Люси Мòшен

web | Преди пустинята

На моя приятел Карлос Бартоломеус Блайерер

Слънцето като голяма футболна топка се търкулна по линията на хоризонта и потъна в спокойното море, оставяйки след себе си диря на разтопен метал. В залива беше тихо. Той допи шампанското в чашата и затвори книгата. Лек бриз едва-едва поклащаше клоните на пиниите, разпръснати по скалистия бряг. Моторна лодка изпрати покрити с морска пяна вълни и яхтата леко се полюшна. Не му се тръгваше, но имаше уговорена партия бридж. Освен това, холандецът, с когото се запознаха преди няколко дни в клуба, беше симпатичен мъж и искаше обезателно да го представи на приятелите си. Беше значително по-млад от него, имаше някакви магазини за домашни уреди и май беше решил да предостави търговията на жена си, защото или беше в ресторанта на яхт клуба, или придремваше, излегнат на палубата, покрил лице с някакъв по всяка вероятност непрочетен вестник. Имаше спокоен, малко разсеян поглед, който навеждаше Бартоломеус на мисълта, че магазините са наследство от баща му. Той запали мотора на яхтата и след около половин час едно от момчетата на клуба вече връзваше въжето за кнехта.

Младият холандец се искачи пъргаво по пасарела и сърдечно поздрави Бартоломеус.

- Реших да направя риба за вечеря. Ела да хапнем заедно. Ще се обадя на ресторанта, че днес няма да ходим.

- Седни. Искаш ли чаша шампанско?

- Не, благодаря. Отивам да готвя. Значи към седем.

- Да, в седем. След това ще играем бридж с няколко приятели. Много са забавни, ще видиш. Финката на Готфрид не е далеч оттук. С мотопеда се стига за около десет минути.

Ханс готвеше чудесно и Бартоломеус така се наяде, че направо не му се ставаше. Пушеше пура седнал удобно в коженото кресло и си мислеше, че единственото нещо, което иска в този момент е поне малко да поспи. Но ако пак отложеше бриджа, приятелите му вече наистина щяха да го линчуват.

- Да тръгваме, а? - каза вяло Бартоломеус.

- Да, само да си допия коняка. Цяла година ли си в Майорка?

- Не, само зимата. Всъщност от октомври до юни. Докато я няма тази туристическа паплач.

- Оттук ли уреждаш сделките?

- Никога не съм работил. Не ми се е налагало. - Бартоломеус развеселен погледна към русия холандец.

- Аз също онаследих доста от баща ми, но това е един омагьосън кръг, от който... Той умря на 44 години... Инфаркт.

- Имаш ли деца?

- Едно момче, на 14 години.

- Е, ясно... Знаеш ли, аз никога не съм бил женен. Това доста улеснява нещата.

Ханс заключи стъклената врата на яхтата. Преди да седнат на мотопеда, той се спря и погледна внимателно Бартоломеус:

- Значи никога не си работил, така ли?

- Така.

- Но все пак с нещо се занимаваш или...

- О, рисувам поне по 4 часа на ден, пътувам, чета, уча езици, срещам се с приятели. В общи линии това е всичко. Преди "Шалимар" - Бартоломеус погледна с любов към яхтата, която се намираше в края на реда, през пет места от яхтата на Ханс - имах един страхотен "Бийч крафт". Това бяха невероятни години... Вече съм стар за самолет... Да, стар съм за съжаление... На 62 не можеш да правиш същите неща като на 40... Казват, че всяка възраст си има хубавите страни, само че аз все още не мога да открия хубавото в старостта.

- Аз ставам на 44 след един месец. Баща ми умря на 44. Инфаркт. Един приятел умря миналата година също от инфаркт. Опасна възраст - промълви холандецът и през целия път не каза нито дума повече.

Вечерта мина общо взето приятно. Ханс беше сериозно впечатлен от Готфрид, който имаше шритмахер и през цялото време го гледаше сякаш е някакво рядко изкопаемо.

На другата сутрин Бартоломеус още не беше привършил със закуската, когато той дойде.

- Много ми се иска да видя картините ти.

- Не ги продавам. Кафе?

Ханс кимна с глава и седна на масата. Слънцето светеше директно в лицето му и той отмести стола си малко встрани.

- Защо не ги продаваш?

- Защото не продавам чувствата си. Подарявам ги.

- А-ха... Все пак ще ми ги покажеш ли?

- Да, разбира се. На "Шалимар" имам само няколко, но ще ти ги покажа, щом те интересува. Как спа?

- Ами, нормално... Всъщност, не спах много добре... В смисъл... въобще не съм спал.

- Случва се. Конфитюр или мед?

- Конфитюр.

- Аз спах като бебе.

В този момент мобилният телефон на Ханс иззвъня и Бартолумеус чу възбудения, далечен глас на жена, която говореше, без да си поема дъх. Холандецът успя да каже само два пъти "да" и веднъж "разбира се" и връзката прекъсна. Явно жената от другата страна беше затворила.

- Проблеми - усмихна се насила той. - Непрекъснато има някакви проблеми.

- Още кафе?

- Да, благодаря... Откакто умря моят приятел миналата година, все ми се иска да изляза от играта, но не зная как.

- Толкова ли си преуморен?

- И да и не. Просто не искам повече. Писнало ми е от всичко. Бих живял цяла година на яхтата или като Готфрид, бих си купил една финка и никога повече не бих се върнал в Амстердам.

