Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Тя прибра чиниите от масата, подреди ги набързо в миялната машина и седна до него пред телевизора. Отново бейзбол. Мразеше бейзбол. Гледаше напрегнато някъде през екрана и с периферното си зрение наблюдаваше как той се вълнува, ръкомаха, как нервно люлее кожения чехъл, закрепен на върха на пръстите му. Беше чела в едно от многобройните списания, които приятелката й купуваше и които си приличаха поразително не само по съдържание, но и по цветово усещане и оформление, с една дума - пъстро и елементарно, само за домакини - че е необходимо жената да споделя интересите на съпруга си, за да подържа любовта му и да не го загуби. И така, оттогава тя сядаше всяка вечер пред телевизора и се опитваше да не заспи, защото спортът не я интересуваше въобще. Той учудено констатира, че вече не се карат за програмите и че жена му не настоява да гледа онези ужасно наивни, любовни филми, които всеки път го хвърляха в отчаяние, но не искаше да коментира. Нещо странно се беше случило и той се страхуваше да не развали магията с някоя глупава приказка. Тя се премести по-близо до него, но в този момент започнаха рекламите и той стана. Чу как пуска водата в тоалетната и как мие ръцете си. Преди да седне отново на канапето, й се усмихна.

- Искаш ли още една бира и ядки? - попита тя.

- Ш-ш-шт!

Той я прегърна или по-скоро постави ръката си върху раменете й, както се поставя ръка върху облегалката на стол, и отново се съсредоточи в играта на екрана.

"Какъв абсурд!" - помисли жена му, гледайки с недоумение тичащите ту в една, ту в друга посока играчи, и колкото и да се стараеше да открие някакъв смисъл в летящата топка и в размахващия бухалка мъж, не успяваше. Беше започнала да придрямва, когато се звънна на външната врата. Двамата стреснато се погледнаха. Не беше възможно някой да ги търси по това време.

- Ти стой тук. Аз ще видя кой е.

Той тръгна с котешки стъпки към вратата, погледна през шпионката и учудено се обърна към жена си, която стоеше облегната на стената в коридора.

- Едно момче и едно момиче. Смеят се - прошепна той.

- Питай какво искат - подкани го жена му.

- Кого търсите?

- Рожденика... Хайде отваряй! - казаха в един глас момичето и момчето.

- Тук няма никакъв рожденик...

- Айде сега... Стига си се майтапил!

- Как се казва рожденикът? - жена му го изблъска от вратата и погледна през шпионката

- Валтер... Валтер Биндер... - двамата продължаваха да се кикотят и да правят физиономии пред малката стъклена призма, монтирана във вратата.

- О, това е синът на госпожа Биндер. Те живеят отсреща. На номер 62. Преди половин година направихме размяна. Знаете ли, ние...

Жена му понечи да отвори вратата, но той я хвана за ръцете и прошепна.

- Не отваряй! Няма смисъл! Кой ги знае какви са...

- Чао... чао... - провикнаха се момичето и момчето и заслизаха шумно надолу по стълбите.

Той седна отново пред телевизора, а тя застана зад пердето в хола и зачака двамата да излязат на улицата. Видя ги как преминават от другата страна; как дълго се целуват, преди да влязат в кооперацията с номер 62; видя как прозорците на стълбището отсреща светнаха и после угаснаха; видя как една кола паркира долу преди завоя и улицата пак опустя. После влезе в спалнята и седна на ръба на леглото. В рамката на вратата се очертаваше заобления корем на мъжа й. "Като диня в карирана риза" - помисли тя и се усмихна. Погледът й се спря за миг върху сватбената им снимка, поставена в сребърна рамка върху нощното шкафче от неговата страна на леглото, след това се плъзна по бялото, тюлено перде на прозореца и се загуби някъде в монотонната геометрия на паркета. В съзнанието й се мярнаха момичето и момчето, които се смееха пред шпионката на вратата и които дълго се целуваха преди да влязат в сградата отсреща. Помисли си, че отдавна не се беше смяла на глас. Опита се да си спомни кога за последен път той я беше целувал така, но не успя. Сети се само за първия път и за още веднъж, когато се разхождаха една привечер по плажа на остров Кос.

- Би ли ми дала една бира, Тереза. Моля те.

Тя стана с неохота и тръгна към кухнята. Отвори хладилника и с опакото на ръката си изтри сълзите, които така и не бликнаха от пресъхналите й очи.

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.