъв съпортбенд става въпрос. Пинелоп беше разочарована и не се опитваше да го скрие. Но момчетата от непознатия бенд бяха истински фурии и в края на вечерта всички бяха отново в хубаво настроение и на никого не му се тръгваше. Стояха на бара и въпреки мартенския студ пиеха бира. Пинелоп, Жан-Клод и Филип разговаряха с басиста на съпортбенда, едно много красиво и много нормално момче, а Изабел стоеше малко встрани и се чудеше къде да загаси цигарата си. Изведнъж рязко се обърна назад и видя, че някакъв тип със захлупена до очите черна шапка и кариран шал около врата усмихнато я гледа. В първия момент не го позна, но после някак си го свърза със синеокото момче от плаката над леглото на Пинелоп и също се усмихна:

- Карл?! Ти ли си наистина?

- Ами, така ми казват... Значи съм аз... Наистина...

В този момент Изабел извика и хвърли цигарата на земята. Не можа да сдържи сълзите, които напълниха очите й и се почувства като хлапачка. Беше я срам. На всичкото отгоре усети, че се изчервява и съвсем се сконфузи. Карл се приближи и хвана ръката й:

- Трябва ни малко лед. След няколко минути няма да те боли така.

Те тръгнаха към изхода и Изабел видя за миг с периферното си зрение учуденото лице на Пинелоп. Влязоха в паркирания отвън автобус. Карл донесе парче лед, увито в кърпа и го постави върху изгореното място на показалеца.

- Сега по-добре ли е?

Изабел успя само да кимне.

- Ела - той я хвана за ръка и двамата се качиха на втория етаж.

Не предполагаше, че в автобуса има толкова място. В дъното се намираше даже едно доста прилично помещение с кожени мебели. На масата беше поставена голяма купа, пълна с банани. Карл седна в едно от канапетата и небрежно взе китарата, облегната на стената до него.

- Как се казваш?

- Изабел.

- Изабел... Красиво име... Седни, Изабел. Какво искаш да ти изпея?

- ...Казаха, че си болен... Как се чувстваш? - нервираше се, че гласът й бе така изтънял, но сама не можеше да повярва, че седи срещу този толкова харизматичен тип с гъста черна коса, която почти закриваше сърдитите му сини очи, и че си говорят сякаш са приятели от години.

- Да, трябва да съм болен... Ти как мислиш? Болен ли съм?... - той се засмя и изсвири първите акорди на "Light my fair".

- Защо всъщност отказахте концерта? - Изабел беше започнала да възвръща самообладанието си. - Повечето от нас са дошли отдалече, пръснали са толкова пари. И аз имам изпит след три дни. Не е честно... Не е честно да се подигравате така с феновете си... Това е безотговорно и...

- Ей, чакай малко! Искаш ли един банан?... Не?... Успокои ли се? - беше сериозен, но очите му я гледаха насмешливо. - Можеш ли да пазиш тайна?

- Мога...

- ...Добре... Джордж го закараха в болница. Искаме да му спестим журналистите и цялата лудница.

- Какво му е?

- Не ми се говори за това - той запали цигара и за миг очите му станаха оловносиви и далечни.

Започна да свири на китарата и да пее "Light my fair". Гласът му бе дрезгав и много чувствен. Той беше навел глава и косата скриваше изцяло лицето му. Изабел виждаше само плътните му устни и си мислеше, че би дала всичко в този миг, за да ги докосне. На вратата се почука доста силно. Карл не отговори. Последва повторно нервно почукване, някой внимателно открехна вратата и без да се показва, каза:

- Хайде, че тръгваме.

Карл се протегна и ритна вратата.

- Много са нетактични - прошепна той. - На колко години си?

- На 19, но на 20 май ставам на 20.

- Харесваш ли Doors?... Невероятни са, нали?... Я, дай да ти видя пръста! Боли ли те още?

Той пое ръката й и доближи устните си до изгорялото място. Изабел усети как дъхът й застина някъде в гърлото. Очите й се замъглиха и тя само се молеше Карл да не я погледне, да не види пламналото й лице, да не почувства вълнението й. В този момент автобусът тръгна и Изабел скочи в недоумение.

- Тия скапани копелета! - просъска той.

- Нямам представа къде ми е палтото... - каза объркано тя.

- Сигурно е долу.

Те заслизаха бързо по стълбите. Някой гръмко каза:

- Next stop Dover!

И всички в един глас се закискаха.

- Fuck off! - извика Карл и й помогна да си облече палтото.

Изабел усещаше забитите в гърба си погледи на мениджърите и на другите от групата. Не ги познаваше, но въпреки всичко й беше крайно неудобно. Автобусът беше спрял отново и тя побърза да излезе. На вратата Карл я прегърна и прошепна: "Ще запомниш ли номера на телефона ми, Изабел?"

И тя го запомни. Дори му написа SMS. Но той така и не отговори. Освен ако се изключи онова странно съобщение за някакъв концерт на тяхната група в Лондон без обръщение, поради което тя си направи заключението, че го е изпратил на всички, чиито номера по една или друга причина се намират в адресната му книга. В този момент мобилният телефон, предвидливо поставен в близост, иззвъня. Тя спря душа и бързо пое с мократа си ръка малкия Сименс.

- Честит рожден ден, Изабел! Кога започва партито?

- О, Даниел... - прошепна тя, но бързо добави... - Татко, много се радвам да те чуя. Как се чувстваш в Мадрид?

- Отлично, но ти ми звучиш доста странно... Да не би да имаш проблеми с възрастта? Все пак в момента изтичат последните ти мигове като тийнейджър... - Даниел се засмя в телефона и на Изабел й се прииска да е тук, да го прегърне, да постави лице на рамото му и да остане така завинаги.

- Не, всичко е наред.

- Имаш ли тайни от мен?

- Даниел... - тя преглътна сълзите си и се засмя пресилено, - разбира се, че имам.

- Т-а-т-к-о, не, Даниел. Връщам се в сряда вечерта. От летището идвам директно при теб. Горе главата и гледай да не подпалите жилището.

- Целувам те - прошепна Изабел.

- Чакай за момент! Искаш ли да поговорим сега?

- Не, не е толкова важно, колкото си мислиш. Освен това не съм сигурна, че искам да споделя с теб тайните си.

- Искаш, разбира се. Хайде, приятно прекарване. И изхвърлете поне фасовете. До сряда, Изабел.

Тя облече хавлията. Налагаше се да побърза. Пинелоп и Жанин щяха да подредят всичко, но все пак трябваше да е там за първите гости.

Не успя да пристигне навреме. Жан-Клод и Филип вече бяха дошли и дрънкаха нещо на пианото.

- Изабел, бързо! Бързо ти казвам! - развика се Пинелоп от съседната стая. - Показват ги по MTV...

Тя се облегна на вратата и се загледа в до болка познатия видеоклип.

- Я, не се разстройвай! - прегърна я Пинелоп. - И да ти кажа честно, никак не ми е ясно какво толкова интерпретираш в тази история. Не виждаш ли снимките в "Rolling stone" и в "NME"! Във всеки брой е с друга мадама. Било му е скучно, поприказвали сте си, чудесно! Какво се тръшкаш тогава! Забрави го и си живей живота!

- Права си... - въздъхна Изабел. - И все пак между нас имаше нещо, което не мога да ти опиша, нещо...

- А бе, я стига глупости. Въобразяваш си...

Скоро апартаментът се напълни с поканени и непоканени гости. Пинелоп се бе погрижила да дойде и Марк. Изабел доста го харесваше преди. Харесваше го и сега, но в сравнение с Карл й се виждаше някак много обикновен, много ежедневен. Все пак танцува с него, после дълго се целуваха и Марк остана. На другата сутрин, по инерция, още със събуждането си погледна към мобилния телефон. Имаше писмено съобщение: "Зная - мислиш, че съм забравил, но не съм. Честит рожден ден, Angel!"

- Карл... - прошепна тя и погледна вече съвсем разсънено към спящия по корем Марк.

Не можеше да повярва, че го бе направила тъкмо с него. Нали все си мислеше, че първият път трябва да бъде нещо изключително, нещо... Все едно. Повдигна рамене и малко тъжно промърмори: "Хм... Angel...". После се обърна на другата страна, въздъхна веднъж и заспа отново, стиснала мобилния телефон в ръката си.

 

Shit happens

Залата беше пълна с момичета и момчета на нейната възраст. Беше шумно, задушно и тясно. Изабел побърза да си сложи запушалките в ушите, преди групата да е излязла на сцената, защото се намираше до една от колоните и от опит знаеше какво означава това. Марк беше отишъл да вземе нещо за пиене от бара и сега стоеше заклещен някъде по средата на заведението. Жан-Клод и Филип също се бяха изгубили безвъзвратно в тълпата. Само Пинелоп бойно отстояваше стратегическата си позиция до Изабел и самоотвержено крепеше камерата над главата си, готова всеки момент да започне с овековечаването на историческия момент. Снощи бяха дошли в Лондон, защото любимата им група имаше два последователни концерта и в никакъв случай не искаха да ги пропуснат. А освен това, на официалната страница на бенда в интернет някой беше поствал, че ще бъдат изпълнени и съвсем нови, непознати до този момент песни.

Пръв на сцената излезе Том и артистично удари по барабаните, след него с бърза стъпка се появи Ричи, взе облегнатия на стената бас и си запали цигара. Всички в залата започнаха да крещят. Джордж и Карл все още не се появяваха. Въпреки невероятния шум Изабел чуваше съвсем отчетливо ударите на сърцето си. Не му бе писала, че ще дойде на концерта. Искаше да го изненада, но сега вече не беше никак сигурна дали идеята й е добра. В този момент Джордж и Карл излязоха, смеейки се на сцента. Залата гръмна от викове. Изабел примижа срещу прожекторите и стисна устни. Още първите акорди на китарите доведоха мнозинството до полуда. Гледаше ги как флиртуват с тълпата; как успяват с гласовете си да накарат всички тези момичета и момчета наоколо да крещят от възторг; как сякаш се сърдеха един на друг и как в следващия миг пееха вече заедно в микрофона, допрели рошавите си глави; как наелектризираха въздуха със сексапила си и с хубавите думи на песните и си мислеше, че е щастлива затова, че е тук и че може да изживее този неповторим момент на колективен екстаз. Виждаше й се нереално, че познава Карл, че й бе пял преди няколко месеца в автобуса на групата в Берлин, че я бе поздравил за рождения ден. В един миг й се стори, че той я погледна и сърцето й буквално спря, но навярно не я бе видял, защото въобще не реагира. Помисли си, че след концерта ще си тръгне. Нямаше сили да отиде при него. Изведнъж той бе станал така далечен и недостижим, че започна да се съмнява дали наистина го познава. Нямаше желание да се блъска с побърканите от възторг фенове и да се провиква: "Карл, това съм аз... Изабел... Не си ли спомняш..." Не, точно това нямаше да направи. И веднъж взела вече такова кардинално решение, тя се успокои и се отдаде изцяло на всеобщото въодушевление.

