Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪРВОТО МЯСТО

Люси Мòшен

web

Химнът гръмна в залата с цялата си тържественост, която всеки път ме разтърсваше до дъното на душата ми. Всички станаха и аз почувствах как очите ми се напълват със сълзи. Кой знае защо, но винаги при звуците на държавния химн се виждам като състезател, качил се на стълбицата на победителите. По непонятни причини обаче, съм винаги на второ или на трето място и никога на първо, както между другото е и в живота ми. Липсата на необходимата амбиция и способността ми да се отегчавам неочаквано и сравнително бързо от хора и начинания, все ме дърпаха назад и не ми даваха възможност да се катапултирам в категорията на златните медали. Всичко, което бях постигнала до този момент, се дължеше на щастливо стечение на обстоятелствата и на късмет. С една дума, някой горе май ме обичаше и се грижеше за мен.

Мернах първо скъпия й тоалет, открояващ се между потъналите в сериозност силуети на присъстващите, после погледът ми се плъзна по претенциозната й прическа и се закова върху изискания й профил. Откъде познавах това порцеланово носле и тези волево стиснати устни? Замислих се. Химнът свърши и всички седнахме отново. Жената обърна бавно главата си към мен, както неосъзнато правим, когато ни гледат, без да забелязваме, сините й очи се кръстосаха със зеленото недоумение на моите, ослепителната й усмивка ме заля, давайки ми усещането, че съм нещо изключително, и в този момент аз се сетих. Тя беше моя бивша съученичка и медалистка в най-висока категория.

Не признаваше нищо друго освен първото място. Беше хубава, амбициозна, умна, издържлива. Беше всичко онова, за което можеш само да мечтаеш. Няколко години и двете бяхме в една и съща балетна школа, после на мен ми омръзна, а тя остана; бяхме заедно в кръжока по астронавтика, който макар че много ме увличаше, посещавах само от време на време, защото все се случваха куп непредвидени неща, а тя го изкара до края; бяхме в една гимназия и въпреки че учех сравнително лесно и възприемах без проблеми материала, в крайна сметка тя завърши със златен медал; най-хубавото и най-умно момче в квартала уж беше влюбено до полуда в мен, а когато заминах да следвам в чужбина, се ожени за нея. Да, тя беше във всяко едно отношение шампион и просто не можех да престана да й се възхищавам.

В паузата след речта на президента тя дойде при мен, прегърна ме, както ми се стори, сърдечно и ми предложи да вечеряме заедно. Не останахме за втората част на тържественото мероприятие и отидохме направо в ресторанта, където след около час трябваше да дойде и мъжът й. Още по време на аперитива тя, след като ми бе разказала за преуспелия си живот, ме погледна някак снизходително и каза, шептейки:

- Чух, че си се развела. Предполагам, че се чувстваш ужасно, че сигурно все още страдаш, но всяка болка отминава.

Погледнах я изненадано. Не знаех дали имаше смисъл да й обяснявам, че разводът ми ме бе превърнал в една от най-щастливите жени на земята, но преди да реша дали да я посветя в по-интимните страни на душата си и да я разочаровам, тя делово добави:

- Той въобще не беше за теб, така че всяко зло за добро.

- Не си спомням да съм те запознавала с него, или...? - озадачих се аз.

- Срещнахме се веднъж. Ти току-що се бе омъжила. Изглеждахте много влюбени и щастливи. Той ми се видя малко арогантен и...

- Кой? Валентин?... Арогантен?... Не..., бъркаш нещо... - засмях се искрено и малко по-силно, отколкото позволяваше етикета. Той беше хубаво момче, свиреше на баса в една рокгрупа и беше един от най-вежливите хора, които съм срещала в живота си.

- И освен това, доколкото си спомням, беше музикант... - тя ме погледна многозначително, за да придаде повече тежест на думите си, и продължи. - И всички тези истории около вас, особено по време на развода... Как си издържала на този кошмар, просто не ми е ясно...

- Какво точно имаш пред вид?

Побързах да си запаля цигара, за да прикрия притеснението си. Явно от паметта ми убягваха подробности от миналото, за които сега по една или друга причина трябваше да се срамувам.

- Видях снимка във вестника... Беше се качил на прозореца на една хотелска стая... Заплашвал да скочи, ако не му се обадиш...

- А това ли? Беше пиян, не искаше да повярва, че го напускам... На другия ден поговорихме нормално и той се успокои. И до ден-днешен сме приятели.

Тя се усмихна снизходително, а аз страхотно се ядосах на себе си. Не разбирах защо бях започнала да се оправдавам пред нея. Бях щастлива с Валентин. Поне в началото. Бяхме едва на 24 години, бяхме мечтатели, бяхме непримирими. Той бе роден революционер и визионер. Успяваше да увлече всички по абсурдните си идеи, а заради безкрайния му идеализъм и заради този негов напълно обезоръжаващ оптимизъм, неотменно се превръщаше в душата на всяка компания. Обичах го много. Но след като се роди дъщеря ни, някои негови качества, които преди не ми бяха правили впечатление, започнаха да ме дразнят. Не можех да разчитам на него, не беше точен, често забравяше обещанията си, не ми помагаше, струваше ми се, че отделя повече време на феновете и на приятелите си, отколкото на мен, турнетата сякаш нарочно бяха безкрайно дълги... И скандалите, които правех, ставаха все по-чести, лошото ми настроение просто ме удавяше, и аз имах само едно желание - да не го виждам никога повече. Не проумявах, че това бе същият онзи Валентин, когото обичах, и че се бях променила аз, а не той.

