Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Той затвори вестника и нервно се огледа. Минаваше осем, а Николa все още го нямаше. Келнерката сервира кафето и каза съучастнически:

- Понеделник. Всички закъсняват в понеделник...

Той кимна разсеяно и се загледа през прозореца в потока хора, бързащи нанякъде в утрото. Едно момиче се спря и започна да търси нещо в бездънната си чанта, но явно не го намери и с напрегнато изражение на лицето се затича в обратна посока. Светлината на заревото рефлектираше върху ламарината на паркираните покрай тротоара коли и хвърляше разноцветни отражения наоколо. Най-после Николa се появи, тръшна се шумно на стола до Даниел и задъхано попита:

- Нарочно ли не си включил мобифона?

- Нарочно.

- Как така нарочно?!

- Ами така! Мислех, че това е единственият начин да те накарам да бъдеш точен, ама както виждаш съм се лъгал.

- Ти си луд. Както и да е. Едно еспресо, моля. Сигурно до края на седмицата формалностите ще се уредят и ще можем да тръгнем. Какво става с отпуската ти? Кога ще разбереш?

- Днес. Имаш ли забележки по маршрута?

- Да, няколко. Къде си се загледал така?

Николa се обърна към прозореца зад гърба си, но не видя нищо интересно. Момичето, което се беше върнало преди малко заради някаква забравена вещ, беше минало току-що покрай бистрото.

- Какви са ти забележките по маршрута?

Даниел нервно погледна часовника си. Трябваше да бъде в редакцията най-късно в девет.

- Ще говорим затова довечера у дома. Ще видиш, нашият филм ще бъде най-хубавият, правен някога за Сахара. Нося ти снимките. - Николa извади от чантата си един голям плик и го подаде на Даниел. - Някои са доста стари, към повечето има коментари и идеи за сценрия. Разгледайте ги с Кристоф. Довечера обезателно трябва да уточним схемата. Нямаме никакво време.

Той изпи кафето на един дъх и махна с ръка на келнерката. Даниел извади снимките от плика.

- Страхотни са. Някои бяха на изложбата, нали? Ето например тези двете... и тази...

- А, това с Оран си го избий от главата. Не става. Ще отидеш някой друг път.

Николa плати и закопча якето си.

- Защо да не става? Ще ви настигна в...

- Никъде няма да ни настигаш! Пътуваме, без да се делим!

- Дрън-дрън... - промърмори Даниел и прибра снимките обратно в плика.

Знаеше, че приятелят му има право. Николa беше правил вече няколко пътувания из Сахара и всеки път се връщаше с невероятни снимки. Дори "National Geographic" публикува преди около две години голяма част от тях и оттогава кариерата му тръгна направо нагоре, перпендикулярно към оста "х" от координатната система на живота. Изложби, награди, отличия... Но, слава богу, Николa си остана все същият симпатяга, с вечно разбъркана коса, проницателен поглед и ослепителна усмивка, който винаги успяваше да въодушеви приятелите си с някоя нова, нестандартна идея. Той и сега бе убедил Даниел и Кристоф да съчетаят полезното с приятното и напук на приятелките си да използват отпуската за едно пътуване по мъжки, без удобства и луксозни хотели, но с много авантюри и незабравими впечатления, и заедно с това да снимат и филм за Сахара, който, разбира се, щеше да има страхотен успех. От момента, в който се породи идеята да прекарат около месец в пустинята, и тримата не преставаха да говорят за това. Часове наред стояха надвесени над картата на Африка, чертаеха и задраскваха маршрути, спореха, шегуваха се. Чувстваха се като малки момчета, тръгнали да търсят скрито от пиратите съкровище. Очите им бяха придобили блясъка на студентските години, когато животът е пред теб и всичко е възможно, а разговорите им се въртяха само около Сахара, номадите, легионерите, изоставените римски селища, движещите се и пеещи пясъци, съществуващите и отдавна изчезнали оазиси, Екзюпери и неговия любопитен малък принц. Животът отново беше станал напрегнато очакване на неповторимото и сивотата на ежедневието не беше нищо друго освен антре към предстояща авантюра. Тази вечер у Николa трябваше да уточнят окончателно маршрута и да се споразумеят поне за концепцията, защото сценарият щеше да се променя непрекъснато, през цялото време на пътуването. Щеше да има динамична, развиващата се структура - жива и непредвидима, зависеща от настроението на момента.