След концерта повечето започнаха да се борят с бодигардовете, за да влязат в backstage. Изабел отиде на бара и си поръча бира. Умираше от жажда. Пинелоп и другите не се виждаха никъде. Някакво момче с къдрава кестенява коса я заговори:

- Това е истински пънк, нали? Неконтролируеми... абсолютни таланти... Особено новите неща... Направо да полудееш...

- Много са добри, наистина - съгласи се Изабел.

- Как така "добри"? - завъртя кръглите си очи момчето. - Те са върхът! Няма по-голями от тях - замисли се за момент и после разколебано добави. - Поне в този момент няма други като тях. В миналото - ясно, имаше. Трябва да прочетеш текстовете на песните им. Цяла седмица няма да можеш да мислиш за нищо друго, честна дума. Изпитал съм го. Когато за първи път ги чух...

С периферното си зрение Изабел видя как Карл влиза в залата, заобиколен от цяла тълпа момичета, журналисти и бодигардове. Явно току-що си бе взел душ, защото черната му коса проблясваше мокра на не особено силното осветление. Чу отново съвсем отчетливо ударите на сърцето си и се обърна така, че той да не я види.

- Значката ти е страхотна - каза Изабел на момчето и като хипнотизирана се загледа в пъстрото ламаринено кръгче, забодено върху вдигнатата яка на коженото му яке.

Трябваше да се съсредоточи върху нещо, за да не мисли за Карл, който стоеше само на няколко метра зад нея.

- Заповядай, вземи я. Аз ще си купя друга.

Момчето с готовност свали значката и я подаде на Изабел. Чак сега видя, че е значка с името на бенда. В този момент някой я прегърна и тихо прошепна на ухото й.

- Радвам се, че ти си тук, Изабел...

Момчето с къдравата коса я погледна с недоумение и промърмори:

- Ето, точно в такива моменти ми се иска да съм момиче... Наистина!... Просто да не повярва човек... Те се познават!

- Сама ли си тук или с приятели?

Карл я гледаше развеселен с тези невероятни негови сини очи и Изабел напълно изгуби способността да говори. Изведнъж някакво високо слабо момиче се хвърли между тях и се развика:

- Карл!... За бога, Карл, не си ли спомняш... Ние...

Тя се свлече на земята, обви коленете му с ръце и започна да издава странни звуци. Изабел не беше сигурна дали плаче, или се смее. Един бодигард започна да я дърпа, но Карл му направи знак да се отстрани. Наведе се, помогна й да се изправи, каза й нещо съвсем тихо и тя си отиде, леко прегърбена, с коси, паднали върху разстроеното й лице. Полата й се бе повдигнала от едната страна и на Изабел й стана някак тъжно.

- Хайде да се махнем оттук! Атмосферата започва да се скапва - прошепна Карл настойчиво и й помогна да слезе от високата табуретка.

Марк се беше появил отнякъде и объркано се усмихваше.

- Това е моят приятел - каза Изабел внезапно, като нарочно наблегна на думата "моят".

Искаше й се да бъде нахакана и суверенна, защото случилото се току-що я накара да се почувства съвсем несигурна. Карл пренебрежително изгледа Марк отдолу-нагоре и обратно, подаде вяло ръката си, каза през зъби "hi" и му обърна гръб.

- Добър ли е с теб? - попита той и я прегърна. - Не трябва да разрешаваш на никого да бъде груб. Запомни това. На никого!

Пред тях изведнъж застана Джордж.

- Здравей. Имаш ли една цигара? - ухили се той на Изабел.

- Няма! - отговори вместо нея Карл и му подаде своите цигари.

- Къде отивате?

- Там, където няма да ти хареса. - Карл се опита да се промъкне покрай него.

- А-а, ще ми хареса, разбира се...

Изабел се беше втренчила в момичето, застанало плътно до Джордж и колкото и да се опитваше, не можеше да отлепи поглед от доста закръгления й гол корем.

- Не е дебела, бременна е - засмя се Джордж и доловил недоумението й, добави. - Вярвай ми, аз бях не по-малко изненадан от теб.

- Shit hаppens. Хайде да вървим - каза Карл и всмукна дълбоко от неизменната цигара в ръката си.

Изабел потърси с поглед Марк и го видя как разговаря с къдрокосото момче на бара и как от време на време поглежда към тях. И в този момент тя най-неочаквано и за самата себе си започна да пелтечи:

- Карл... не мога да дойда с теб... Ние сме цяла група... и... и просто няма как да ги оставя...

- Жалко - прекъсна я Карл.

После я погледна внимателно в очите, наведе се, целуна я по двете бузи, притисна я към себе си и прошепна:

- Много се радвам, че те видях, Angel. Надявам се, че това няма да бъде последната ни среща. И се пази...

Проследи го как нервно си проправя път през тълпата и как бързо излиза от заведението. Върна се на бара и седна между Марк и къдрокосото момче. Не знаеше защо постъпи така, но бе сигурна, че е постъпила правилно. Марк я попита нещо, но тя само махна с ръка. Не й се говореше. Запали цигара и притвори очи. В лицето си все още усещаше допира на мокрите му с дъх на шампоан коси.

 

Кейт

Събуди го смях, идващ май че от кухнята. С все още затворени очи започна да опипва с ръка пода до матрака, но аспиринът го нямаше.

- Джордж... - опита се да извика, но от гърлото му излезе само неясно хриптене, което премина в кашлица.

Запали цигара и седна по турски в разбърканите чаршафи. Главата жестоко го болеше, а освен това беше и целият схванат. Не знаеше дали е сутрин или следобяд. Така и не се научи да носи часовник. Опита се да раздвижи раменете си, но пронизваща болка го накара да се откаже. Джордж продължаваше да се киска като смахнат някъде в жилището. Снощи след концерта се прибра направо у дома, изключи мобилния и искаше да спи, но после отнякъде се появиха цяла тълпа фенове. Май Джордж ги беше довел. Той въобще обичаше да се огражда с почитатели и като че ли те никога не го уморяваха. Напротив, сякаш му даваха нови сили. Вдъхновяваха го. Не можеше да му прости, че ги водеше непрестанно вкъщи. Миналия месец се закле, че като запишат последния сингъл, ще се изнесе. Не понасяше повече дивотиите му, не понасяше факта, че непрекъснато отваряше пощата му, че поддържаше контакт с майка му, че преместваше нещата му и той трябваше да ги търси понякога с часове, а понякога въобще и не ги намираше. Преди един месец беше напипал по някакъв начин тефтера със стиховете му и беше пуснал няколко неща по интернет във форума на официалната страница на бенда. После не можа да се спаси от истерични хлапачки, обесняващи му се в любов и ценящи гения му. Кошмар! Искаше му се да го убие. Не му говори цяла седмица.

Стана и отиде в кухнята. На пода, облегнато на хладилника, седеше някакво разсъблечено по сутиен момиче с размазан грим, а между розовите й крака лежеше Джордж и замечтано се усмихвше

- Има ли кафе? - попита навъсено Карл.

- Има бира... - разхълца се момичето. - И да ти кажа, си гола вода в кревата. Как можа да заспиш, бе? Добре, че Джордж поема и твоите задължения...

Карл понечи да я напсува, но се въздържа и тръгна към банята. В коридора спяха две момчета, подложили под главите си китарата му. Издърпа я, но те не се събудиха. Ваната беше пълна с повръщано и това окончателно го отказа от сутрешния тоалет. Намери някъде из купчината дрехи и алкохолизирани тела в хола кафявото си кожено яке, облече го така на голо без тениска, дръпна ципа догоре и излезе на улицата. Светлината издълба болезнени дупки в очите му. Беше загубил някъде слънчевите си очила. В кварталното кафене поръча едно голямо еспресо, бира и аспирин. Кейт, без да го пита, му направи бъркани яйца и строго го изгледа:

- Да ги изядеш, че на нищо не приличаш вече. Не може така! Ще си изгубиш някъде панталоните. Станал си кожа и кости!

Опита се да се усмихне, но всяка гримаса му причиняваше неистови болки в главата. Обичаше я той тази невероятна Кейт. Обичаше пълното й добродушно лице, обичаше веселите точици, изпъстрили ириса на очите й. Дори написа песен за тези весели точици, но никой не знаеше, че Кейт, за която пееше, е възрастната жена от тяхното кафене. Сигурно щеше да й каже един ден, но тя едва ли щеше да му повярва. Първата хапка беше най-трудна, после някак потръгна, но все пак не можа да изяде яйцата.

- Ами, да... свил ти се е стомахът. Сигурно с дни не се сещаш да ядеш. Боже, боже... Карл, трябва да се вземеш в ръце... И тия цигари... - говореше притеснено тя, отнасяйки чинията с пържените яйца.

