Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Кристоф говореше вече повече от час, без да спира. Гласът му се извисяваше над монотонния брътвеж на кафенето и караше хората от съседнтите маси също да се вслушват в неговия разказ за Тибет. Беше се върнал преди няколко седмици и оттогава не преставаше да ни отрупва с информация, интересни случки и пикантни подробности от едномесечното си пътешествиие. Познавах Кристоф от студентските години. Веселият му дух, неимоверно цветистият начин да изразява впечатленията си, бодрите пламъчета в очите - всичко си беше както преди. Разводът му със Софи; вечните му любовни истории, които без изключение завършваха драматично; проблемите със сина му, който от известно време се опитваше да покаже на целия свят, че е пораснал - и въобще цялата нелепа житейска бъркотия сякаш не го засягаше, а само минаваше разсеяно покрай него, без да оставя каквито и да било следи.

Гледах го и като че ли малко му завиждах за атлетичната фигура, за звънкия, непотъмнял от времето смях, за способността му да губи, без да хленчи и без да изпада в самосъжаление. Кристоф говореше и всички наоколо го слушаха с възторг, както тогава, преди години, в онова малко, опушено кафе в Латинския квартал. Срещахме се там почти всяка вечер. Група момичета и момчета с еднакви интереси и мечти. Млади хора готови да покорят света. Бурен смях прекъсна мислите ми. Николa от културния отдел бършеше с носна кърпа сълзите си.

- Даниел, спомняш ли си? Тогава... - думите на Кристоф се гърчеха в конвулсиите на гласа му. Смехът му бликна като вода, разбила язовирна стена, и заля всичко наоколо.

Не го слушах и бях загубил нишката на разказа. Не знаех за какво точно става дума, но с разтегната до ушите уста и сигурно с доста глупаво изражение започнах интензивно да кимам с глава. Като студенти бяхме направо неразделни. После от Алжир дойде да следва в Париж и Мохамед - мой приятел от детските години, когато баща ми беше все още жив, ние живеехме в Оран и светът беше прекрасен - и нашата вече тройка стана неразбиваема. Всички в университета ни познаваха, а и не само там. Момичетата бяха луди по нас или поне ние бяхме сигурни, че е така. Приятелството и самочувствието ни достигаха невероятни измерения. Бяхме млади, сомоуверени, щастливи. По всяка вероятност сме се намирали на предела, където самочувствието граничи с нахалството и наглостта и сега вече съм почти убеден, че много от колегите ни направо не са могли да ни понасят, но тогава не ни пукаше от нищо. А и никой не бе в състояние да ни убеди, че светът не ни принадлежи.

Веднъж Кристоф доведе в кафенето Софи. Представи я като дъщеря на приятелка на майка му. Софи беше изключително хубаво момиче. Тя притежаваше оная смайваща красота, пред която ти се иска да коленичиш и да мълчиш. Като пред икона. Бях сигурен, че никога досега не съм виждал такова нежно, почти нереално създание. Бях като хипнотизиран и цяла вечер не можах да обеля нито дума. А Мохамед започна да остроумничи, да говори, без да си поема дъх, и да се прави общо взето на шут. Беше ми много неудобно заради него.

През нощта спах лошо, а на другата сутрин, докато си пиех кафето, написах две стихотворения. Единствените любовни стихотворения, които съм писал в живота си. Тъмно-сините й очи ме преследваха през целия ден и аз усещах някаква непозната топлина, която обливаше сърцето ми. Май бях влюбен.

Едва дочаках вечерта. В кафенето бяха почти всички приятели с изключение на Кристоф. Ами ако дойде без нея? Стомахът ми се сви болезнено. Сякаш отгатнал мислите ми, Мохамед се наклони към мен, за да не чуят другите, и прошепна:

- Смяташ ли, че Кристоф и Софи са гаджета?

Виж, за това дори и не бях помислил.