Главният редактор след дълги усуквания и протести най-после се съгласи двама от най-добрите му журналисти да излязат по едно и също време в отпуска. Съгласи се, но разбира се, имаше и условия. Ексклузивно интервю с министъра на просветата на Мароко и очерк за Бен Бела с актуални снимки от родното му градче. Защо точно министъра на просветата и защо Бен Бела не беше ясно. Ясно беше само, че Николa страхотно щеше да се ядоса, тъй като Рабат и малкото погранично градче, в което беше роден отдавна изпадналият в забвение някогашен държавен глава на Алжир, не влизаха в плана им, а Маракеш отпадаше. Даниел обаче се зарадва, че тъкмо на него му беше възложен очерк за Бен Бела. Може би защото беше роден на 25.12., както баща му, а може би, защото от дете се възхищаваше на предводителя на Алжирската революция.

Вечерта имаше разгорещени дискусии, но към полунощ маршрутът най-после беше уточнен. Полет до Танжер, среща с един приятел на Даниел, който щеше да им помогне със съвети и указания, после Рабат, интервю с министъра, след това - Алжир, отиване до Марня, максимално един ден престой и оттам навлизане в Сахара откъм западната страна, при Бени Абес. Николa се притесняваше от безредиците в Алжир, от враждебното отношение на фундаменталистите към чужденците, но нямаха друг избор. Пътуването до Бени Абес изглежда щеше да бъде по-богато на приключения, отколкото им се искаше.

На летището я видя отново. Тъкмо бяха предали купищата багаж, облепен отвсякъде с "Fragile", когато тя едва не се блъсна в него. Имаше същото напрегнато изражение, както преди няколко дни сутринта, когато търсеше нещо в чантата си. Погледите им се срещнаха и очите й като че ли му се усмихнаха. За части от секундата си помисли, че му се иска да я заговори, но не посмя. Николa му обясняваше нещо, Кристоф си търсеше нервно запалката, някаква пълна жена едва не го събори с количката за багаж. Опита се да я открие в тълпата лутащи се наоколо хора, но не успя. После в самолета я видя отново. Седеше само два реда пред него. Мястото до нея беше празно и след като табелката "Fasten your sit belts" угасна, той стана и съпроводен от учудените погледи на Николa и Кристоф, които първоначално предположиха, че отива до тоалетната, седна до момичето.

- Здравейте. За една седмица ви срещам три пъти. Не е ли странно в такъв голям град като Париж?

- Здравейте.

Даниел разбра, че очите й не му се бяха усмихнали преди малко. Тя просто не му беше обърнала внимание.

- Даниел. - Той подаде ръката си и стана за момент. - Не бих искал да бъда досаден, но тази седмица наистина ви срещам за трети път.

- Моник.

Нея май въобще не я интересувше къде и кога я беше видял Даниел.

- В понеделник сутринта бяхте забравили нещо и се върнахте, нали? Булевард...

- Да, наистина - усмихна се тя и нещо като любопитство премина през погледа й.

- И преди малко на аерогарата се блъснахте в мен.

- Да?!

Лека руменина беше покрила страните й.

- За къде пътувате? - Въпросът му беше страхотно интелигентен, но вече го беше задал, когато се усети, че говори глупости.

- О, надявам се, че всички тук пътуваме за Танжер или бъркам?

Даниел се засмя и махна с ръка.

- Да, да. Исках просто да зная ще останете ли в града или продължавате.

- След една седмица пътувам обратно.

- По работа или...

- Вижте какво, отивам на гости при баба ми, която живее в Танжер, на 28 години съм, не съм омъжена, висока съм 1.68 м и тежа 56 килограма. Интересува ли ви още нещо?

Даниел трудно изпадаше в конфузни ситуации, но сега определено му беше неприятно, че тя реагира така. Явно чарът му днес не функционираше както обикновено.

- Съжалявам, ако любопитството ми ви се е сторило досадно. Нямах намерение да бъда неучтив.

Тя само кимна с глава. Даниел стана, но мисълта, че не го бяха харесали, не му даваше мира. Извади една визитна картичка, написа на обратната страна името на хотела и каза.

- Ние ще бъдем два дни в Танжер, после заминаваме за Рабат. Ще се радвам, ако се съгласите да вечеряме заедно или поне да изпием по едно кафе.

Тя му подаде ръка и нервно се усмихна. Даниел се върна на мястото си. Усети как погдедите на Николa и Кристоф любопитно се впиха в профила му, но се направи, че не ги забелязва и бавно си запали цигара. Накрая Кристоф не издържа:

- Първо си помислих, че цялата история си я аранжирал още в Париж, но после като видях как й даваш визитната си картичка, разбрах, че просто ти е скучно с нас. Ужас! Само една сутрин с нас и вече му е скучно... Е, ще ти прави ли компания в пустинята?