Той включи мобилния телефон и видя, че има три писмени съобщения и две на секретаря. Все от мениджъра. Днес трябваше да записват в четири. Помисли си, че може би няма да е лошо да се върне и да вземе Джордж, но се отказа. Беше само с една година по-млад, а се държеше като пубертиращ хлапак. Крайно време беше да се научи да носи отговорност за постъпките си. Запознаха се преди четири години на едно парти при бившата приятелка на Карл. Някой го беше довел случайно и Джордж седеше в един ъгъл, пушеше и мълчеше. Той отиде при него и след първите няколко реплики разбра, че в това високо, красиво момче с разсеян поглед има точно оная искра, която бе срещал досега само у професора си по литература в университета и която оттогава търсеше у всеки, който се опитваше да пише. В началото Джордж се притесняваше, защото току-що бе навършил 18 години. Бе присъствал и на няколко концерта на бенда, в който свиреше Карл, и това го правеше още по-несигурен. Когато разбра обаче, че разликата между тях е само една година, се поотпусна. Опитваше се да пише музика и стихове и песните му бяха най-хубавите, които Карл бе чувал някога. Трябваше да направят група. Обезателно! И Карл напусна състава, в който свиреше, и университета. Бяха пълни с енергия и с нестандартни хрумвания. Решиха да живеят заедно, защото идеите им се раждаха по всяко време на денонощието и защото не можеха един без друг. Често Джордж нахълтваше с китарата посред нощ в стаята му и двамата свиреха до сутринта. В началото доста трудно свикна със странното му поведение, с неадекватните му реакции, с невероятните типове, които се навъртаха около него като мухи, с липсата на каквато и да е рационалност в решенията, които взимаше. Караха се като побъркани за всяка дреболия, но поезията и музиката ги свързваха по-здраво от всичко, което би могло да ги раздели. Въобще Джордж с неговия невинен, разсеян поглед, замрежил голямите му тъмни очи, и с нежното си лице на хлапак беше от онзи тип момчета, които не знаеш да целуваш ли, или да биеш. Обичаше го. Обичаше го повече от брат. Но беше уморен и трябваше да се махне. Онзи ден подари камерата му на някакъв фен, който виждаше за първи път в живота си, но който бил изключително симпатичен, както му обясни по-късно. Идеше му да избие безупречните му бели зъби. Джордж винаги подаряваше или губеше все неговите неща, защото сам не притежаваше почти нищо и нямаше, ама наистина, никакво отношение към парите. Сигурно там някъде в бездната на безхаберието се намираха и слънчевите му очила. Той разтри с ръце слепоочията си. Едно момченце с безброй лунички по лицето го видя през прозоеца и влезе в кафенето.

- Здравей, Карл! Написал съм една нова песен. Ще ме изчакаш ли да си взема китарата?

- Трябва да тръгвам - каза Карл припряно, но не му се искаше да го огорчи, и бързо добави. - Може би утре, а?

- Утре свирите в Ливърпул... - делово констатира хлапето и махна с ръка за довиждане.

Не се сърдеше. Бяха съседи. Знаеше, че все ще издебне подходящ момент и ще склони Карл да го изслуша.

Джордж не закъсня за записа и бе дори в отлична форма. Карл го изгледа подозрително, но не попита нищо. Страхуваше се, че един ден крекът ще превърне мозъка му в блудкава каша от угаснали неврони. В паузата тъкмо обясняваше нещо на техния барабанист Том, когато забеляза, че Джордж говори по мобилния телефон и го гледа някак предизвикателно. Трябваше му само секунда, за да разбере, че това е неговият телефон. Скочи и се опита да си го вземе, но Джордж се качи пъргаво на масата, кривеше се, хилеше се и повтаряше с преправен глас:

- Ало, Изабел... Je suies Karl... Hallo... Tu vas bien?... Je t’aime ma chérie... Je suies Karl...

Карл се качи с един скок на масата и се нахвърли върху него.

- Копеле гадно, дай ми веднага телефона.

- Но тя не ми вярва, че съм Карл... Как да й обясня....

Джордж беше доста висок и не можеше така лесно да си вземе телефона.

- Карл, Карл, чакай!... Ще ти го дам, ако ми кажеш кого обичаш повече - Изабел или Кейт...

Карл се опитваше да му нанесе поне един точен удар по захилената физиономия, но не успяваше. Все пак си взе някак телефона, скочи на земята и задъхано каза:

- Съжалявам Изабел, но Джордж съвсем се е смахнал. Как си? Отдавна не сме се чували. Ще ти се обадя утре. В момента записваме.

Зад гърба му Джордж започна да дрънка на китара песента за Кейт.

- Трябва да ме запознаеш с нея - каза той сериозно.

- С кого? С Изабел ли? - учудено го изгледа Карл.

- Не, с Кейт.

- Никога!

- О, значи е много красива, нали?

Карл не каза нищо. Запали цигара и седна мълчаливо на канапето до Том, който с напрегнато изражение на лицето се опитваше да убие зеленето чудовище, бягащо по дисплея на олющения му "Гейм бой".

 

Цигарен дим

Той излезе на сцената и се опита да не гледа към тълпата в краката си. Отзад Том удари няколко пъти барабаните. Крясъците на възбуденото мнозинство ставаха все по-оглушителни. Беше нервен. Отметна назад косите си и каза в микрофона.

- Тази песен е за един приятел...

С нея започваше всеки концерт на това невъзможно турне. Беше последната песен, която написаха заедно. Още при първите акорди невъздържани гласове започнаха да подвикват:

- Къде е Джордж?... Не те искаме без него....

Едно пълничко момиче със зачервено от възбуда лице ловко се промъкна през кордона от бодигардове и се опита да се качи на сцената. Свалиха я веднага. Тя истерично се мяташе и крещеше:

- Джордж... Къде е Джо-о-ордж...

Опита се да не им обръща внимание. В началото, когато за първи път излязоха, така да се каже, от гаража, имаше и такива, които хвърляха по тях предмети, обиждаха ги. Мислеше, че е свикнал, а се чувстваше сякаш ей сега ще го екзекутират. Задърпа нервно жиците и се обърна с гръб към тълпата. Том му намигна и невъзмутимо продължи да удря по барабаните. Него нищо не можеше да го извади от равновесие.

Тогава чакаха дълго Джордж. Бяха изнервени и ядосани. След около три часа се разбра, че няма да дойде и тръгнаха без него. Не можеха да го открият никъде. Носеше се мълвата, че е сърдит на Карл, защото не е отишъл предишния ден на някакъв секретен гиг, а уж бил обещал. Е, да, истината беше горе-долу такава. Имаха някаква уговорка, но Карл не можеше да понася тези секретни гигове, които Джордж непрестанно организираше и които бяха толкова секретни, че на тях се изсипваше поне половин Лондон. Освен това смяташе, че едно "да", казано в момент на слабост или в не особено трезво състояние, няма каквато и да е стойност. Така че отиде с приятели да празнуват нещо. Не си спомняше точно какво. Джордж му се обажда поне сто пъти. Молеше го да дойде и беше, меко казано, досаден. Накрая Карл изключи мобилния телефон. Не чувстваше угризения на съвестта. Джордж знаеше, че ненавижда тези събирания из разни квартири или по покривите на разни квартири, неизбежната намеса на полицията и пияните фенове, търкалящи се по пода. Мениджърът беше категоричен, че турнето ще се състои и без Джордж. Може би тайно се надяваше, че ще размисли и все пак ще дойде, макар с няколко дни закъснение. Беше свикнал с ексцентричните му и неуправляеми реакции. Но това беше поредният концерт без него и на Карл започваше да му писва. Намериха набързо китарист - талантливо момче, само че не беше същото. Джордж определено липсваше на публиката, но най-вече липсваше на Карл. Още на първия концерт по средата на някаква песен се обърна рязко на дясно и понечи да му каже нещо. Беше забравил, че го няма. И винаги, когато не бе съсредоточен, чувстваше присъствието му, усещаше дъха му и всеки път с изненада установяваше, че Джордж не е до него, че трябва сам да пее песните, които до сега бяха изпълнявали заедно. Липсавше му. Липсваше му така силно, че започваше да го мрази заради това.

Постепенно тълпата се успокои и само от време на време някой извикваше:

- Искаме Джордж! Къде е Джордж?

Карл даваше всичко от себе си. Не беше от хората, които лесно се предават. Съблече коженото яке и тениската, хвърли ги зад себе си и запали цигара. Някой му беше донесъл бира. Феновете знаеха текстовете на почти всички песни. Тълпата крещеше и пееше.

След концерта влезе директно в автобуса. Не искаше да дава автографи и да говори с когото и да било. Не знаеше колко време е минало, но джинът в чашата бе свършил, когато Том плахо се показа на вратата.

- Карл, Сара е родила днес следобяд. Джордж има момче...

Карл изненадано го погледна. Напълно бе забравил за Сара и за това, че чакаше дете. А се бе побъркал от щастие, когато разбра, че е бременна. Не можеше да повярва, че в кръглия й корем, изскочил изпод тясната тениска, тупти сърчицето на нещо все още не съвсем дефинирано, но определено нещо, което бе част от Джордж, и което той обичаше.

- Копеле мръсно! - просъска Карл, без да извади цигарата от устата си.

- Кой? - попита нерешително Том.

Карл стана, наля си джин и още по-навъсено каза:

- Да не ми се обади на мен, най-близкия му приятел... На мен да не ми се обади, да научавам от други... Fuck off, Джордж!

Отпи голяма глътка от джина, вдигна чашата и каза:

- За теб, Джордж, и за сина ти!... - дръпна дълбоко от цигарата и попита. - А как се казва бебето?

Tом повдигна рамене:

- Нямам представа.

Карл изля остатъка от джина в устата си, разкашля се и накъсано каза:

- Дори не зная... как се казва малкият...

Отпусна се уморено в креслото и обърна рязко глава към тъмния прозорец. Отвън се чуваха викове на фенове, чакащи за автографи и мотаещи се около автобуса.

Том излезе. Беше убеден, че сълзите, които пробляснаха за миг в сърдитите очи на Карл, бяха от внезапната кашлица и от цигарения дим, но все пак реши, че е по-добре да не го притеснява.

 

След концерта

Изабел се поколеба за миг, пое си дълбоко въздух и бързо отвори вратата на кафенето. Той седеше до прозореца и телефонираше. Слънцето блестеше в непокорните му, черни коси и лицето му изглеждаше още по-бледо на фона на толкова светлина. Видя я, че идва, стана и тръгна към нея. Не я прегърна, а по-скоро я повдигна и шумно я целуна по бузите.

- Извинявай, аз малко закъснях...

- Страхотно се радвам, че си тук! Какво ще пиеш?

- Каквото ти пиеш.

- Джин?... Наистина ли?... Джин?

Изабел кимна:

- Ами да, макар че е малко рано, може би...

- Е, все някъде по света е тъкмо време за джин - засмя се той и повика келнера.

Изабел пое предложената й от Карл цигара и установи, че ръката й трепери.

- Кога пристигна? - попита тя просто за да каже нещо.

- Преди 2 часа... И за съжаление тръгваме веднага след концерта...

- Ако искаш, ако имаш време... мога да ти покажа Париж... В смисъл, ако нямаш нищо друго...

- С удоволствие, Angel. Макар че съм живял в Париж - каза той развеселено. - И дори имам все още квартирата... Тя е само на две преки оттук.

