Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

 ПОЛЕТ СЪС ЗАКЪСНЕНИЕ

Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Студът беше заскрежил стъклата на колата и той тършуваше трескаво из багажника, но шпаклата така и не се появяваше. Може би шпаклата изобщо не беше там, но той упорито повдигаше всевъзможни боклуци, премествайки ги отляво надясно и обратно, безкрайно озадачен от разнообразието на вещи, търкалящи се пред очите му. Не разбираше какво прави синият пуловер между аптечката и резервната гума. Можеше да се закълне, че го видя преди няколко дни в гардероба. Но това сега нямаше значение. Важното беше, че с такъв пласт скреж по стъклото не беше възможно да кара. Идеше му да крещи от яд и притеснение. Закъсняваше. Беше повече от ясно, че трябва да вземе такси. Мразеше да се вози на такси. Чувстваше се ограничен в свободата на действията си и зависим от настроенията на шофьора. В крайна сметка обаче, затръшна капака и започна да се оглежда за празна кола. Ръцете му бяха премръзнали. Отново беше загубил някъде ръкавиците си. Най-после един симпатичен младок се смили над отчаяните му жестикулации и Даниел се настани удобно в топлото пежо, мятайки на седалката до себе си изпожуления, малък кожен куфар - неотлъчен спътник при вечните командировки. Разтри ръцете си, извади мобилния телефон от вътрешния джоб на сакото и се обади на летището. Информацията, че самолетите от сутринта излитат с голямо закъснение го успокои. Не можеше да си позволи да изпусне полета за Брюксел. Конференцията на Европейската общност беше неговата тема за следващия брой.

Летището беше пълно с изнервени хора, лутащи се между гишетата за "чек ин" и кафенетата. Земните стюардеси се бяха въоръжили с търпение и с прелестни усмивки, но за щастие никой не знаеше какво всъщност си мислеха.

Лампичката пред полета за Брюксел на електронното табло вече нетърпеливо примигваше.

Самолетът, слава богу, не беше пълен и той седна на мястото до коридора. Не обичаше да е до прозореца, но секретарката така и не можа да запомни, че предпочита да е "по-близо до стюардесите", както се шегуваше дъщеря му. Боингът тежко започна да търкаля колелата си по асфалтовата писта и бавно се нареди на опашката на чакащите стартовия сигнал самолети. Пилотът, рус мъж на средна възраст, когото бе зърнал за секунда, преди стюардесата да затвори вратата на капитанската кабина, съобщи с ведър глас, че ще излетят след около 15 минути. "Навсякъде това отвратително чакане" помисли Даниел и притвори очи. Не спеше. Искаше само да подреди мислите си. Вестникът, който стюардесата му даде, лежеше разгънат на коленете му. Скоро самолетът потъна в млечната супа от облаци, обърквайки напълно представите на пътниците за това откъде идват и накъде отиват.

- Даниел... - някой, надвесен над него, ясно изрече името му.

Той отвори с мъка очи. Май беше позадрямал.

- Даниел, здравей. Не спиш, нали?

- За бога, Софи!

Той бързо откопча колана, стана и поривисто прегърна стройната жена в тъмносив костюм, стъпвайки върху вестника, който се беше изхлузил от коленете му.

- Не сме се виждали цяла вечност. Как си? Как живееш? От Кристоф разбрах, че си се омъжила отново. Щастлива ли си?

Софи седна на мястото до прозореца и се засмя.

- Този невероятен журналистически начин да се водят разговори! Остава само да извадиш касетофона... Да, мисля, че съм щастлива. На посредствения човек не му трябва много, за да бъде щастлив, нали? А ти? Има ли нещо ново при теб?

- Е, хайде сега. Много добре знаеш, че си всичко друго, но не и посредствена. Ако искаш комплименти, мога да те отрупам. Ти си все още страхотно красива, цветът на косата ти е по-тъмен и това много ти отива...

