Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Вървеше с глава сгушена между раменете. Дланите му, свити в юмруци, се забиваха в джобовете на зимното му яке. Без да иска, погледът му се спря в огледалото на една витрина и той болезнено потръпна. Беше грозен. Не можеше да понася гротескната, червена шапка върху голата си глава, но така поне никой не виждаше, че няма коса. Още няколко метра до училищната сграда. Не му се влизаше вътре. Ненавиждаше топлите им погледи, пълни с разбиране и състрадание. Откакто се разболя, не пропускаше възможност да ги провокира, но те всичките - и съучениците и учителите, само клатеха разбиращо глава, усмихваха се неловко, сякаш бяха виновни за нещо и напълно игнорираха скандалното му поведение. Мразеше ги. Всичките. В тяхно присъствие се чувстваше като отрепка. Облегна се на желязната ограда пред училището и запали цигара. Знаеше, че не бива да пуши, но му бе все едно. В неговото състояние човек или трябваше да се самоубие или да прави това, което му харесва. Е, той беше избрал второто. Първия час имаха биология. Той присви презрително устни и се изплю на паважа. Биология. Прииска му се да й се обади. Той, геният на гимназията по метафизика, на нея, ученичката от шивашкото училище. Бяха излизали само няколко пъти. Той я харесваше, но приятелите му започнаха да го подиграват и той престана да се среща с нея. Още първия път, когато ги запозна, стана страхотен гаф. Бяха във "Флекс" и тъкмо водеха разгорещена дискусия за стеларните черни дупки, когато тя - ни в клин, ни в ръкав - усмихнато заяви, че това са глупости и че в крайна сметка само смахнати се интересуват от такива неща, и отиде да танцува. Изведнъж му стана непоносимо горещо. Залата пред очите му се завъртя. Приятелите, разбира се, веднага засякоха смутения му вид и го съсипаха. Вечерта беше абсолютно фиаско. Струваше му се, че ще умре от срам, но не умря, а я изпрати до тях като мълча през целия път. И макар че я харесваше много и макар че, когато бяха само двамата, се чувстваше щастлив, реши да не се среща повече с нея. Някак си не беше в реда на нещата победителят на олимпиадата по физика да се занимава с момиче, което смята, че стеларните черни дупки са глупости. Тя му се обажда известно време, но после разбра, че няма смисъл. Мислеше често за нея, но не я потърси повече. После се разболя. Болница; диагноза "Хочкин"; нощи, изпълнени с кошмари и мокри чаршафи; брат му, който само тичаше след него и повтаряше с тънко, плачливо гласче:

"Моля ти се, обестай ми, це няма да умлеш!"; майка му, със сини кръгове под очите и разтревожения поглед на баща му...