- Сега разбирам защо познаваш това кафене. Беше ми доста странно, когато ми предложи да се видим тъкмо в него.

- Тук ли ще обядваме или ще отидем някъде другаде?

- Не съм гладна въобще - каза Изабел и не излъга. Не беше в състояние да преглъща. Толкова бе развълнувана.

- И аз не съм гладен...

В този момент иззвъня мобилният му телефон. Карл погледна дисплея, стана бързо и нервно каза:

- Джордж е... Извинявай за момент...

Той се отдалечи, но Изабел виждаше как ядосано ръкомаха и от време на време до нея достигаха откъслечни фрази като: "не желая"... "в никакъв случай"... "ти си виновен"... Карл се върна на масата и рязко загаси цигарата в пепелника. По бледото му лице бяха избили розови петна. Мълчеше и гледаше някъде зад Изабел. Тя отпи от джина и колебливо каза:

- Джордж има проблеми или...?

- Джордж ли? - Карл я погледна сериозно. - Джордж няма никакви проблеми. Аз изглежда съм единственият в нашия бенд, който има проблеми. Джордж се държи като примадона. Когато има настроение, прави с нас концерти, когато няма - не можеш да го откриеш и със Скотланд ярд. Писна ми от неговите изпълнения. Окончателно. Сега изведнъж му се приискало да дойде в Париж... Е, няма да стане! Освен това не съм сигурен, че е чист... За съжаление...

- Трябва да му помогнеш, Карл, Джордж е...

- Аз да му помогна?! На него и Господ не може да му помогне, ако той не желае... Хайде да ставаме!

Карл плати и двамата излязоха на залятата от слънце улица.

- Извинявай, но искам малко да се поразходя. Понякога имам чувството, че се задушавам и тогава трябва обезателно да се махна. Извинявай, Изабел...

Той я прегърна и тя усети онзи така познат дъх на шампоан, който я спохождаше дори и в сънищата й. Вървяха и мълчаха и Изабел си мислеше, че това е най-щастливият миг в живота й.

- Ето тук е апартаментът ми - каза Карл и посочи към сградата, пред която бяха спрели. - Искаш ли да ти го покажа?

И без да дочака отговор, отвори тежката, дървена врата.

- На последния етаж е - погледна я весело той. - И няма асансьор... Така че, ако се измориш, се качваш на гърба ми, ОК?

Изабел се усмихна, но вътрешно беше притеснена. Не беше съвсем сигурна, че иска да разглежда апартамента на Карл или по-скоро не беше сигурна дали иска да остане насаме с него. На вратата нямаше табелка с името му. Някой беше надраскал с остър предмет "отшелник". Жилището беше просторно и много светло. Стаите бяха напълно празни. Само в една от тях имаше голям матрак и разхвърляни по земята книги и дискове. На стената беше подпряна една доста олющена китара.

- Мисля, че нямам кафе, Angel... Но джин, ако искаш...

Той отвори празния хладилник и безпомощно се усмихна:

- Ето имам и лед... но друго нямам...

- Не, благодаря - каза Изабел и се облегна на отворения прозорец.

Карл застана до нея.

- Тук сме написали най-хубавите си песни с Джордж... Виж колко е красиво!... Обичам Париж...

Той си запали цигара и примижа. Ято птици се изви в далечината и изчезна между червените покриви на града и безоблачното небе.

- Надявам се, че не си купила билет за концерта тази вечер. Името ти е на листата на гостите.

Карл се обърна към нея, хвана с две ръце лицето й, погледна я нежно и каза:

- Струваш ми се напрегната? Какво има?

Изабел само повдигна рамене. Той остави цигарата върху перваза на прозореца, оправи с ръка косите й и я прегърна. Полъхът на шампоан отне напълно представата й за триизмерността на пространството и тя си помисли, че ако Карл сега я пусне, сигурно ще се строполи на пода. Той обаче я притисна още по-плътно към себе си и й каза нещо, но тя не го разбра. В този момент просто не бе в състояние да разбере каквото и да било. И едва когато мобилният му телефон упорито зазвъня, Изабел осъзна, че се намира на матрака, че Карл лежи с притворени очи до нея и че лицето й изгаря от вътрешен огън.

- Отново Джордж - каза той ядосано, стана и отиде в съседната стая.

Чуваше го като в сън как вика и как нервно се разхожда напред-назад. Изабел стана и колебливо се огледа. Намери блузата си хвърлена неизвестно защо на кухненския плот и я облече. Джинсите й не се виждаха никъде. В този момент Карл се върна и нежно, но все още със свъсени вежди прошепна:

- Чакай, Angel... Не бързай да се обличаш...

Вдигна я на ръце и внимателно я положи на матрака. Лежаха един до друг, пушеха и мълчаха. От време на време той я поглеждаше, но не казваше нищо. Сините му очи се плъзгаха по лицето й, за да се загубят след миг някъде в бялата безкрайност на отсрещната стена. Беше съвсем тихо. Струваше й се, че чува бързите, неравномерни удари на сърцето му. Крилото на отворения прозорец леко се поклащаше на вятъра и рисуваше по красивото му, младо тяло бягащи слънчеви зайчета. После изведнъж Карл стана и започна припряно да се облича.

- В четири имам интервю с френския "Rolling stone". Май съм закъснял... Колко е часът, знаеш ли?

- Четири и пет - тя сама не чу гласа си.

Той донесе отнякъде джинсите й. На улицата я целува дълго, преди да се разделят.

В залата беше непоносимо задушно. Видя как той още с излизането на сцената се опитва да я намери в тълпата и как претърсва с поглед всеки ред. Накрая я откри и леко примижа. Тя му се усмихна в отговор, макар че в гърлото си съвсем ясно чувстваше соления привкус на сълзите си. Нямаше представа дали концертът е минал добре или не. Когато след това се опита да влезе в backstage, с досада установи, че е невъзможно. Беше пълно с мъже от охраната, които важно се разхождаха напред-назад и подозрително оглеждаха всеки. Не й се искаше да му звъни на мобилния. Знаеше, че след всеки концерт е много изморен и много нервен. Отиде при задния вход и заедно с една огромна тълпа от пищящи момичета зачака. Най-после Карл излезе заобиколен от бодигардове. Зад него Ричи и Том разговаряха оживено с мениджъра. Почти я бе отминал, когато я забеляза, облегната на стената, малко встрани от другите. Отиде при нея, целуна я по бузата и припряно каза:

- Ще ти се обадя утре.

После я погледна внимателно и учудено повдигна вежди.

- Защо трепериш? Студено ли ти е?

И без да дочака отговор, свали кафявото си кожено яке, наметна го на раменете й и бързо се отдалечи.

Изабел усети завистливите погледи на мотаещите се наоколо момичета и побърза да се махне. Знаеше, че ако можеха, щяха да я линчуват. Облече якето на Карл и забърза надолу по улицата. Само че странно защо, вместо да се стопли, започна да трепери още повече.

 

Омразата, мръсницата

Понечи да отключи вратата и с изненада установи, че е открехната. Ритна я с крак и се ослуша. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Влезе в коридора и се развика.

- Излизай веднага, че ако те пипна, ще ти смачкам физиономията, копеле гнусно... Веднага казах!

Светна лампата. Беше съвсем тихо. Запали цигара и се огледа. Явно в апартамента нямаше никой. Внимателно надникна в хола и застина. Книги, дискове, списания, всичко беше разхвърляно по пода. Старата му китара лежеше в краката му счупена на две. Чак сега видя, че стените бяха изписани с почерк, който му се стори някак познат. Пристъпи напред и преди сам да констатира каквото и да било, устните му като че ли съвсем самостоятелно и независимо от мозъка се раздвижиха.

- Джордж... - каза той колебливо и дръпна силно от цигарата.

Бързо влезе и в другите стаи, но там май всичко бе наред. Изправи един съборен на земята стол и седна. Не му се искаше да вярва, че Джордж беше разбил външната врата, че беше влязал в апартамента му и беше вандалствал по този начин. От няколко месеца имаха проблеми. Даже не можеха да говорят нормално един с друг. Беше кофти период. След невъзможното европейско турне Карл беше поставил няколко условия на Джордж и се бе заклел пред себе си, че този път няма да отстъпи. Просто му каза, че докато не се отърве от двамата си приятели, които бяха джанки1 като него и го снабдяваха безпроблемно с крек и хероин, и докато не постъпи доброволно в някоя клиника за рехабилитация, не може да свири в техния бенд и няма да имат никакъв контакт. Знаеше, че това е единственият път. Поне така го увери лекарят, с когото разговаря преди около месец. Изнесе му цяла лекция против наркотиците и накрая каза, че няма джанки, излекуван с толерантност и разбиране. Беше му тежко, но знаеше, че трябва да издържи. В името на Джордж, в името на приятелството им, в името на общата им малко или много обуздана истерия, която в крайна сметка ги катапултира на върха на рокендролните класации.

Преди няколко вечери го срещна в един бар, в компанията на същите тия копелета, от които му беше казал, че трябва да се отърве. В първия момент Джордж не го видя, но после седна до него и предизвикателно го погледна:

- Защо не отговаряш на sms-ите ми, а?

Карл не каза нищо.

- Вчера ме остави да вися цял час пред вратата ти. Зная, че беше вътре. Защо не ми отвори?

Карл оправи с ръка косите си и го погледна. Тъмните кръгове под очите на приятеля му бяха станали още по-голями.

- Попитах те нещо. Какво ме гледаш така? Отговаряй!

Карл взе чашата и стана. Плати на бара и преди да излезе, чу зад гърба си как Джордж го напсува.

Навън валеше, но той се прибра пеша. Имаше нужда от въздух. На разсъмване чу как мобилният телефон, който бе забравил в джоба на джинсите, започна да звъни, но само захлупи главата си с възглавницата и продължи да спи. Не трябваше да разговаря с него. Все още...

Карл поседя известно време на стола, с ръце, отпуснати покрай тялото, опитвайки се да проумее това, което току-що се бе случило, после стана, взе бутилката с уиски и отпи няколко стабилни глътки. На стената срещу него Джордж бе написал с големи букви:

"Къде си, приятелю? Погледът ми не може да пробие сивотата на нищото. А ти си някъде зад хоризонта на възможното... Затварям очи и те докосвам... И кое точно наричат живите илюзия?... Не разбирам."