- Не зная, утре ще реши.

- Ей, Кристоф, аз мислех, че ти отговаряш в групата за срещи с повишена компетентност. Много ме разочароваш. Вече минава 10, а ти още не си установил никакъв контакт. Съвсем нетипично за тебе. Май остаряваш, а? Стегни се, защото Даниел ще те измести, без окото да му мигне. Ето отзад има две жени... Давай бързо, иначе току-виж нашият чаровник те изпреварил.

Николa се кискаше, почти легнал върху колената на Кристоф, който се беше съгласил да седи в средата, но само при условие, че на връщане ще бъде до прозореца. Даниел с успех си беше извоювал външното място до пътеката и на никой и през ум не му минаваше да го оспорва.

Карим ги чакаше на летището. Беше все така по момчешки слаб и жизнен, само в черната му коса, някак съвсем не на място, проблясваха дузина бели нишки. Карим и Даниел се познаваха още от деца. Бащите им бяха не само колеги, но и добри приятели и двете семейства се срещаха сравнително често в годините, когато светът беше все още наред.

- Запазил съм ви стаи в "Шела", както вече казах на Даниел по телефона. Ще ви хареса, а и цените са прилични.

Черният мерцедес се плъзгаше безшумно по сгорещения асфалт.

- Ужасно ми се иска да дойда с вас, но какво да се прави - бизнес! Апропо, двата ровера и придружителите ще ви чакат в Бени Абес в други ден. Надявам се, че всичко ще бъде както трябва. Ще се справите ли сами до там? В момента ситуацията в Алжир е доста напрегната. Предизборната борба е в разгара си и е опасно - особено за чужденци. Мислех, че не е лошо доверени лица да ви придружат до Бени Абес...

- Не, не е необходимо. Не ни отнемай вълнението от неизвестостта. Ще се справим! - Даниел гледаше развеселен през матираното предно стъкло на колата. - Танжер ще си остане за мен най-вълнуващият град на земята. Може би, не най-красивият, но безспорно най-вълнуващият...

- Да? Е, Париж също може да бъде вълнуващ. - Френският на Карим беше безупречен.

Той оправи с елегантен жест връзката си и като потупа Даниел по коляното усмихнато каза:

- Ужасно се радвам да те видя, старче! Довечера сте у дома. Ще има кус-кус. Специално за теб!

Кус-кусът на Самира беше страхотно вкусен. Тя въобще готвеше превъзходно. Двете вечно сополиви момченца бяха пораснали и вече на по 14 и 16 години бяха започнали поразително да приличат на майка си.

На рецепцията имаше известие за Даниел. Беше от Моник. Предлагаше утре да обядват заедно. Щяла да мине да го вземе към 2 от хотела. Кристоф и Николa зяпнаха в недоумение. Тъкмо се бяха обзаложили, че тя няма да му се обади.

- Не знаех, че въздействаш по този начин на жените - каза озадачено Кристоф, съвземайки се постепенно от шока.

- О, ти всъщност нищо не знаеш за мен - изпъчи се Даниел.

- Ти разбираш, че няма да те пуснем да отидеш никъде, нали? - Николa гледаше сериозно, сключил сърдито деликатните си вежди. - Освен ако..., ако не ни запознаеш с нея!

- Да, точно така! - закиска се Кристоф. - И като ни види... край! Нямаш шанс...

Двамата с Николa се превиваха от смях. Даниел само махна с ръка и тръгна към асансьора.

- Няма ли да пийнеш нещо с нас? - викна след него Кристоф.

- В никакъв случай! Утре трябва да е във форма! Иначе ще изложи редакцията... - каза Николa и повлече Кристоф към бара.

Тя беше точна. Тримата приятели стояха строени до рецепцията и ужасно се стараеха да изглеждат небрежно, докато момичето вървеше през хотелското хале към тях, въпреки че любопитството беше удължило вратовете им с по няколко сантиметра. Седнаха във фоайето. Карим трябваше да дойде всеки момент. Той щеше да покаже на Николa и Кристоф града. Карим влезе с делова крачка и весело ги поздрави. После погледът му се спря върху Моник и някаква сянка премина по гладко избръснатото му лице.

- Откога си в Танжер? - попита привидно спокойно той, като се опитваше да прикрие нотката на раздразнение в гласа си.

