Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Настъпих до края педала на газта, макар че нямах шанс да стигна навреме. В ляво от пътя се синееше морето и някъде в далечината ставаше едно с избелялото от слънцето небе. Един весел идиот със сламена шапка показваше на русокосата жена, седнала до него, таланта си на шофьор и аз мислено, а след няколко опита да го задмина, и гласно, изпращах благословии по негов адрес. Трябваше да внимавам. Островът беше пълен с немци, а освен Шумахер, май почти никой от тях не може да кара както трябва.

Слънцето напичаше ламарината на колата, през отворения прозорец нахлуваше на талази горещ въздух и аз бавно се превръщах в изнервена, лепкава маса. Беше безумие да взема кола без климатик, но "Rent a car" нямаше друга на разположение и сега се налагаше да седя с мокри панталони на размекнатата кожена седалка. Тъмните очила се плъзгаха непрестанно по наклона на носа ми и аз припряно ги намествах с ръка. Беше горещо, бях изпотен, очакваше ме неприятен разговор - с една дума чувствах се отвратително и физически, и психически. Най-после изпреварих джипа. В огледалото зърнах за секунда дебелото, щастливо лице на мъжа със сламената шапка и с удоволствие го оставих далеч след себе си.

Хотелът беше в центъра на Палма де Майорка, така че го открих сравнително бързо. Фоайето беше прохладно и с оная леко приглушена атмосфера, типична за скъпите заведения. Тя седеше на бара с гръб към вратата. Беше с бяла ленена рокля и прибрана на тила коса. Видя ме в огледалото, обърна се и се усмихна пресилено.

- Благодаря ти, че дойде - гласът й бе спокоен.

- Не е необходимо да ми благодариш. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен. Джин тоник, моля.

Опитах се да избягна погледа й. Очите й се бяха впили някъде върху челото ми. Келнерът постави питието на плота пред мен и дискретно се отдалечи.

- Какво става, Даниел? Кажи ми истината!

- Нямам все още точна информация. От редакцията ми казаха, че се е обадил от Москва.

- Той няма да се върне, нали?

Мисълта, че може би ще се разплаче, ми беше неприятна.

- Разбира се, че ще се върне. Не се притеснявай.

Опитах се да бъда убедителен, но тя ме познаваше твърде добре. Косата около слепоочията й бе овлажнена.

- Той дори не се опита да се свърже с мен. Денонощно чаках този телефон да звънне. Не можеш да си представиш, Даниел... този страх... не, по-скоро този ужас, че се е случило нещо непоправимо, че всичко ще свърши по този болезнено елементарен начин... Уклончивите отговори на секретарката в редакцията. Тази коза се опитваше непрекъснато да ме заблуди, говореше с мен като с малоумна... Имам чувството, че си отмъщаваше за това, че той тогава се върна при мен. Не ме прекъсвай! Не е необходимо да го защитаваш. Преди три години е бил с нея в нашата къща в Андрач. Но това са подробности, унизителни подробности...

Гледах деликатния й профил, леките бръчици около очите, високото, потъмняло от слънцето, чело и тя беше отново момичето, в което бях влюбен до безумие. После отнякъде се появи Жан-Марк, който беше по-хубав, по-умен и въобще пò от мен и когото не можех да понасям. От вечното му добро настроение просто ме втрисаше, изрядният му вид и изтънчените му маниери ме дразнеха, а това, че беше добър журналист просто не признавах дори и пред себе си. И накрая невероятното ни приятелство, ваканциите на неговата яхта в Майорка, сватбата му с Катрин и аз в качеството си на кум в центъра на цялата тази суматоха. Не можех да повярвам, че всичко това се е случило с мен.

- Даниел, слушаш ли ме въобще? Не бива да ми спестяваш истината. Аз имам право да зная... Този страхливец!... Няма смелостта дори да се обади...

- Сигурно няма възможност, Катрин. Знаеш, че те обича и...