По-нататък имаше доста неприлични псувни по адрес на Карл, а съвсем долу, там, където стената сключваше ъгъл с пода, стоеше: "Омразата ми към теб не е по-голяма от любовта ми, но е по-постоянна, мръсницата".

Карл разтри слепоочията си с ръка. Знаеше, че трябва да спазва инструкциите на лекаря и да игнорира Джордж, но това се оказа по-трудно, отколкото си мислеше. Освен това беше сигурен, че ако веднъж се подаде на изкушението и говори с него, няма да издържи и ще му прости всичко. Както му бе прощавал всеки път до сега. Без изключение. Не можеше да му се сърди дълго. Обичаше го прекалено и беше склонен да извини и най-дивашките му постъпки. Но този път бе отишал прекалено далече. Карл отпи отново няколко глътки уиски. На стената, до прозореца, в ляво Джордж беше надраскал с разкривен, нервен почерк:

"Не желая помощта ти. Искам любовта ти, за да извървя щастлив пътя си до края."

А на вратата към кухнята бе написал с червения флумастер, който използваше предимно за даване на автографи:

"Разбери, не желая да се променя. А ако се замислиш, и ти няма да искаш промяната. Аз съм все същият, както тогава, когато тръгнахме да търсим неоткрития свят на нашите видения. Спомняш ли си как се чувствахме в безпътицата и безхаберието на младостта си? Аз те чакам, за да продължим заедно нататък. Защо не идваш? Не ти ли стига любовта ми? Не? Защо?"

Карл извади мобилния телефон от джоба си, поколеба се за миг, намери в адресния регистър номера на Джордж и натисна копчето за свързване. Понечи да каже нещо, но не знаеше какво.

- Ало, Карл... Ало... Защо мълчиш?... Ало... Аз... Съжалявам... Мислех, че си у дома и не искаш да ми отвориш... Направо превъртях... За бога, кажи нещо! Напсувай ме!... Какво чакаш?... Сигурно искаш да ме удариш. Добре тогава... Аз съм в кабинката за моментални снимки при спирката на метрото отсреща... Трябва да поговорим!... Защо мълчиш?...

Карл затвори. Искаше му се да отиде при Джордж, та дори и за да му удари една по красивото лице или за да го прегърне. И той не знаеше как би реагирал, ако застанеше в този миг срещу него. Беше страхотно ядосан, но и някак тъжен и объркан. Разбираше отчаянието и безизходицата му, но и нежеланието му да се измъкне от дъното и това го плашеше. В този момент телефонът му потрепна и той разбра, че е получил писмено съобщение. Първоначално не се решаваше да го прочете. Страхуваше се, че в момент на слабост ще направи грешка и ще изтича до кабинката за моментални снимки. Но после любопитството му наддаеля и той го отвори.

"Счупих китарата, с която изпяхме първата си песен. Това ли е краят? Нищо не искам от този скапан живот, освен да пея песните си с теб, копеле гадно. Защо ме измъчваш така? Мразя те!"

Още не бе прочел първото съобщение, когато получи второ.

"Разбира се, че не те мразя. Съжалявам за всичко. Ела да поговорим. Чакам те. Не мога да живея повече без теб, без нашата музика, без нашето приятелство. Ти никога не си ме обичал така, както аз теб. Това обяснява всичко."

Карл изключи телефона. Съблече се и отиде в банята. Силната струя на душа му възвърна самообладанието. Знаеше, че тази вечер ще се напие така, както не се бе напивал от години, и знаеше, че това е единственото, което може да направи в този момент за Джордж. Беше сигурен, че постъпва правилно. А защо тогава не можеше да се понася? И тези ужасни болки в стомаха... Той отметна назад мокрите си коси и изтри сапуна от лицето си. Излезе от ваната и без да се наметне с хавлията, тръгна към хола, оставяйки разляти стъпки по пода. Взе бутилката с уиски и преди да отпие първата глътка, си каза, че най-много след час няма да мисли повече за нищо.

 

Евтина песен

Отвори внимателно очи и си помисли, че явно май не е умрял, след като лежи на дивана в хола и след като има такова ужасно главоболие, макар че това изобщо не можеха да бъдат индикации за каквото и да било. Надигна се с мъка, като внимаваше да не прави рязки движения, и учудено се огледа. Една празна бутилка от уиски се търкаляше на пода и целите стени бяха изписани с някакви глупости. Нямаше представа какво точно се бе случило снощи. Е, явно се беше напил, но защо беше писал по стените, за това нямаше никакво обяснение. Сигурно е искал да се хареса на някого. На кого ли?... Погледна и в другите стаи, и в кухнята... Беше сам...

После изведнъж се сети нещо и тръгна бързо по коридора. Да, наистина, външната врата беше отворена и ключалката разбита. Започна да си припомня за вчерашните изстъпления на Джордж и само прехапа пресъхналите си устни. Беше жаден. И днес въобще не му се занимаваше с ключари. Отвън на изтривалката пощальонът беше оставил утринните вестници. От първата страница на един от тях го гледаше собстваната му захилена физиономия, а текстът отдолу поясняваше, че е избран за най-сексапилния музикант на месеца. Веднъж някакъв глупак бе написал във форума на техния бенд, че на Джордж се възхищават всички момчета, а на Карл - всички момичета. Това страхотно го бе ядосало, както се подразни и сега от съобщението във вестника. Ако бяха написали, че е най-добрият китарист или вокал, може би щеше да има някакво значение, ама най-сексапилният... Тъпо... Все пак влезе в банята и се огледа. Не бе особено доволен от това, което видя, но след пресушаването на една бутилкa уиски миналата вечер не можеше да очаква кой знае какво от лицето си.

Тръгна към кухнята с желанието да си направи кафе, но взе една бира от хладилника. Пусна по инерция радиото и си запали цигара. Тъкмо вървеше седмичната класация. Май щяха да изпаднат вече от първата десятка. Беше истинско чудо, че се задържаха в нея толкова дълго. Музиката и текстовете им не бяха предназначени за масата, а за една определена група от хора с алтернативно мислене. В пресата ги наричаха "Битълсите на инди2 сцената" и те имаха амбицията това да остане така. Нямаха никакво желание да пълнят стадионите. Искаха да са група на избраните и посветените и както Карл се бе изразил в едно интервю, излъчено по MTV, "момичетата от първия ред трябва да бъдат винаги само на една целувка разстояние и нито сантиметър по-далече".

В този момент водещият каза:

- Уважаеми слушатели, прекъсваме за момент нашето предаване, защото току-що в студиото влезе господин Джордж Бейс от "Отшелниците" с китара в ръка. Смея да твърдя, че това е групата, променила по невероятен начин живота на всеки един от феновете си. ...И така, господин Бейс, на какво дължим честта?

- Хай... Бих искал да изпея една песен... Една напълно нова песен... за... за моя приятел... за Карл.

- Моля, заповядайте.

Карл остана като закован и дори не се сети да усили звука.

Ако търсиш евтина песен,
пълна с лъжлива надежда,
ще те чакам в кабинката за снимки
при метрото отреща...

- Хм... - усмихна се Карл, когато песента свърши. - Никога не съм се съмнявал, че си изключителен, Джордж... И че си абсолютно ненормален... Как така се изтърсваш в студиото, без никой да те е канил... Ха, ще ме убиеш, наистина...

Грабна китарата и започна да свири мелодията като на места променяше или добавяше нещо. Беше омагьосан както винаги от гения на Джордж, от непринудеността му, от лекотата и искреността, с която пишеше музиката и текстовете си, от тъмния му пънк-глас и от оная насмешлива нотка някъде отзад, която го правеше така неповторим. Майната му, днес щеше да му се обади. Беше мълчал достатъчно.

Вечерта отиде в "Барфлай", където обикновено се срещаха с другите от групата и където винаги можеше да намери някой приятел, с когото да изпият по една бира. Джордж го нямаше. Две момичета, които май познаваше отнякъде, му се хвърлиха на врата и започнаха да се лигавят. Беше му неприятно. По едно време се измъкна и в коридора набра номера на Джордж.

- Ало... Карл?... Джордж не желае да разговаря с теб.

Беше Стив. Не можеше да го понася.

- Дай ми веднага Джордж!

- Съжалявам, но...

- Ти наистина ще съжаляваш, ако имаш късмета да ме срещнеш! Дай ми на секундата Джордж!

- Джордж не желае...

- Не желае или не може, а? И кой ти дава правото да се обаждаш на неговия телефон?

Стив затвори. Карл го напсува мислено и се върна обратно на бара. Знаеше, че докато Джордж не се отърве от него и от Бейли, няма да може да излезе от блатото. Стив имаше музикални амбиции, но беше напълно бездарен и смяташе, че като се подмазва на Джордж и като го снабдява с крек, ще може да го убеди да направят бенд. Само че в случая не беше много ясно кой кого използва. Карл беше сигурен, че Джордж напълно осъзнава музикалната инвалидност на Стив и че няма никакво намерение да свързва творческата си кариера с него. Просто в момента му беше необходим. Това бе всичко.

Едно от момичетата имаше симпатично лице и той й предложи да отидат у дома. По пътя си помисли, че ще бъде чудесно, ако не остане при него цялата нощ. Обичаше да се събужда сам.

 

Неспокойни сенки

Някой истерично звънеше на външната врата. Измъкна се с мъка изпод завивките. Какво по дяволите можеше да бъде толкова важно в 11 часа сутринта... Запали цигара и се опита по някакъв начин да фокусира погледа си. Имаше страхотно главоболие. Едва се дотътри до външната врата. Мениджърът го отмести от прага, влезе в хола и отвори прзореца.

- Мобилният ти е изключен - седна на канапето, без да съблече бежовия си тренчкот, и продължи нервно. - Арестували са Джордж за притежание на наркотици. Ще платиш ли гаранцията?

- Кой?... Аз?... - Карл повдигна вежди. - Много добре знаеш, че нямам пари... Кога са го арестували?

- Снощи.

Карл затвори прозореца. Беше му студено.

- Отказваш, значи - мениджърът стана и го погледна сърдито.

- Отказвам ли? А, ти?

- Не мога все аз да плащам за неговите глупости.

- Така... Разбирам... Какво ще правим тогава?... Не е редно да го оставим вътре, нали?

- На мен не ми пречи. Нека да поседи на топло. Може пък това да му помогне да преосмисли някои неща.