Започваше да вали сняг. Извади от джоба на смъкнатите си панталони мобилния телефон и изпрати писмено съобщение, че ще я чака след училище. Времето до един часа щеше да прекара в кафенето отсреща. Седна на масата до прозореца. От другата страна на стъклото хората бързаха напред-назад, погълнати от сутринните грижи и от шума на събуждащия се град. Зад бялата плетена завеса, която танцуващите снежинки бяха спуснали над улицата, те изглеждаха като сюрреалистични фигури в една до абсурдност безмислена пиеса. Само преди няколко месеца и той беше в състава на тази странна постановка, но после онзи, който раздаваше сценариите, без предупреждение го отстрани от нея и му даде друга роля, в друга пиеса. Без да го пита дали е съгласен или не. Просто така. Завеса и край. После отново прожектори; в светлината, идваща от прозореца на болничната стая, златист прах от неизтупани завивки; лекари, които се суетят около леглото му; система с извиваща се като живак течност и той в центъра на този абсурд, в ролята на главен актьор. Погледна часовника на стената зад бара. Минаваше 11. Беше свършил цигарите. Допи последните глътки на изстиналото еспресо, купи си нова кутия "Боро" и излезе навън. Хладният вятър първо ожули кожата зад ушите му. Непрекъснато нещо трябваше да му напомня, че няма коса. Отвратително. Стисна челюсти. Зъбите му изскърцаха в устната кухина със силата на автомобилни спирачки. Вървеше бавно надолу по улицата с пълното съзнание, че няма нищо общо с целия този абсурд наоколо. Някакво безкрайно грозно и дебело куче се изпика на ъгъла, погледна го предизвикателно и продължи да влачи тлъстите си крака покрай възрастния мъж със сиво кожено палто. Не знаеше кога е стигнал до училището. Разбра, че се намира на няколко метра от него, че минувачите възмутено мърмореха, че им пречи, застанал така по средата на тротоара и че няма сили да продължи нататък. Как ли щеше да реагира като го види без коса, с тази невъзможна, червена шапка. Учениците започнаха да излизат на шумни групи от старата, мрачна сграда. Видя я как говори с някакви момичета и как под око се оглежда за него. Беше облечена в късо зелено яке. В разпилените по раменете й коси снежинките вплитаха цветя от сребърни кристали. Тя го зърна и му махна с ръка. Идеше му да избяга, да се скрие някъде, но не можеше да помръдне. Чудеше се откъде бе намерил сили да дойде тук и защо? Какво очакваше от тази среща? Отново очи, пълни със състрадание...? Отново глупави подмятания да не се притеснява, да не си мисли най-лошото и че всичко ще се оправи. Никой не знаеше как се чувства в действителност. Дори майка му не знаеше. Дразнеха го всички. Дразнеха го нелепите им, философски разсъждения за живота. А нямаха представа! Нямаха представа какво значи да си обречен... И тези неизменни, безмислени брътвежи на лекарите колко процента оздравяват, колко процента са неговите шансове, как едва ли не ракът не представлява никакъв проблем на сегашния етап на развитие на медицината. Може би щеше да им повярва, ако не четеше денонощно в интернет всичко, което му попаднеше за това шибано заболяване.

- Ей, здравей! Как така си тук?

Помисли си, че сега ще започне да го успокоява и да го гледа съжалително, но тя само промълви:

- Какво се случило с теб, по дяволите?

- Имам рак на лимфните възли.

Подразни се, че гласът му издаде вълнението, което го задушаваше.

"Остава само да изпадна в самосъжаление."

Тя погледна някъде встрани и каза:

- Ясно. Разказвай всичко, което знаеш за тази болест.

Не беше подготвен за това. Хората избягваха да говорят за болестта му в негово присъствие.

- Искаш ли да отидем у нас? - попита сковано той.

- Да. Какво ще ми направиш за обяд? Умирам от глад.

- Сандвич. - усмихна се той. - Друго не мога.

- ОК, сандвич. Да вървим. Ушите ми измръзнаха.

И той започна да говори и не млъкна, докато не стигнаха пред тяхната врата. Разказа й за неприятната операция, за мъчителната химиотерапия, за безкрайните нощи, за всичко, което беше прочел. Не знаеше дали го слуша, но се надяваше, че е така. В коридора й помогна да свали якето и ботушите си. Радваше се, че е тук, че е до него.

Влязоха в стаята му и тя любопитно се вгледа в плакатите над неоправеното му легло.

- Кой е този старец?... А този готин тип?... Чакай!... Не, не мога да се сетя... Артист ли е?

- ?!

В първия момент не разбра какво точно има пред вид... Не, това не можеше да бъде вярно!... Той се усмихна. Неговите идоли - Айнщайн и Че Гевара - старец и готин тип?!... Той започна да се смее първо тихо, после все по-силно и по-силно. Стомахът му се сви в спазъм. И да искаше, не можеше вече да спре.

Червената му шапка се килна назад и падна беззвучно в краката му. Понечи да я вдигне, но само махна с ръка. Сълзи напълниха очите му и той като през призма видя, че тя се усмихва, застанала с гръб към прозореца. Мокрите й коси блестяха на показалото се кой знае кога бледо, зимно слънце. От месеци не се бе смял така. Айнщайн и Че... старец и... Не, това определено не можеше да бъде вярно... Пълен абсурд!... Както и това, че тя беше тук, в неговата стая, както и целия скапан живот въобще!

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.