- Не ми се вярва! - казах твърдо, но после с изненада добавих. - Тебе пък какво те интересува?

Под гладката, матова кожа на Мохамед избиха петна.

- Ужасно ми харесва! - запелтечи притеснено той и отметна с ръка падналата на челото му коса. - Дори не можах да спя като хората. Честна дума, такова нещо не ми се е случвало досега.

...Е, Мохамед направо ме уби! Сутрешните стихотворения пареха през джоба на панталона ми. Чувствах се ужасно глупаво. Не можех да кажа каквото и да било. Не можех дори да си призная, че и аз не съм спал цяла нощ. Мълчах и гледах тъпо пред себе си. Кристоф и Софи дойдоха, но тъмносините й очи въобще не ме забелязаха. Тя ме поздрави сърдечно, седна до мен, но аз усещах, че не съществувам. По-късно, когато си възвърнах способността да мисля, разбрах, че се интересува единствено от Мохамед. Бях много нещастен. Започнах да изпитвам нещо като ревност и да намразвам целия свят.

Отново не можах да спя нормално през нощта, но на другата сутрин за моя най-голяма изненада се чувствах значително по-добре. С течение на времето нещастната ми любов се оттегли в килера на душата ми, където с други потиснати и неизживени чувства постепенно започна да се покрива с паяжина и прах. Дните придобиха нормалните си контури и светът може би щеше да бъде горе-долу поносим, ако Мохамед не ми говореше непрекъснато за Софи и за това колко е щастлив. Страхотно се дразнех. Но не бях единствен. Май ходеше на всички по нервите с прехласнатия си, разсеян поглед. Не можеше да говори за нищо друго освен за Софи и беше направо досаден. С Кристоф го оставихме да бъде щастлив и започнахме да избягваме компанията му, но в интерес на истината и нашите разговори се въртяха предимно около него и голямата му любов. Една сутрин тъкмо си миех зъбите, когато Мохамед, прескачайки майка ми, нахълта в банята, затвори вратата след себе си, седна на тоалетната чиния и задъхано каза:

- Софи е бременна.

Пастата лютеше в устата ми, но аз не се сещах да я изплюя.

- Страхотно съм щастлив! - Мохамед се усмихна, показвайки идеално подредените си бели зъби, и ме прегърна.

Времето спря, аз станах изведнъж много лек и за първи път ми се стори, че умирам.

Вечерта седяхме и тримата в нашето кафене в Латинския квартал и чакахме да дойде Софи. Бяхме неспокойни, защото не знаехме как е протекъл разговорът с родителите й. Мохамед познаваше само майката, която според думите му била мила жена, но Кристоф побърза да унищожи илюзиите ни като каза, че бащата е доста строг, има особени възгледи, че е заклет голист, и че едва ли ще разреши на единствената си дъщеря брак с арабин от бившите колонии. Седяхме и чакахме като осъдени на смърт. Най-после Софи се появи. Очите й бяха подпухнали от плач. Понечи да каже нещо, но Мохамед сложи ръка на устните й, прегърна я и двамата излязоха на улицата.

- Нищо няма да стане. Нямат шанс... - каза някак особено Кристоф.

Не зная как съм го изгледал, но той почти обидено се развика.

- Аз нямам нищо против Мохамед, но съгласи се, те не са един за друг. Чичо Арман е прав. Представи си, че след сватбата й сложи фередже? Освен това Аллах им забранява противозачатъчните и абортите. Жените им раждат, докато могат...

- Я, престани да дрънкаш глупости! Мохамед и фереджета, и 10 сополиви деца! Като че ли не го познаваш?! - прекъснах го ядосано аз.

- Прав си, но не знаеш как ще се развият нещата след време. Всички араби, колкото и култивирани да са, имат една черна точка в мозъка, която в един момент се активира и край. Превръщат се във фанатици. И когато чичо Арман ме попита какво мисля за Мохамед, му казах, че е много готино момче, че е мой приятел, но че с нищо не мога да гарантирам и мисля, че постъпих честно.