- Няма да издържи! Знаеш го какъв е... А, освен това затворът не е помогнал на никого до сега... - Карл изгледа предизвикателно мениждъра. Не можеше да повярва, че му е все едно.

- Някакви идеи? - високият елегантен мъж погледна разсеяно часовника си и се накани да си върви.

Карл повдигна рамене и всмукна дълбоко от цигарата. В момента нямаше представа какво всъщност би могъл да направи за Джордж. Чу как мениджърът затръшна външната врата и как бързо започна да слиза надолу по стълбите. Наведе глава и погледна замислено босите си крака. Крайно време беше да си купи домашни пантофи. Навън започваше да вали. Направи кафе и се зачуди къде може да се намира мобилният му телефон. В спалнята го нямаше, в джобовете на панталоните му и на якето - също. Искаше да се обади на другите от състава. От дълбините на махмурлука му се прокрадваше една не особено ясна идея, която обаче обезателно трябваше да сподели с някого, преди да изчезне отново там, откъдето се бе появила. Най-накрая намери мобилния телефон до ваната под вечерния вестник и звънна на Том. Той вече знаеше за Джордж и се разбраха да се срещнат след около един час при Ричи.

Седяха, пушеха и мълчаха. Карл отпи от чашата с уиски, която прехвърляше вече цяла вечност от една ръка в друга, и тихо каза:

- Става въпрос за следното... Трябва да организираме колкото може повече гигове... Парите от тях ще отидат за гаранцията на Джордж... Съгласни ли сте?... Макар че едва ли ще стигнат... Не зная... Нямам друга идея...

- Няма да стигнат... Дори всеки ден да свирим, пак няма да стигнат. - Ричи стана и тръгна към кухнята да донесе още чай за Том, който здравата бе настинал.

- Предлагам билетите да са по 15 паунда и отделно да направим каса за Джордж. Така всеки може според възможностите да допринесе за гаранцията - гласът на Карл бе станал убедителен и ентусиазиран.

- Не искам да те разочаровам, преди да сме започнали, но нашата публика се състои предимно от млади хора, които нямат пари... Така че... дали всичко това има смисъл... - Том омота още веднъж шала около врата си. Тресеше го.

- Не зная дали има смисъл и дали ще съберем достатъчно пари, но да не правим нищо със сигурност е най-глупавата възможност. Ричи ти ще се обадиш на мениджъра и ще му помогнеш да организирате локалите. Не е задължително да са само в Лондон. Важното е да имаме всяка вечер концерт. Няма значение къде и кога. Том, ти си отиваш директно у дома, лягаш в кревата, взимаш си лаптопа и влизаш във форума. Трябва да направиш популярна нашата идея сред феновете. Те са луди по Джордж и съм сигурен, че всеки ще попомгне с каквото може. И най-важното - гледай да оздравееш. Аз ще се обадя на разни познати и приятели. Дано да успея да събера някакви пари. Довечера към 11 часа ще се чуем контролно.

Карл говореше бързо с леко смръщени вежди. Трябваше поне да опитат. Независимо от шансовете за упех. Това беше най-малкото, което можеха да направят за Джордж.

Първият гиг се състоя след два дни в един доста забутан клуб в Южен Лондон, но Том бе вдигнал такава шумотевица във форума, че дойдоха дори и младежи от други градове. След концерта на никого не му се тръгваше и повечето останаха до затварянето на локала в около три часа сутринта. Дискутираха за положението, в което се намираше Джордж, пиеха бира, пееха и си даваха взаимно кураж. Важно бе, че феновете от чужбина също се бяха обадили и повечето от тях щяха да присъстват поне на някои от следващите концерти.

Едно от момчетата, към когото всички се обръщаха с псевдонима му от форума, а именно - Пирата, предложи да открият банкова сметка и всеки да помогне с каквото може. Идеята бе приета единодушно, защото така се даваше възможност и на тези, които живеят далече, да участват в акцията по освобождаването на Джордж. Том пое задължението да оповести на другия ден във форума номера на сметката.

Неволята, в която се намираше фронтменът на състава, сближи сякаш още повече бенда и феновете. И преди взаимоотношенията им не бяха стандартни. Между тях имаше не само приятелство, а и обща мечта, която ги водеше ден след ден към един приказен свят, даваше им усещането, че са нещо по-различно от другите, от непосветените в тайната. Те бяха моряци, поели курс към безкрая... А там някъде зад хоризонта ги очакваше онази страна, където рокендролът имаше значение, където парите бяха гаден спомен от миналото и където щяха да останат всички заедно, завинаги.

Форумът беше пълен със стихове и проза, с интересни разсъждения и интимни откровения на тръгнали към обетованата земя моряци. На кораба имаше място и за студенти по литература, и за компютърни фрикове, и за пишещи музика и стихове ученици, и за работещи или не момичета и момчета, въобще за всички, които можеха да повярват с цялата си душа в общата мечта. Те до един бяха необяснимо близки помежду си и понякога споделяха неща във форума, които не биха казали дори у дома. Много от тях пишеха, че благодарение на музиката и стиховете на любимия им бенд са успели да преодолеят чувстото на неувереност, други разказваха, че най-после са намерили сили да се противопоставят на очакванията на родителите си и сега се занимават с неща, които винаги са искали да правят. Въобще почти всички споделяха, че тази невероятна група е променила или по някакъв начин поне повлияла върху досегашния им начин на живот.

Музикалното списание NME публикуваше често мисли и мнения на фенове, прочетени в електоронната медия и бе всеобща тайна, че определени журналисти постоянно следяха чата и дори участваха в него с фалшива идентичност само и само да измъкнат вътрешна информация или просто, за да проследят тенденциите в инди сцената. А сега това чувство на принадлежност, на доверие и съпричастност между феновете и бенда се бе засилило още повече. Те бяха абсолютно убедени, че ще се справят със ситуацията и че ще помогнат на Джордж, което означаваше, че ще успеят наистина.

На другия ден, следобяд, Карл тъкмо се чудеше къде да отиде да хапне нещо, когато се обади Изабел:

- Здравей. Можеш ли да говориш?

- Angel?!... Разбира се, че мога!... От почти 23 години...

- Научих за Джордж от форума... Ние, феновете от Франция не сме много, но ще помогнем с каквото можем... Даниел обаче смята, че това няма да бъде достатъчно и че въобще въпросът не е само да бъде платена гаранцията. Трябва да се започне по-сериозна кампания. Защото, ако бъде осъден, това ще е... Може би това ще е краят за него... А той е невероятен поет... и не само поет... Той е...

- Angel, а кой е Даниел?

- О, това е баща ми. Той е журналист и има идея да стартира кампания във френските вестници... Аз му показах някои от стихотворениеята на Джордж... Той беше доста впечатлен! Какво ще кажеш?

- Това е... Това е.... Направо нямам думи!!!... Лиза също ще започне офанзива в английските музикални списания. Вече говорих с нея. Но във Франция... Виж това дори и за момент не съм си го представял... Ние не сме много популярни у вас.

- Карл, коя е Лиза?

- Хм... Не съм ли ти разказвал за нея? Това е бившата ми приятелка. Тя е журналистка. Доста добра журналистка. Кога ще дойдеш в Лондон, Изабел? Липсваш ми!

- Тази, която е пуснала газта, след като ти си се разделил с нея и Джордж случайано я е намерил припаднала в кухнята?

- Откъде знаеш за тази история?

- От вестниците...

- За бога, не вярвай на всичко, което пишат разни малоумни журналисти! - гласът на Карл прозвуча почти грубо, но бързо добави със смекчена нотка. - Моля те!

Изабел чу как той шумно всмукна от неизменната цигара и почти почувства допира на немирните му коси върху лицето си.

- Карл...

Искаше да му каже, че би дала всичко в този момент, за да надникне за миг в сините му като следобедно лятно небе очи и да потъне завинаги в безкрая на игривата им магия, но не посмя.

- Да?... Ало...

- Ще те информирам как се развиват нещата тук. Чао засега - трябваше бързо да приключи разговора, за да не издаде вълнението си.

- Изабел, кога ще те видя?

- Скоро...

- Не те разбирам. Непрестанно повтаряш какъв зашеметяващ град е Лондон, как непременно искаш да се прехвърлиш да учиш тук, а не предприемаш нищо по въпроса. Това твое "скоро" го чувам от месеци. Какво всъщност означава за теб "скоро". Я го дефинирай, моля те.

- Изненада!

- Е, добре... - засмя се Карл. - Да видим...

Кампанията по освобождаването на фронтмена на "Отшелниците" взе за кратко време такива размери, че дори и най-голямите оптимисти сред феновете не можеха да повярват съвсем на това, което се случваше в иначе отвратително реалния живот. Вестниците и списанията, и то не само музикалните, публикуваха почти всеки ден писма на възторжени почитатели или стихотворения на Джордж. Банковата сметка, в която се събираха парите за пускането му под гаранция, се напълни някак съвсем бързо и останалото беше само въпрос на бюрокрация.

Един ученик с предизвикателен поглед и паднали върху челото къдрици даде интервю по телевизията и трогна не само връстниците си, а и тяхните родители. "Думите ми едва ли биха могли да изразят истинските ми чувства, защото "Отшелниците" - това е единственият състав след "Clash", който има значение" - говореше момчето нахакано. "Това е единственият бенд с истинска, а не измислена аура, което те кара да се чувстваш с десет стъпки по-висок, докато слушаш музиката им. "Отшелниците" имат настроение да свирят по всяко време и навсякъде, среднощ или през деня, на тавани, в градинки или гаражи, и дори без пари, защото те живеят за музиката и се идентифицират напълно с посланията, които изпрашат към света. И най-важното е, че те успяват да направят от теб горд човек, макар да си се чувствал до момента като отрепка. Преди да познавам музиката им, всички наоколо ми внушаваха, че съм некадърник, че съм една завърешена нула, а сега съм убеден, че мога да постигна всичко, което пожелая. И както се казва в една тяхна песен, хората смятат, че постъпвам неправилно, но аз продължавам напред и им извиквам да си гдедат работата и въобще не ме интересува, какво мислят другите за мен. "Отшелниците" ме карат да се смея като откачен всеки ден, колкото и скапан да е животът ми. Правят ме щастлив, усещам, че ме има и не ми пука от нищо. Да, аз съм може би музикален наркоман, е и?... Но съм по-щастлив от всички, които не знаят за какво става дума... И затова, ако сте разбрали поне нещо от приказките ми, трябва да се борите за освабождаването на Джордж заедно с нас, а ако не сте - fuck you." Момчето направи съответния, придружаващ жест с ръка, но операторът беше човек с опит и показа в едър план само сърдите му очи.