- Какво казва жена ти по този въпрос?

- Не зная - повдигна рамене Ханс. - Всъщност не ме интересува. Искам да живея сам.

Бартоломеус се усмихна.

- Само след три месеца ще я молиш да се върне при теб. Сега си изморен, отегчен, изнервен, но когато се възстановиш, суетата, с която си свикнал, ще ти липсва.

- Мислиш ли? - Ханс съсредоточено разглеждаше кафето в порцелановата чаша.

- Така се случва с повечето. Малко са такива като Готфрид и като мен. Освен това ти си още млад...

- Точно затова трябва да се махна сега. Не ми се иска да свърша някой ден като баща ми или като моя приятел.

- Е, никой не е казал, че ще свършиш като тях.

Бартоломеус го погледна изпод вежди и видя как в спокойните му, светли очи се прокрадна нещо като страх. Стана му някак жал за това стройно, красиво момче, което се страхуваше от смъртта. Опита се да си спомни дали на младини и той беше треперил поне веднъж по същия начин за живота си, но не можа. В мислите му се мярнаха само някои от пиянските нощни полети над Атлантика и той се усмихна под мустак. Не, той с упорито безразсъдство беше предизвиквал смъртта, но май никога не се беше страхувал от нея. Поне досега.

- Ела да ти покажа картините. Долу са.

- А, тази тук, покритата?

- Тя не е готова.

- Покажи ми я все пак.

- Нали ти казах, че не е довършена.

- Няма значение, покажи ми я!

Бартоломеус нервно дръпна изпомацания с бои чаршаф. Не обичаше да му се налагат.

- Това е заливът от другата страна на селото. Невероятно...

Ханс разглеждаше платното с нескрито възхищение и Бартоломеус усети как се изчервява от удоволствие. Сигурно така се чувства човек, когато хвалят детето му. Е, можеше само да предполага, че чувството е сходно, защото нямаше деца.

- Подари ми я!

- Моля?!

- Подари ми картината. Много ми харесва.

- Ще видим. Имам още работа по нея - каза Бартоломеус с раздразнение.

Обичаше сам да решава какво и на кого ще подарява.

- Ясно... - Ханс не можеше да прикрие разочарованието в гласа си. - Ако искаш ела следобяд на чаша кафе с коняк - добави той колебливо.

- Кога заминаваш за Амстердам?

- Няма да се върна. Край! Цяла нощ мислих... Няма да се върна. Исках да поговоря с теб за това.

- А проблемите?

Бартоломеус познаваше този ентусиазъм, това силно желание за промяна, но знаеше също как завършват в повечето случаи тези илюзорни опити за бягство.

- Не ме интересува. Нищо не ме интересува повече. Не искам да свърша някоя сутрин като баща ми в тоалетната.

- Хайде сега... А жена ти, а детето ти?

- Ще им оставя почти всичко, което притежавам. На мен не ми трябва много...

- Така си мислиш! - усмихна се Бартоломеус. - Все пак добре дошъл сред нас. Решението ти е правилно, поне от моя гледна точка.

Каза го убедително, но вътрешно в себе си знаеше, че Ханс не е от тях. Не принадлежеше към този вид авантюристи или мечтатели, които успяват да изгорят мостовете след себе си. И все пак се забавляваше, гледайки решителността, появила се кой знае откъде в иначе спокойните очи на холандеца. Знаеше, че Ханс си вярва и че поне в този момент е посвоему щастлив.

Следобяда не отиде на кафе при него, защото излезе с яхтата по-далеч в морето и просто не остана време, но вечерта в ресторанта седна на неговата маса. Ханс разговаряше оживено с един англичанин, когото Бартоломеус познаваше само бегло. Явно събираше необходимата информация за живота в клуба и на острова. Мобилният му телефон лежеше изключен до чашата с коняк. "Докога ли ще издържи?" - помисли Бартоломеус и в душата си искрено му пожела да издържи до край.

На другата сутрин Ханс дойде съвсем рано. Бартоломеус още не беше станал.

- Извинявай, че те събудих... Много съжалявам, че те събудих...

- Какво се е случило? - Бартоломеус се опитваше да събере мислите си.

- Заминавам за Амстердам. Исках да ти кажа, че ще се върна още другата седмица или най-много след две. И този път завинаги.

- Да, разбира се - каза Бартоломеус съвсем разсънено.

- Не ми ли вярваш?

- Вярвам ти.

- Е, хайде, до скоро! - Ханс го прегърна и добави. - Ще успея, ще видиш! Не ми се иска всичко да свърши някоя сутрин в тоалетната.

- Е, да, в тоалетната е някак неестетично. Макар че, повярвай ми, в този момент вече няма да ти пука от нищо. Я, почакай малко.

Бартоломеус се засуети, несръчно уви картината в изцапания с бои чаршаф и му я подаде.

- Вземи я.

- Нали не е готова. Ще ми я дадеш като се върна.

- Готова е. Взе ми я! Така няма да забравиш, че винаги има изход, ако пожелаеш.

Ханс го прегърна сърдечно, спусна се бързо по пасарела и влезе в таксито, което вече го чакаше. И Бартоломеус знаеше, че при следващата им среща, ще има и една жена, която ще говори, без да си поема дъх, ще има и едно по всяка вероятност недоволно, пубертиращо момче, ще има и един симпатичен холандец със спокойни, малко разсеяни очи, който през цялото време упорито ще избягва погледа му.

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.