Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

 ЩАСТЛИВЕЦА

Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Валеше може би повече от час. Вятърът шибаше дъжда в прозореца с онази поривистост, присъща само на есенните бури. Бях паркирал колата през няколко улици и при мисълта, че трябва да излизам, ме побиваха тръпки. Бях свършил цигарите, и както винаги, нямах никакви резерви вкъщи. Станах вяло и погледнах през прозореца. Някакво момче буташе колелото си през потоците мръсна вода, които течаха надолу по улицата. Беше едва 11 часа, а сякаш се мръкваше. Трябваше обезателно да отида в редакцията. Повтарях си непрекъснато тази мисъл, за да мога най-после да свикна с нея. Облякох шлифера, взех чадъра и се спрях пред външната врата, готвейки се за хватката с природното явление, което малтретираше мисълта ми, откакто бях станал.

Първият ден от отпуската ми не беше многообещаващ. Ако вчера бях предал материала, нямаше да има нужда да се разхождам в този ад, но както винаги, все ми се струваше, че мога да променя нещо, и както винаги, в крайна сметка, бях до късно на гости, после работих до 4 сутринта, и сега въобще не бях сигурен, че съм оправил каквото и да било. Така че цялото отлагане нямаше смисъл. Още по стълбите ме лъхна влажният, студен ноемврийски въздух. Ако имах достатъчно пари, никога не бих прекарвал зимите в този град, но нямах и вместо да бъда на юг, седях всяка вечер пред чашата с кафе в апартамента на третия етаж и се мъчех да се убедя, че животът не е чак толкова лош. Още на втората пресечка краката ми бяха безнадеждно мокри и когато най-после седнах зад волана, бях достатъчно прогизнал, за да се стопи и последният остатък от доброто ми настроение. Ако лекарят не настояваше, нямаше да си взема отпуската сега. Но той успя да ме убеди, че съм преуморен, че сърцето ми не е в ред и че ако продължавам да работя със същото темпо, няма да мога да избягам от инфаркта. Не ме е срам да си призная - уплаших се. Дори когато си запалвах цигара, изпитвах някакво странно усещане, че върша нещо нередно. Слава богу, това продължи само първите дни.

В редакцията оставих материала на бюрото на шефа и отидох при Морис. Той ме погледна учудено над очилата си.

- Страхуваш се, че без теб няма да излезе сдедващия брой, а?

- Идиотско време - казах аз и затършувах из чекмеджетата на бюрото за някоя забравена цигара.

- Какво търсиш?

- Цигари.

- Вземи. - Той извади кутия "Житан". - Искаш ли да обядваме заедно?

Кимнах.

- Искаш ли да вземем и Жаклин?

Исках. Всъщност ми беше все едно.

Гледах го как с ентусиазъм набира номера, как весело говори с нея и му завиждах затова, че е млад, затова, че може така да се радва на един обяд с Жаклин. Пушех и мълчах. Дори не мислех. Бях потънал в някакво отвратително настроение на стара мома.

- Аз трябва да свърша само това - каза Морис и кимна към компютъра. - Искаш ли вестник?

Взех вестника и се зачетох в спортната страница. Единственото, което можех да чета в момента. Морис свърши най-после да трака, протегна се, каза "готово" и стана. Отидохме до стаята на Жаклин. Тя вече ни чакаше.

В ресторанта имаше още няколко колеги, но слава богу, те тъкмо привършваха обяда си и това ни спаси от очарованието на голямата компания. Морис беше в отлично настроение, говореше непрекъснато, разказваше вицове, Жаклин се смееше до припадък и аз се чувствах дяволски излишен. Беше ми неудобно, че съм в такова тъпо настроение, но после си помислих, че те всъщност не ме забелязват. Допих си виното и исках да си тръгна, но Жаклин ме спря. Било й страшно приятно, че съм тук и нямало да ме пусне. В погледа й имаше нещо, което ме притесняваше. Не че съм притеснителен по природа, но ми стана някак жал за Морис. Мислех си, че избира от хиляда възможности хиляда и първата, но като че ли не само с него се случва така. После те се върнаха в редакцията, а аз се прибрах и спах до вечерта. Събудих се от звъна на телефона и с ужасно главоболие. Жаклин ме канеше да отида у тях, и Морис щял да бъде, и още няколко колеги. Не ми се ходеше особено, но нямах нищо друго пред вид, а и не ми се оставаше насаме с невъзможното ми настроение. Съгласих се, станах и едва се домъкнах до банята. Силната струя на душа ми възвърна малко самочувствието и аз като че ли започнах да се радвам на поканата на Жаклин.

Когато отидох, Морис беше вече там. Посрещна ме усмихнат и в същата еуфория, в която беше и днес на обяд.

Жаклин флиртуваше и с него, и с мен, и това ме дразнеше. Дразнеше ме и неговата отъпяла щастлива физиономия. Поне виното беше добро. Жаклин непрекъснато говореше нещо и аз само кимах с глава, защото музиката заглушаваше думите й и аз не разбирах нищо, а и нямах никакво желание да узная какво точно иска да ми каже. Колегите от спортната редакция, които беше поканила, се смееха шумно, но това се дължеше по-скоро на количеството вино, което бяха изпили, а не на невероятната острота на ума им. Всичко и всички ми ходеха по нервите и макар че примерно седях във фотьойла, всъщност не можех да си намеря място. Към един часа станах да си ходя. Морис беше окончателно пиян и спеше с ангелска усмивка на дивана в ъгъла, под оглушителния трясък на една от колоните. Казах "лека нощ", без да очаквам каквато и да е реакция, защото май вече никой не бе способен да реагира на каквото и да било. Но бях забравил Жаклин. Тя ме настигна на външната врата и глезено заяви, че няма да ме пусне да се доближа до колата в такова съсътояние.