В крайна сметка, повечето разбраха за какво става дума, а и парите за гаранцията бяха събрани, така че около седмица след това интервю Джордж беше пуснат на свобода до започването на процеса, но при едно условие - да не напуска Лондон.

И първото нещо, което направиха заедно с Карл, бе да дадат спонтанен концерт с акустични китари в Регентс парк. Събраха се около стотина почитатели и журналисти. Джордж беше безкрайно щастлив и от време на време прегръщаше Карл и казваше:

- Без него нямаше да издържа. Той е голям приятел...

Вечерта имаше таен купон в жилището на Пирата, но както обикновено се случваше на всички тяхни тайни купони и сега сякаш се бе изсипал цял Лондон.

Карл нямаше спомен как се е прибрал у дома. А на другата сутрин за секунда се разсъни, когато видя Джордж да спи като бебе в леглото до себе си. Скочи и нервно запали цигара. Не трябваше да позволи историята да се повтори отново. Мина през всички стаи, влезе дори и в банята и в тоалетната, но не откри следи от чуждо присъствие и се успокои. Направи кафе и седна на ръба на леглото. Джордж сънуваше нещо и под притворените клепачи очните му ябълки се движеха интензивно - сякаш с последни усилия се опитваше да избяга далече някъде, в странните мъглявини на подсъзнанието и да скъса всички изтънели нишки с действителността. Карл се усмихна и постави чашата, която пареше пръстите му, на пода до босите си крака. Спомни си как веднъж Джордж се разпя в съня си и как той се уплаши до смърт. Скочи светкавично и кой знае защо хукна към вратата. Първоначално не можеше да разбере какво точно става в тъмната стая, но после видя приповдигнатия силует на Джордж и установи, че гръмките звуци идват тъкмо от него. Помисли си, че си прави майтап. Неговият приятел имаше често доста странни хрумвания. Приближи се и установи, че спи. Да, спеше наистина и... пееше. Карл се стъписа. Не беше виждал досега такова нещо, а после се разсмя толкова силно, че Джордж изведнъж спря да пее, обърна се на другата страна и продължи да спи кротко сякаш нищо не се бе случило. Карл отпи глътка кафе. Въпреки всичко не искаше да живее отново с Джордж. Неописуемият хаос, който винаги цареше около него и в него, неканените или поканени гости, които бяха неизменна част от интериора и пълното незачитане на каквато и да е лична сфера му бяха втръснали. Е, за няколко дни - може. Колкото да се съвземе от престоя в затвора. Макар че и това му се виждаше много. Ресниците на Джордж хвърляха неспокойни сенки върху бледото му като на монах лице. Карл стана, вдигна падналата на земята завивка и покри с нея слабото му тяло. Джордж леко трепна в съня си и продължи далечните си, самотни скитания из нестабилните пространства на небитието.

 

Харесваш ли Сохо?

Този път тя натисна звънеца по-продължително и зачака отново. Отвътре се чуваха гласове, смях и музика. Най-после вратата се отвори и рошавата глава на Джордж се показа в полутъмния коридор.

- Здравей... Влизай... Познаваме ли се?

- Здравай. Аз съм Изабел. Опитах се да се обадя от хотела на Карл, но мобилният му...

- Изабел? Тази, същата Изабел?... От Париж?

Тя кимна с глава и преди да успее да каже каквото и да било, Джордж я повдигна и обсипа лицето й с целувки.

- Само момент - промълви той, поставяйки я внимателно на пода. - Знаеш ли, Карл го няма. Хайде да се поразходим. Иска ми се да си поговорим с теб на спокойствие. А тук в момента е страхотна лудница.

Той обу набързо кецовете си и без да завързва връзките им, повлече Изабел надолу по стълбите. Вървяха, без да говорят. Изабел бе сигурна, че Джордж се опитва да спаси ситуацията и че Карл е в жилището. Беше готова да се закълне, че бе чула гласа му, дакато чакаше да й отворят. Чувстваше се неловко и предпочиташе да мълчи. По едно време Джордж каза:

- Изабел, имаш ли някакви пари в себе си?

- Моля?

- Извинявай, извинявай. Просто ми се искаше да изпием по една бира и да си поприказваме, а нямам пари. Но всъщност може и да се разхождаме. Виж каква прекрасна вечер...

- Колкото за бира - имам. - Изабел се спря и го погледна. - Карл беше вкъщи, нали?

- Боже, колко си красива! - усмихна се Джордж и я прегърна. - Да отидем в "Барфлай", а?

- Както искаш - тя повдигна рамене и мълчаливо продължи да крачи до него.

Заведението бе както винаги претъпкано, но Джордж откри някакви познати и те им направиха място на тяхната маса.

- Това е Изабел - представи я тържествено той. - Изабел от Париж. Изабел, която направи толкова много за мен. С една дума това е Изабел, която обичам. Искаш ли да танцуваме?

Тя се усмихна очарователно, но на лицето й ясно бе изписано "Я, ме остави на мира". Джордж можеше сравнително добре да чете, когато го интересуваше, шрифтовете по лицата на хората, така че не настоя повече да танцуват. Незабелязано, към тях се присъединиха и други момичета и момчета, които се надпреварваха да разпитват фронтмена на "Отшелниците" за неговите лични планове и за тези на бенда, да му искат автографи или просто да го прегърщат и целуват. Отнякъде се появи китара и Джордж, без много да се съпротивлява, се съгласи да изпее част от новите песни. Настроението на всички бе така заразително приповдигнато и така положително, че Изабел забрави за Карл и затова, че той може би в този момент беше с друго момиче само на няколко пресечки оттук. По едно време си помисли, че трябва да е вкисната, но си каза, че ще се ядосва, когато се върне в хотела. Едно момиче с дълги руси коси прошепна в ухото й:

- Ти ли си новата приятелка на Джордж?

- Не, не. Току-що се запознахме...

- А, значи все още не знаеш, че си ти.

Изабел зяпна изненадано и преди да успее да каже каквото и да било, момичето й намигна, отиде при Джордж и с пълна сила започна да му приглася. В края на вечерта или по-скоро в началото на деня, защото вече минаваше три часа, всички бяха в по-голяма или по-малка степен пияни, прегракнали и щастливи. На улицата бе хладно и Джордж я прегърна. Една група от весели фенове повървя известно време след тях, но после постепенно всички се разотидоха.

- В кой хотел си отседнала?

- "Sanderson".

- Сохо е далече. Ще ни трябва такси. Харесваш ли Сохо? Трябва обезателно да ти го покажа. Трябва да го видиш с моите очи. Тогава ще разбереш и песента, която написах... - той пъхна ръката й под тениската си. - Чуваш ли? Всеки втори удар на английското ми сърце, изпомпващо ирландската ми кръв, е за Сохо.

Изабел се засмя:

- Е, хайде сега... ирландска кръв, английско сърце... Ти съвсем започваш като Морисей3 да...

- Карл смята да се мести в Сохо... - каза той някак отнесено, но после добави делово. - Ако искаш, от утре можеш да спиш в моя апартамент. Не, не се притеснявай, аз в момента живея при Карл и ти...

Изведнъж Джордж прекъсна изречението по средата и се загледа във витрината на един магазин, от която струеше прашна светлина.

- Ела! - каза той и блъсна вратата.

Почакаха малко, но никой не се появи. Изабел не можеше да разбере какво се продава в тази разхвърляна стая. След цяла вечност, тътрейки обутите си на бос крак маратонки, иззад завесата с разноцветни дракони се появи огромен мъж с дълга до кръста, рядка коса.

- Е? - каза той и ги загледа отегчено.

- Дай ми лист и химикалка.

Джордж седна на един стол и надраска нещо върху парчето хартия. Изабел бавно започна да проумява, че това е студио за татуировки.

- Аз... Не мога да гледам такова нещо - каза тихо тя.

- Кафе? - попита я все така отекчено великана.

- Да, благодаря.

Той й подаде чаша с не съвсем ясно съдържание и дистанционното за телевизора. И докато тя гледаше повторението на някакво научнообразователно предаване за горилите, Джордж оживено разказваше за премеждията си в затвора. Отначало не искаше да й покаже татуировката си, но после в таксито, на път за хотела, той протегна дясната си ръка и Изабел видя в основата, там, където започваха дългите му, изящни пръсти, върху кокалчетата и във вдлъбнатините между тях, изписани буквите на името й.

- За Бога, Джордж...

- Не съм ли ти казал, че те обичам, Изабел?

Не знаеше кога се шегува и кога не. Очите му имаха винаги това разсеяно и същевременно леко насмешливо изражение. Във фоайето на хотела й обеща, че ще дойде към обяд, за да я заведе в неговия апартамент. Смяташе, че парите, които дава за хотелската стая, могат да се оползотворят много по-разумно.

Едва бе успяла да се съблече и да застане под горещата струя на душа, когато на вратата се почука. Наметна хавлията, погледна през шпионката и отвори.

- Забравих най-важното. Трябва да ти изпея една нова песен. Имам нужда от твоето мнение.

По разширените му зеници Изабел разбра, че е пушил крек. Той седна на кревата и се усмихна.

- Няма нова песен. Искам просто да бъда с теб. Виж каква магия има в тази нощ. Такива мигове са истинска рядкост, Изабел.

Тя не каза нищо. Върна се под душа, а когато излезе от банята, Джордж вече спеше, прегърнал възглавницата. На другата сутрин тя оправи набързо багажа си и се измъкна тихо от стаята. Плати на рецепцията и едва в таксито, което я отвеждаше към гарата, й се прииска да се разплаче. Беше объркана и нещастна. Беше ядосана и безпомощна. Беше всичко накуп. Искаше й се не само да плаче, но и да крещи, да хвърля предмети, да рита и да блъска. От самото начало знаеше, че историята с Карл е без бъдеще, че е само някаква моментна прищявка от негова страна и въпреки всичко беше бясна. Притвори очи, но бързо ги отвори отново. Това, което видя, никак не й хареса. Извади от чантата тъмните си очила и се загледа през прозореца в обляните в розова светлина улици на Сохо. Образите ги прогони, но тази натрапчива миризма на влажните му, току-що измити с шампоан коси направо я задушаваше. Най-накрая сълзите й бликнаха без всякакъв контрол и таксиметровият шофьор й подаде безмълвно книжна кърпичка. Беше му благодарна, че не я разпитва.