- По какъв случай си на това тържество? - попита ме тя с най-запленяващата усмивка, на която бе способна. Май беше почувствала раздразнението ми.

- Шефът не пожела да дойде - отговорих лаконично.

- Значи, работиш в доста значителна фирма, след като сте получили покана.

- Да.

Не й казах къде работя. Издържах любитния й поглед, допих мартинито в чашата си и разтворих менюто. В този момент дойде мъжът й и моята първа нещастна любов. Не го бях виждала от години.

- Каква изненада... Каква изненада, наистина... - говореше забързано той, докато ме прегръщаше.

Седна на масата между нас и с нескрито вълнение започна да се взира в мен.

- Как е възможно! Не си се променила никак! Наистина...

- Не сме се виждали от векове, а очите ти са същите и тези гъсти и извити мигли, за които толкова ти завиждах... Как си? Как се справяш с живота? - занареждах с умиление.

- Превъзходно! Не мога да се оплача! Той е не само чудесен баща и съпруг, но и преуспяващ мениджър.

Тя хвана ръката му и ми се усмихна. Нещо в нежния й, теменужен поглед започваше да ме изнервя. Не обичах, когато без причина се отнемаше на човек правото на глас.

- Какво ще препоръчате за вечеря? За първи път съм в този ресторант - попитах, просто за да кажа нещо и за да спася бившата си любов от неловката ситуация на куче, което одобрително потупват по гърба

- Стейкът е превъзходен, но е малко тежък за вечеря, иначе салатите са също...

- Да, стейк тогава. А вие? - изведнъж почувствах страхотен глад.

- Ние ще вземем по една салата с лангуста, нали, скъпи?

Запалих отново цигара и всмукнах дълбоко. Надявах се, че димът, изпълнил бронхите ми, ще блокира желанието ми да крещя. Той се взря в мен и нещо в погледа му ми бе до болка познато. Така гледаха всички, които се опитваха да откажат цигарите. Така гледах и аз поне по няколко пъти в годината. Не зная защо, може би за да го ядосам и извадя от летаргията, в която се намираше, му предложих цигара.

- Той вече не пуши! - каза тя и направи елегантен и същевременно пренебрежителен жест към кутията Сamel в ръката ми.

- Това е чудесно. И аз все искам да ги откажа, но някак не мога да улуча подходящия момент.

- Дисциплина. Това е разковничето за всеки успех - гласът й бе благ като на светица.

- Да, така е, но аз не съм никак дисциплинирана. Какво да правя... - усетих, че се оправдавам отново и раздразнено добавих. - Извинете ме за момент.

Станах и тръгнах към тоалетната. Извадих мобилния и бързо позвъних на Теодор.

- Свърши ли тържественото събрание? - попита той с малко фалцетния си глас и аз почувствах как напрегнатото ми тяло се поотпусна.

- В редакцията ли си още?

- Естествено, защо?

- Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?

- Веднага ли?

- Ако можеш - да.

Взех от масичката под кристалното огледало в коридора един кибрит и му продиктувах адреса.

- Но...не си ли на...?

- Вече не. Тръгваш ли?

- Какво се е случило? Притесняваш ме така, като не ми казваш нищо конкретно.

И той като всички журналисти очакваше да му се отговаря изчерпателно на въпросите и се дразнеше, когато някой е кратък и не особено информативен.

- Просто съм в компания, която ме потиска.

- Тръгвам след 10 минути. Целувам те.

- Един момент... Кажи ми, моля те, печелил ли си някога първа награда независимо кога и по какво?

- Аз ли?... Не те разбирам... - почувствах, че е озадачен и развеселен едновременно.

- Ами, да речем в областта на спорта в колежа, или в университета, или първо място в някакво литературно състезание.

Той се замисли и после разочаровано добави.

- Не, не съм... Чакай!... Всъщност веднъж спечелих първото място и бях много горд, но никак не искам да ти казвам по какво.

- Разбира се, че ще ми кажеш!

- Хм..., момчетата от целия випуск се надплювахме и аз спечелих...

- Наистина ли?... Ха!... Чак сега разбирам защо си станал журналист!

- ...И сега какво?... По-малко ли ме обичаш?

- Напротив!

Той се разсмя и каза, че тръгва след около 10-ина минути. Един мъж отвори стъклената врата към ресторанта и аз я видях седнала на масата - красива и елегантна както винаги, и за първи път в моя живот не си пожелах да съм като нея.

 

 

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2008, № 12 (109)