Нямаше "и". Просто не знаех какво да й кажа. За първи път ми беше трудно да лъжа. Тя изглеждаше толкова отчаяна, стиснала в ръка празната чаша, че нямах сили да й кажа истината, нито да я заблуждавам. Когато Жан-Марк ми се обади преди няколко дни, беше почти 2 часа през нощта. Телевизорът работеше на пълни обороти, връзката беше отвратителна, аз не се бях разсънил както трябва и някак си му обещах да кажа на Катрин, че той остава в представителството в Москва, че безкрайно съжалява, но че все пак иска развод, защото Нина (момичето, с което имаше връзка от известно време) е бременна и той е човек, който не бяга от отговорност. Гледах Катрин и не можех да проумея как съм могъл да обещая подобно нещо. Жан-Марк, който беше гениален манипулатор и този път беше останал верен на себе си, и аз седях сега като пълен идиот в този хотел, в Палма де Майорка и не знаех какво да правя с ръцете си. В неловки ситуации те се превръщаха в проблем, особено откакто се опитвах да откажа цигарите. Бях виждал снимка на Нина. Показа ми я миналата година след една от поредните му командировки в Москва. Почти двадесет години по-млада от Жан-Марк, тя беше хубавичка, но с оная семпла красота, която не би могла да ме вдъхнови дори и в пенсионна възраст. Катрин вдигна рязко глава.

- Разкажи ми всичко, Даниел! Абсолютно всичко!

Говореше тихо, но гласът й беше придобил онази твърда, метална нотка, която отдалечаваше от мен момичето, което някога обичах.

- Катрин... - във фоайето беше станало изведнъж непоносимо задушно, - той остава в редакцията в Москва.

- Подлец.

Тя говореше тихо и аз по-скоро отгатвах това, което казваше.

- Кога ти се обади?

- Преди няколко дни - отговарях уплашено като ученик, когото туку-що са хванали, че преписва.

- Още ли е с онази... - искаше да каже нещо обидно, но само добави - ...студентка?

- Да, смятам, че е с нея, но аз...

- Благодаря ти, Даниел. - Тя ме прекъсна нервно и някак прекалено бодро каза: - Ще дойдеш ли с мен в Андрач? Не че ще умра от скръб. Просто искам да бъдем по-дълго заедно.

Платих и й помогнах да слезе от високия метален стол. Не разбирах откъде намира сили да се държи сравнително нормално.

Слава богу, нейната кола беше с климатик. Катрин караше спокойно и от време на време се опитваше да завърже разговор с мен, което, разбира се, не се получаваше, защото аз седях като на тръни. Тя се стремеше да бъде духовита, струваше ми се дори, че флиртува и това ме потискаше още повече.

След няколко чаши розадо, седнал удобно в плетения стол на терасата, душата ми сякаш се поотпусна. Вечерта беше потопила в индигово синьо всичко наоколо и само в далечината се мяркаха светлинки на може би закъсняли рибари.

Промъкващото се през щорите слънце беше превърнало стаята в пижама на затворник. Не исках да мисля за изминалата нощ. Чувствах се като човек, попаднал на погрешен филм. Катрин се появи в рамката на вратата и се усмихна.

- Добро утро. Кафето е готово. Ела на терасата.

Беше красива както винаги, но онзи ореол, който я правеше така неповторима за мен през всичките тези години, беше изчезнал. Сякаш го бях стопил в прегръдките си тази нощ, превръщайки момичето на мечтите си в една от многото жени в моя живот, които просто харесвах. Мразех себе си, мразех света, мразех тази лентообразна светлина, промъкваща се като крадец през дървените щори на прозореца, и тази непоносима миризма на кафе...

Тя ми подаде кошничката с кроасани и без да ме погледне каза:

- Моля те да ме разбереш правилно, Даниел. Опитай се да не придаваш голямо значение на тази нощ. Не желая да бъдеш нещастен заради мен. Не заслужавам.

Аз бях забил поглед в единя ъгъл на масата и не смеех да помръдна. Изпитвах ужас, че тя може би ще долови невероятното облекчение, което изпитах в момента.

- Той иска развод, нали?

- Да - отговорих бързо, с готовност, щастлив, че темата е сменена.

- Този наивник!... Кога летиш обратно за Париж?

- След три дни.

- Ще ти се обадя, щом се върна.

Тя запали цигара. Гледаше през мен, някъде в закачените на стената саксии с цветя, и аз мислено й благодарих, че престана да говори. Исках да бъда сам с празнотата и болката по нещо, което безвъзвратно си беше отишло. Отнякъде долетя остър клаксон на кола, немска реч и смях. Германците дори и във ваканция бяха ранобудни. Кафето беше студено и безвкусно. Исках да се махна, да си тръгна колкото може по-бързо, но седях като закован на стола и не смеех да кажа каквото и да било. Катрин сякаш отгатна мислите ми:

- Ще те закарам до Палма, Даниел.

Тя стана, прокара ръка през косата ми и изчезна безшумно зад стъклената врата на терасата. Празнотата беше излязла извън мен и се опитваше да залее всичко наоколо.

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.