 

В делириума на хармонията

Концертът на американската група беше свършил и Изабел тъкмо се опитваше да открие в лашкащото се напред-назад мнозинство Пинелоп, когато го видя. Не, по-скоро почувства присъствието му. Стоеше в дясно от нея и двама бодигарда се опитваха да го предпазят от разни агресивни почитателки, които го бяха разпознали в тълпата. Погледите им се срещнаха, но сините му очи не се усмихнаха. Стана й някак неловко. Не знаеше как да реагира. Чу гласа му:

- Изабел, защо не желаеш да разговаряш с мен?

Тя отметна назад косите си, понечи да каже нещо, но замълча.

- Опитвам се да те открия от няколко месеца? Като чуеш гласа ми, затваряш, а като видиш на дисплея телефонния ми номер, въобще не вдигаш. Смятам, че трябва да ми дадеш обяснение. Каквото и да е то.

- Карл, всичко е толкова объркано...

- Да?!

- Тогава, когато ти...

- Не, не аз, Изабел!... Тогава, когато ти си прекарала нощта с Джордж... Нали това имаш предвид?

- Глупости!

В този момент някакво момиче я блъсна и я заля цялата с нещо студено. Бира. Тя се огледа ядосано, но нямаше сили да се развика. Видя как Карл съблече сакото си и я загърна с него.

- Ела! - каза той твърдо. - Да се махаме оттук.

На улицата взеха едно такси и Карл освободи бодигардовете.

- Докога ще останеш в Париж? - попита Изабел, като се опитваше да контролира гласа си. Трепереше от студ и не искаше той да го интерпретира погрешно.

- Утре пътувам.

- Толкова скоро?

Карл си запали цигара и правейки нижещи се едно в друго кръгчета от дима, каза:

- Тази вечер има голямо афтършоу-парти... Искаш ли да дойдеш? И Ричи е в Париж. Ще има и други интересни хора.

- Приятелката ти не е ли с теб?

Карл я погледна внимателно.

- Не, остана в Лондон.

Мълчаха през целия път. Изабел реши да се преоблече при баща си, защото бе сигурна, че още не си е легнал. Все пак обаче се обади по телефона и го предупреди, че не е сама.

Даниел бе малко изненадан, когато я видя в компанията на Карл. Знаеше, че нещата между тях са приключили, но за подробностите нямашe представа. Не се решаваше да разпитва Изабел, защото бе доста изнервена и изглеждаше нещастна. Освен това дъщеря му знаеше, че винаги и за всичко може да разговаря с него, така че инициативата трябваше да дойде от нейна страна. Не искаше да изглежда нахален в очите й и се държеше настрана. Изабел ги остави сами в хола и влезе в банята. Отначало беше тихо, но после ги чу да се смеят и да коментират нещо на висок глас. Отдъхна си. Можеше само да благодари на Бога за такъв баща.

Когато след известно време влезе при тях, ги видя с допрени глави, надвесени над някакви стари плочи. Говореха задълбочено и объркващо сериозно за този късен час от денонощието. И въобще не я забелязаха.

- Може да тръгваме, ако искаш.

В гласа й се усети раздразнение.

- Да, разбира се... - промърмори Карл, но погледът му бе лишен от съдържание

- Седни, Изабел. Нека поне да си допие виното - каза Даниел и в този миг двамата тутакси я забравиха.

След около десетина минути успя най-сетне да ги разтърве от словесната им хватка. На вратата баща й подшушна заговорнически:

- Много симпатично момче. Бъди снизходителна.

Тя само повдигна рамене и го погледна косо.

На партито нямаше звезди от първа величина, така че Карл, Ричи и момчетата от американския състав бяха в центъра на всеобщото внимание и на масовото възхищение. Разбира се, присъстваха и групита4, които правеха всичко възможно да се свалят с някого от музикантите. Между тях имаше и доста малки момичета, които бяха направо смешни в опитите си да изглеждат голeми и нахакани. Изабел ги наблюдаваше апатично през успокоявщата мъгла на първото уиски и си повтаряше, че тя в никакъв случай не е една от тях. Просто бе имала неблагоразумието да се влюби изключително неподходящо. Това бе всичко. Карл най-после се появи отнякъде и като се освободи от дърпанията и прегръдките на двете, подскачащи около него японки, седна до Изабел.

- Е?... Забавляваш ли се?

- Не, особено... - каза Изабел и погледна встрани.

- Мога да си представя. Друго е да си в компанията на Джордж, нали?

- О, престани, моля те! - размаха ръце Изабел и продължи сприхаво. - Как мислиш, че се чувcтвах тогава на вратата, когато чувах отвътре гласа ти, а ти реши да се скриеш. Джордж бе достатъчно тактичен да те покрие и да прекара вечерта с мен.

- ?!... Скрил съм се от теб?... Хм... За какво говориш всъщност?... За същата вечер, когато... И какво имаш предвид с "бе достатъчно тактичен да прекара вечерта" с теб?... Как така "тактичен"?

- Чух гласа ти!... Чух смеха ти!... Беше вътре и се скри от мен... Да, обидена съм. И не исках да разговарям с теб, защото няма смисъл, защото...

- Чула си, каквото искаш да чуеш. Така става обикновено, нали?... Трябвала ти е чиста съвест за Джордж и на момента си я изфабрикувала... Аз бях в Брайтън... тогава... Нека да не говорим повече за това... Мислех, че трябва да разбера всичко, а се оказва, че всъщност не искам... Още уиски?

Изабел кимна. Беше смутена. Той й доля "Джеймсън" в чашата и се загледа нанякъде през бледосинята мараня на марихуаната, посребрила въздуха наоколо. Някаква дебелана танцуваше самотно до една маса в дъното. Неравномерно разпределената върху костната система плът винаги го навеждаше на мрачни мисли. Потискаше го.

- Карл - прошепна Изабел, - между мен и Джордж не се е случило нищо, което...

- Е, да, разбира се, и тъкмо заради това "нищо" Джордж носи татуировка с името ти.

- Как е той?

- Ха!... Престани да ме будалкаш, моля те! - Карл нервно оправи с ръка тъмните си коси, закрили челото му, и понечи да стане, но тя го хвана за ръката.

- Нямам контакт с него, наистина!... Опитах се да му се обадя, когато разбрах, че е избягал от клиниката, но не успях да се свържа...

- Ще ти дам новия номер. Той си загуби някъде предишния телефон. Обади му се... Всяка сутрин, като преглеждам вестника, се страхувам да не видя снимката му с кратко съобщение под нея, че е умрял от свръхдоза... Глупак!... Обади му се, Изабел. Може да успееш да му помогнеш, макар че се съмнявам...

Карл всмукна дълбоко от цигарата и стана. Беше тъжен и не се опитваше да го прикрие. Видя го след малко да влиза отново в заведението и дискретно да чисти с ръка върха на носа си. Той отстрани безцеремонно едно момиче с дълги до кръста коси, което се изпречи на пътя му, и седна отново до Изабел. Настроението му бе видимо подобрено, но на нея въпреки всичко изведнъж й се прийска да го прегърне, да му каже нещо хубаво, да го успокои, обаче не знаеше как ще реагира и се отказа.

Отнякъде се появи Ричи и заваляйки думите, попита:

- Как си, хм... Изабел ли беше?... Отказа ли се от идеята да следваш в... в Лондон?

Тя усети погледа на Карл върху себе си и промърмори:

- Не зная... Не съм решила все още...

Ричи седна между тях, прегърна ги и заговори тихо сякаш казваше молитва:

- В делириума на хармонията животът може да бъде безкрайно хубав, ако го оставиш... Ако го оставиш.... Ясно ли е?

Понечи да отпие от уискито, но ръката с чашата се размина с устата му. Ричи се огледа изненадано, не откри виновника и се замисли. Повторният му опит обаче се оказа успешен и той щастливо се усмихна. След това остави празната чаша неизвестно защо на пода и ги задърпа:

- Хайде да танцуваме... Размърдайте се, де!... Хайде!

Тъкмо бяха станали, когато всичко наоколо се изпълни с бързите ритми на една песен на "Отшелниците". Карл и Ричи започнаха да се кискат доволно и да подскачат като луди. Около тях моментално се събраха групита и усърдно започнаха да търсят близостта им. Изабел се отдръпна. Запали цигара и така, загледана в екзалтирано движещете се тела на Карл и Ричи, сякаш за първи път осъзнато разбра защо харесва толкова много музиката им, защо и тя е част от тези млади хора, тръгнали да търсят обетованата земя на рокендрола, където мечтите ще се сбъднат и всички ще бъдат щастливи. Завинаги... Да, "Отшелниците" приемаха странностите на живота и ги празнуваха, акцентираха, че той е отвратителен, че често е ужасен, че никога няма да бъде перфектен, но въпреки всичко чувстваха, че е и безкрайно забавен и заради тази веселба си заслужава да продължиш, заслужава си да не се предадеш, да кажеш на другите да си гледат работата и да вървиш по пътя си, без да ти пука от нищо. Излезе на улицата и седна на тротоара все още с чаша в ръка. Беше необяснимо щастлива. Винаги, когато чуеше музиката на "Отшелниците", я обземаше това неконтролируемо чувство на радост, което като цунами заливаше сърцето й и я караше да се усмихва, да танцува, да пее и като трансмитер на рая й предаваше усещането за неповторимост и за вечност. След известно време се появи Карл и мълчаливо седна до нея.

- Благодаря ти... - каза тя и го прегърна.

- За какво?

Той приближи лицето си до нейното и я погледна с тези негови убийствено сини очи. Изабел понечи да каже "за музиката", но само повдигна рамене и го целуна.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Junkie (англ.) - наркоман. [обратно]

2. Indie (англ.) произлиза от independence (независимост) и е независимо ъндърграунд течение в музиката. (бел. авт.) [обратно]

3. Morrissey - английски певец, живеещ в Лос Анжелис, автор и изпълнител на песента "English heart, Irish blood". [обратно]

4. Groupie (англ.) - название за момиче, което има за цел обезателно да се свали с някого от музикантите на любимия си състав. [обратно]

 

 

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.11.2004, № 11 (60)