- Стига, стига! - тя хвана ръцете му. - Не можеш да си представиш, колко се радвам да те видя. Всъщност отдавна исках да ти се обадя... Ти сигурно ще пишеш за конференцията?

- Да, а ти? Защо летиш за Брюксел?

- Аз живея там. Мъжът ми е в Европейския парламент.

- И как ти харесва?

- Обичам Брюксел, но Париж ми липсва... Знаеш ли отдавна искам да те попитам дали имаш снимка на Мохамед.

Той спря да диша. Сякаш някой с всичка сила го удари в слънчевия възел.

- Снимка на Мохамед ли?! Разбира се, че имам!

- Защо ме гледаш така изненадано?

- За какво ти е на теб снимка на Мохамед? - спомените го връхлетяха и той едва овладя гласа си, който въпреки усилията му, се беше извисил с една октава по-високо.

- Ти знаеш много добре, че бях влюбена в него...

- Виж точно това не зная. Зная, че той беше безумно влюбен в теб, зная, че заради теб не се ожени повече, зная, че тогава, когато махна детето, най-добрият ми приятел си отиде завинаги, за да се втурне в една опасна борба, която му коства... може да коства живота му.

Спря да говори от ужас, че ще се издаде. Никой не трябваше да знае, че Мохамед е мъртъв, че сестра му пише от негово име статиите в алжирската преса. Беше се заклел на неговия гроб в онова бедно планинско селце, недалеко от мароканската граница, че ще пази тайната. Удавеният в кръв народ имаше нужда от герои като Мохамед, от честни журналисти, които се опитваха да разкажат истината за изстъпленията на мосюлманските фундаменталисти и за безсилието или нежеланието на правителството да се справи с тях.

Стюардесата тъкмо раздаваше напитките. Софи и Даниел взеха по една чаша червено вино.

- И аз се страхувам за него Даниел, но той някак си потъна. Опитвах се да го открия, дори съпругът ми, който наистина има възможности, ми помогна, но всичките ни усилия останаха безрезултатни.

- Защо го търсиш, Софи? След толкова години... А, апропо, снимка...

Той извади от джоба на сакото коженото етуи, в което се намираше шофьорската му книжка, и измъкна от него една черно-бяла снимка с пречупени краища. Софи грабна снимката, но после разочаровано му я върна обратно. Тук сте на не повече от 10 години.

- Да, татко ни снима пред нашата пещера. Беше последното ми лято в Оран. Татко почина същата година и ние с мама се върнахме в Париж.

- Зная, Мохамед ми е разказвал за тази пещера.

- Защо го търсиш, Софи?

Даниел се опита да преодолее вълнението, което го обземаше винаги, когато говореше или мислеше за Мохамед. Не можеше и не искаше да се примири с нелепата му смърт. Тайната, която пазеше, му даваше възможност да говори за него в сегашно време и тази лъжа му помагаше да забрави, помагаше му да се изтръгне поне за миг от действителността

- Не зная... Може би искам да дойде в Париж. Тук е някак по-сигурно.

- Преди една година вече опитах. Той няма да напусне Алжир.

- Ти си се срещал с него?... Как е?... Пита ли за мен?

Суетната нотка в гласа й го подразни.

- Не, не ме попита нито за теб, нито за Кристоф!

Знаеше, че й причинява болка и това му доставяше удоволствие. Тя никога нямаше да разбере, че Мохамед е мъртъв, че вече беше мъртъв, когато отиде да го търси преди една година в Алжир и че дори и да беше жив, и да беше питал за нея, той нямаше да й каже, за да не тържествува над съсипаните чувства на приятеля му.

