Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

 МРЕЖА ОТ СТО МИЛИАРДА НЕВРОНИ

Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Той седна в кревата, предпазливо поставяйки първо единия, а после и другия си бос крак върху хладния под, облицован с оранжеви теракотени плочки. Нещо беше нарушило следобедната му дрямка, но още не можеше да разбере какво... Май че беше телефонът... В съседната стая Изабел шепнешком разговаряше с някого. Даниел вдигна щорите и се загледа към скалите под къщата, спускащи се стръмно към брега. Не искаше да пречи на поверителния разговор на дъщеря си - по всяка вероятност с Марсел. Той се обаждаше всеки божи ден без изключение. В Париж явно беше плъзнала лятната скука или пък наистина беше влюбен в Изабел. Две момчета ловяха риба на една скала вдясно на залива и тънките им гласчета ту се извисяваха високо, ту се загубваха, понесени от вятъра. Вратата на съседната стая шумно се затвори. Изабел беше приключила разговора. Видя я как се спуска с хавлия в ръка надолу към плажа. Косата й, вързана на опашка, се мярна няколко пъти между клоните на бадемовите дървета и изчезна сред скалите. По походката Даниел разбра, че дъщеря му е ядосана.

Натали четеше на терасата. Раменете й бяха изгорели и тя от няколко дни избягваше слънцето.

- Кафе или бира? - Даниел подаде глава през прозореца на кухнята.

- Минерална вода - промърмори Натали, без да вдига поглед от книгата.

- Изабел май е ядосана. Каза ли ти нещо?

- Спомена, че е разговаряла със Силви по телефона.

- Е, и?

- Нищо повече.

Даниел седна на шезлонга до Натали и разгърна един френски вестник от предишния ден.

- Искаш ли да поплуваме? - попита той след като беше пресушил бирата.

- Ти отивай, аз ще дойда след малко.

Даниел остави вестника, обу банския си, който се сушеше върху чадъра на терасата и тръгна към плажа. Дъщеря му лежеше по очи на червената хавлия и разноцветни водни капчици, пръснати сред бели кръгчета от сол, проблясваха по загорелия й гръб.

- Искаш ли да влезеш още веднъж с мен в морето? - Даниел седна на пясъка до нея.

Изабел повдигна глава и примижа на слънцето:

- Защо не? Къде е Натали?

- Ще дойде след малко. - Даниел стана и й подаде ръка. - Изглеждаш ядосана. Какво се е случило?

- Силви ми се обади преди малко... Разделили са се с Ален.

- О - Даниел оправи с ръка мокрите коси на дъщеря си, - случва се... Как е Марсел?

- Не се е обаждал днес - каза сухо Изабел. - Няма да се състезаваме, нали? Нещо се изморих.

Двамата плуваха мълчаливо един до друг. Неговото малко момиченце, което някак съвсем неусетно беше пораснало, издържаше без проблеми на темпото. Не можеше да повярва, че са изминали шестнадесет години от момента, когато за първи път пое в ръцете си това извиващо се и крещящо вързопче, което дойде на този свят с невероятните си претенции и подчини всички на навиците си. Никакво спане през нощта и относително спокойствие през деня. Изабел беше толкова своенравно същество, че му беше почти невъзможно да си представи, че има и други, спящи през нощта и щадящи гласчетата си бебета. Но може би именно затова, всички останали деца му се струваха някак странни и нереално спокойни в сравнение с неговото шумно, вечно деклариращо присъствието си момиченце.

- Не се ядосвай. Той сигурно ще се обади довечера.

Даниел погледна под око дъщеря си.

- Да се ядосвам ли? Глупости! И дори да се обади, не желая да разговарям с него!

- Това пък какво означава?

- Ами... човек не бива да е подчинен на разни химически и електрически импулси. Много е гадно като си помислиш.

Изабел се обърна по гръб.

- Гадно ли?! Откога е гадно да си влюбен?

- Винаги е било гадно, но хората не ги интересува. Опитах се да й обясня на Силви, но тя само плаче. Толкова е разстроена, че не може да разбере какво искам да й кажа. И ти си мислиш, че обичаш Натали, а всъщност някакви неврони контролират изцяло чувствата ти и това няма нищо общо със сърцето ти. Така че ти всъщност не я обичаш така, както си мислиш, че я обичаш.

- Виж ти, каква била работата... - той искрено се закиска, - но все пак не можеш да отречеш, че поне тебе обичам така, както си мисля, че те обичам, нали?

- Това е инстинкт, Даниел - каза сериозно Изабел, смръщила носле срещу слънцето. - Първа сигнална система, както яденето и спането.

- Татко, не Даниел! И какви глупости бръщолевиш през цялото време?

Той с един замах я потопи под водата. Бързите, некоординирани движения на ръцете и краката й образуваха фонтани от кипяща вода. Той я пусна и с всички сили заплува към брега. Знаеше, че отмъщението ще последва светкавично и гледаше да се отдалечи, колкото се може повече от плюещата вода, невярваща в любовта, разярена морска нимфа. Стигна на брега преди дъщеря си и уморено се хвърли върху червената хавлия. Натали бавно слизаше по пътеката към плажа. Даниел й махна с ръка. Изабел дотича, посипвайки го с пясък от главата до петите, проследи погледа му и каза със запъхтян, но твърд глас:

- Все пак трябва да знаеш, че през мрежа от сто милиарда неврони, с техните десет билиона синапси, прелитат всеки миг милиони сигнали под формата на електрически и химически импулси и образуват основата на нашите възприятия, мисли, емоции и спомени... Така че това, което изпитваш към Натали не е нищо друго, освен биохимия и... Престани да се смееш! Прочетох го тази сиутрин... Не се смей така! Ще ти дам списанието...

- Но аз ти вярвам - каза Даниел и я тупна по полепналите с пясък колене.

- Не ми вярваш, разбира се, но то си е за твоя сметка. - Изабел го погледна нацупено. - Отивам да се разходя.

- Марсел туку-що те търси - викна след нея Натали, която вече сядаше до Даниел.

Изабел само повдигна рамене и убедена в безсмислието на любовта, тръгна нагоре по плажа. По косите погледи, които мъжете й хвърляха, Даниел разбра, че нещо се беше променило, че дъщеря му продължаваше да декларира присъствието си, но вече не като шумно и активно бебе, а като стройно, загоряло на слънцето момиче. Помисли си, че съвсем скоро електрическите и химическите импулси, отговорни за чувствата ни, нямаше повече да я интересуват и промърмори:

- Дано Марсел може да чака...

- Каза ли нещо? - попита Натали, усърдно мажейки краката си с лосион против слънце.

Недалеко, близо до скалата, където двете момчета ловяха риба, Изабел разговаряше с някакъв сърфист. Даниел стана, намести тъмните си очила, но освен ярките шарки на дъската и изкрящия в бяло бански на дъщеря си, не можа да види нищо друго.

 

 

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.