- Но аз не съм пиян! - опитах се да бъда непоклатим в прекия и в преносния смисъл на думата.

- Даниел, не можеш да шофираш така.

Тя наметна шлифера си и отвори вратата. Бях дълбоко впечатлен от деловото й поведение.

И до днес съм абсолютно сигурен, че не съм й казал нито дума, но когато стигнахме пред дома ми, тя слезе с мен от колата, качи се с мен в асансьора и после влезе с мен в апартамента ми на третия етаж. Стоях безмълвен в антрето и гледах тъпо как тя съблече шлифера си, събу обувките си и кокетно ме попита:

- Банята беше тук, нали?

Не си спомням дали съм бил в състояние дори да кимна. Жаклин се доближи до мен. Сега без обувки тя беше дребничка, почти дете, затова може би самонадеяността, с която ми говореше, ми се струваше още по-абсурдна.

- Хайде стига, Даниел! Зная, че ме харесваш. И всички в редакцията знаят. Просто не разбирам, защо сам не ми го кажеш.

Боже, Господи! Всички знаят, че харесвам Жаклин... Само това ми липсваше. Бедният Морис! Той май наистина се беше влюбил ужасно неподходящо. Жаклин влезе в банята и след известно време излезе усмихната и освежена, облечена в синята ми хавлия. Самоувереността й, че всички трябва да са влюбени в нея, защото беше млада и симпатична, глупавата доверчивост и доброта на Морис, неизбежната ми роля на трети, която съдбата не за първи път ми отреждаше, всичко това ме накара да побеснея. Овладях се, разбира се. Случаят ми даваше чудесна възможност да отмъстя за себе си, да натрия носа на един от вечните добряци и да покажа на едно младо момиче, че в света гъмжи от такива като нея.

Жаклин се стараеше. Явно искаше да ме шашне. И ако изключим факта, че тя не ми харесваше повече от всяко друго хубаво момиче, което срещах по улиците, беше едно приятно креватно изживяване.

На другата сутрин тя стана и направи кафе. Сините й очи бяха сякаш още по-сини и тържествуващи. Може би, точно тези победоносни сини очи ме накараха да кажа това, което тя най-малко очакваше да чуе от мен.

- Мисля, че Морис също се е събудил вече.

- Морис?! - гласът й беше изненадан, но някъде далече пробягна и гневна нотка.

- Да, Морис. Той сигурно се чуди къде си. Мисля, че е в реда на нещата да му се обадиш.

Тя ме стрелна с погдед, стегна колана на синята ми хавлия и тръгна към телефона.

- Аз мислех, че между вас нещата са сериозни.

Жаклин се усмихна.

- Морис никога не е означавал нещо за мен.

Беше откровена и жестока, както могат да бъдат само двадесетгодишните. Станах и се доближих до нея. Хванах с две ръце скулестото й лице и тихо казах:

- А, сега ме слушай внимателно. Преди да се обадиш на Морис, преди да му кажеш каквото и да било, искам да знаеш, че ти никога, ама наистина никога, не си ми харесвала и че тази нощ не е променила нищо. Поне за мен.

Тя ме гледаше, без да трепне, и само широко отворените й сини очи издаваха, че думите ми са достигнали съзнанието й. После изведнъж лицето й пламна, тя ме блъсна поривисто и каза злобно:

- Да, сега разбирам защо жена ти те е зарязала. Ти си един циник, нищо повече...

Тя се обличаше нервно. Аз запалих цигара и казах филослфски:

- Не разбирам защо някои хора не понасят истината. Не исках да те обидя, Жаклин. Но в края на краищата, това е самата истина.

Лъжех. Разбира се, че исках да я обидя. Тя облече шлифера си и тръшна външната врата. Беше обидена, много обидена. Така, както можем да се обиждаме само на младини.

Малко след това се обади Морис. Извиняваше се със сънен глас, че може би ме е събудил, но Жаклин я нямало и той се притеснявал. Изведнъж ми се прииска да му кажа всичко, да го накарам един път завинаги да престане да се усмихва по тоя глупав начин, но промълвих само:

- Сигурно е отишла да купи мляко.

Морис каза, че сигурно е така и как не е могъл да се сети по-рано, извини ми се още веднъж и затвори. Повярва, разбира се. Как няма да повярва този глупак.

Седях пред недоизпитата чаша с кафе и си мислех, че съм един остарявщ, невъзможен тип и че глупакът може би съм аз, а не Морис. Че да вярваш и да обичаш някого, е една чудесна илюзия, един прекрасен, макар и измислен свят, и че Морис е посвоему щастлив.

Запалих цигара и отидох до прозореца. Навън отново валеше. За първи път от много години насам ми се прииска да повярвам на едно момиче, че е отишло да купи мляко, когато не го намеря сутринта в леглото до себе си, но знаех, че няма да мога.

 

 

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.