Софи отказа с елегантен жест закуската, която стюардесата предложи. Даниел също нямаше апетит. Не разбираше защо в душата му се надига такава агресия срещу седналата до него жена. Мислеше, че вече е приключил с тази история. Тогава и тримата бяха влюбени в нея. Тя изкара един флирт с Мохамед, забременя, махна детето и не след дълго се ожени за Кристоф. Слава богу, никой дори и не подозираше за безсънните нощи на Даниел и за любовните стихотворения, които все още пазеше, скрити някъде из безкрайните дълбини на вечно разхвърляното бюро. Мохамед си отиде завинаги, а тя някак много бързо се утеши, много бързо го предаде. С младежката си неопитност и лековерие Даниел обвиняваше родителите й, мислеше, че никога няма да прости подлостта на Кристоф, и за секунда дори не му минаваше през ум, че виновникът за целия този абсурд е единствено Софи. Но после истината постепено придоби очертания като проявен в тъмна стаичка негатив и той с изненада откри каква голяма доза егоизъм и пресметливост се крият зад този топъл, теменужен поглед. Мохамед идва още няколко пъти в Париж и той все искаше да му каже, че няма защо да страда и да я боготвори. Искаше да му обясни, че тя просто не заслужава даже да си спомня за нея, но Мохамед блокираше всякакви опити да бъде подхваната темата за Софи и в крайна сметка на Даниел не му оставаше нищо друго освен да се надява, че с течение на времето нещата ще улегнат от самосебе си.

- Знаеш ли, аз през цялото време се опитвам да го забравя, но...

- Скъпа Софи, какво значи да го забравиш? Забравя се телефонен номер или адрес, можеш да забравиш за уговорена среща или да купиш хляб, но човек, с когото си била заедно, не можеш така лесно да изтриеш от паметта си. Разбира се, че си спомняш понякога за него и сигурно изпитваш нещо като тъга по младостта, по една несбъдната илюзия. Той не можа да те разочарова с нищо и в мислите ти продължава да е онзи идеален мъж, какъвто едва ли ще срещнеш отново... Но човек си спомня от време на време и за някоя хубава мелодия и изпитва тъга по лятото, а това няма нищо общо с любовта. Така че, хайде да не говорим за твоите чувства. Не забравяй, че Мохамед е най-добрият ми приятел и ти му съсипа живота.

- В какво ме обвиняваш, Даниел?

Той повика стюардесата и си поръча още една чаша вино. Не желаеше да говори повече за миналото.

- Как е Филип? Сигурно няма да го позная, ако го видя. Кристоф ни информира най-подробно и в редакцията всички живеем с подвизите му.

- Да, много е пораснал... Ако видиш Мохамед отново, му кажи, че ужасно съжалявам. Тогава той замина, без да се сбогува, и аз не можах да му обясня, а исках...

- О, след брака ти с Кристоф, смятам, че е разбрал всичко, което си имала да му казваш.

Над Брюксел валеше като из ведро. На летището Софи го прегърна и прошепна:

- Тогава бях много млада, Даниел. Нямах сили и смелост да се боря срещу всички.

- Не срещу всички, Софи! Той беше на твоя страна.

Тя не каза нищо. Обърна се и с бързи стъпки тръгна към един дребен мъж с очила. Целуна го и двамата се изгубиха в тълпата от пристигащи и посрещачи. Даниел се качи в един черен мерцедес и каза името на хотела. За първи път се чувстваше комфортно, седнал на задната седалка на някакво такси. Дъждът барабанеше по покрива на колата. Опита се да не мисли за Софи, за това, че Мохамед я беше обичал безумно, за любовните си стихтворения, писани с вдъхновението на възторжен младеж. Притвори очи и както правеше като дете, когато се чувстваше нещастен, си представи пещерата, изпепеляващото слънце над Оран и безкрайната синева на морето.

- Господине, пристигнахме - каза със смешен акцент шофьорът. - Не се ли чувствате добре?

- Всичко е наред, благодаря - усмхна се насила Даниел, извади портфейла и плати. - Просто ми липсва слънцето на Оран.

- А-ха... - промърмори неразбиращо шофьорът и го изгледа продължително с избелелите си, старчески очи.

Даниел влезе във фоайето на хотела и погледна към часовника над рецепцията. До започването на конференцията оставаше около час. Слава богу, имаше време поне за един калвадос на бара.

 

 

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.