Гледах го онемял. Беше от онези моменти, в които барометърът на приятелството трепва в посока лошо време...

- Какво си ме зяпнал така? Ако толкова се обичат, ще намерят разрешение - промърмори Кристоф и сърдито се втренчи в стената над главата ми.

Искаше ми се да му кажа някаква гадост, така че да го заболи, но само махнах с ръка и си тръгнах. Улиците бяха мокри и в тях като звезди блестяха отраженията на безбройните реклами. Да, Мохамед беше алжирец, но и най-добрият ми приятел. Не разбирах откъде изведнъж се взеха такива предразсъдъци у Кристоф. Той беше интелигентно момче. Бях убеден, че обича Мохамед, но явно съм се заблуждавал. Някакво ядосано такси профуча покрай мен и ме изпръска от главата до петите. Дори не се развиках. Мокрите звезди полепнаха по дрехите ми и аз макар и за кратко станах част от уличната вселена. Ходех, забил поглед в обувките си, и се опитвах да не мисля. Само дълбоко в душата си усетих как нещо угасна завинаги.

На другата сутрин рано-рано се обади Кристоф. Беше гузен. Предлагаше да закусим заедно. Мисля, че го пратих по дяволите. Не исках да срещам никого, не исках да закусвам, не исках да ставам от кревата.

След около три седмици Мохамед дойде вкъщи. Не знаех как се развиват нещата, защото в Университета не идваше или просто не се бяхме засекли, защото в интерес на истината и аз не ходех кой знае колко често. А и винаги, когато се опитвах да го открия по телефона, все не можех да го намеря. Явно не съм бил и кой знае колко упорит, защото подсъзнателно може би съм искал да бъда сам.

- Дойдох да се сбогувам - каза спокойно той. - Майка ти тук ли е?

Кимнах с глава. Не смеех да го попитам каквото и да било. Серозният му вид ме плашеше.

- Чудесно. Утре заминавам. Не исках да си тръгна, без да й кажа "Довиждане".

След дълго мълчание успях да попитам:

- Какво означава, че утре заминаваш? В Алжир ли се връщаш?

- Да, Даниел. Не мога да остана повече в Париж. Софи направи аборт. Смята, че не сме един за друг и че родителите й имат право.

Мохамед изглеждаше спокоен, но очите му бяха остарели сякаш с години.

- Заради едно момиче искаш да провалиш бъдещето си. Извинявай, ама това е страхотно тъпо. Ти още не си започнал да следваш както трябва и вече се отказваш.

- И в Алжир има университети.

- Е, да, ама не е същото

- Прав си. Там няма да бъда човек втора категория.

Той се опита да се усмихне, но очите му останаха празни.

Мохамед си замина наистина. В Алжир не се записа да следва отново, а започна работа като журналист в един столичен вестник. Така и не се ожени. Все казваше, че от работа не му остава време за нищо.

С Кристоф завършихме заедно. Той продължаваше да бъде душата на компанията, аз продължавах да му се възхищавам, но някак си не можех да се смея на вицовете му както преди. Не му се сърдех. Бях установил, че просто е по-различен от мен и че с никакви усилия не мога да го вместя в моите собствени житейски категории. Когато ме покани на сватбата си със Софи, не се учудих. Сякаш бях предчувствал всичко още тогава, когато ми разказа за разговора си с Арман. И до днес си мисля, че той нямаше нищо против Мохамед, против арабския му произход, а просто не можа да се примири с факта, че Софи не се влюби в него. Поне искрено се надявам, че е било така.

В кафенето бяха останали само още няколко колеги от редакцията. Поръчах си един калвадос - любимото ни питие с Мохамед, извадих от джоба на сакото последния брой на вестника и се зачетох в уводната статия. Беше от Кристоф. Той умееше да пише дяволски добре. Жалко, тримата може би наистина щяхме да покорим света.

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.