- Какво значение има? - Моник се обърна към Даниел. - Трябва да тръгваме. Резервирала съм за 2.30.

- Момент! Вие се познавате? - Карим погледна косо към Даниел.

Тримата приятели изненадано мълчаха.

- Да! - каза Моник и очите й гневно засвяткаха.

Тя хвана Даниел за ръка и го повлече към изхода. "Ле-ле, страшно кофти ситуация", помисли той, но не каза нито дума. Моник тъкмо запали мотора на колата, когато Карим чукна по стъклото. Тя слезе и нервно затръшна вратата след себе си. Даниел видя как двамата оживено жестикулираха, застанали отляво на украсения с цветя вход на хотела. Явно говореха на висок глас, защото пиколото любопитно ги наблюдаваше и не пропускаше нито дума. Карим се опита да я прегърне, но тя го блъсна и се затича към колата.

- Съжалявам, но от обяда няма да излезе нищо... - Гласът й беше насечен от възбуда. - Моля да ме извините, но Вие сам виждате...

Тя най-после се разплака и похлупи лицето си върху волана.

- Мога ли с нещо да...

- Моля ви да ме оставите сама! - Моник вдигна глава и го погледна с онова напрегнато изражение, което имаше онази сутрин на булеварда пред бистрото.

- Да, да, разбира се.

Даниел тръгна към входа на хотела и чу зад гърба си свистенето от нервно превъртане на гуми.

- Какво става? - попита той Карим, който все още гледаше в посоката, в която беше изчезнала колата.

- Не мога да оставя Семира и децата! Разбираш ли? Не мога! - Той беше хванал Даниел за рамената и го тръскаше силно, сякаш обезателно искаше да му извади и двете ключици.

- Да, да, разбирам... - мърмореше Даниел и с цялото умение на човек, който никога не е посещавал фитнес салоните на Париж, се опитваше да се освободи от желязната хватка на своя приятел.

- Всъщност, откога се познавате?

Карим го пусна и изтри с носна кърпа изпотеното си чело.

- От скоро.

Даниел влезе в хотела като разтриваше рамената си. Николa и Кристоф следяха от разстояние всичко, но не се решаваха да попитат каквото и да било.

- Съжалявам за тази сцена - каза Карим, сядайки до тях в голямото кожено кресло. Гласът му беше изгубил твърдостта си.

- О, няма значение... - отговориха в един глас и тримата.

- Обичам я, но не мога да оставя Самира. Не мога да зарежа семейството си, кариерата, всичко, заради...

Той извърна лицето си настрани. Даниел видя, че ръцете му треперят.

- Да тръгваме! - каза изведнъж Карим. - Има какво да се види в Танжер, а времето е малко. Утре пътувате.

- Днес не е най-подходящият момент за разглеждане на града, Карим. Не се притеснявай за нас. Не сме бебета, все пак.

- Не искам да бъда сам - каза тихо Карим.

Четиримата напуснаха мълчаливо хотела. През целия ден никой повече на спомена за случилото се.

На другата сутрин, на път за Рабат, загледан в огледалото за обратно виждане, където последните къщи на града се изгубваха в маранята на жегата, Даниел усмихнато констатира:

- Вече ви казах, че Танжер е най-вълнуващият град, нали? Някой да има възражения?

- Никакви! - приглади с ръка разбърканите си коси Николa. - И все пак се радвам, че в Сахара емоциите ни ще бъдат от друго естество.

- Да живее Сахара! - викна Кристоф.

- Сахара-а-а... Сахара-а-а... - закрещяха в един глас и тримата.

Очите им придобиха блясъка на младежките години. Те отново бяха момчета, тръгнали да търсят скрито от пиратите съкровище. Зад тях оставаха Танжер и всички баналности, свързани с живота на цивилизацията. А някъде там в далечината ги чакаше пустинята. Чакаха ги тайнствата на неизвестното, свободата на необятността, неповторимостта на авантюрата... И те и тримата чувстваха с всяка частица на възторженото си съзнание, че младостта им никога не ги бе напускала, само бе чакала стаена някъде из затормозеното им ежедневие да открие онази пролука в настроението, през която да се измъкне, да излезе отново на свобода и да покаже на цял свят, че 40-те години са само статистика, от която в крайна сметка не се интересува никой.

Танжер окончателно изчезна в треперещия от горещина въздух. През пласмасовите филтри на колата се бяха просмукали малки песъчинки и покриваха с тънък слой прах седалките, волана, всичко. Сахара най-после им казваше "Здравей!".

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.