Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

 КЛЕОПАТРА

Люси Мòшен

web | Преди пустинята

- Изабел, побързай! Кафето ще изстине!

- Идвам, Даниел.

- За бога, не Даниел... татко!

- Добро утро, татко.

Тя го целуна шумно по бузата, мократа й коса докосна лицето му и цялата кухня се изпълни с настроение.

- М-м-м, палачинките са божествени... Миналия път, когато ме взе от училище, срещнахме един мой съученик, спомняш ли си?

- Не.

- Един такъв висок, с черна коса.

- Не, не си спомням и какво?

- Ами, представяш ли си, той и до днес мисли, че си ми гадже. Подай ми млякото, моля те.

- Представям си, разбира се... Защо всъщност си лакираш ноктите в този невъзможен кафяв цвят?

- Аз го намирам за фантастичен! Първия час имам математика. Гадост.

- Хайде, побързай, че съвсем ще закъснеем.

- Да, само минутка. И не забравяй да говориш тази седмица с мама за ваканцията. Много е важно. Тя планува всичко с месеци предварително. През юли ще бъда две седмици при чичо Жан в Лондон, така че останалото време е свободно. Поне засега.

- Изабел, косата ти е още съвсем мокра! Побързай, моля те!

Даниел имаше право да бъде с дъщеря си всеки втори уикенд и жена му се придържаше изключително педантично към това споразумение. Изабел беше навършила току-що 7 годинки, когато се разведоха. Даниел смяташе, че няма да може да живее без постоянното присъствие на неговото шумно, малко момиченце. А, ето, че можеше... Вече толкова години. Жена му все още беше обидена на него и на целия свят за неосъществените мечти, за изгубените илюзии, за разочарованието. Даниел знаеше, че е виновен. Ужасно виновен за всичко. Но през изминалите 8 години беше страдал не по-малко от нея. Беше загубил любовта й, липсваше му целувката за "лека нощ" на Изабел, дълго беше самотен, беше гузен и потиснат - с една дума, смяташе, че е платил достатъчно за греховете си. И досега не можеше да разбере защо прекара онази нощ с Лулу и защо Катрин не му прости, след като той най-чистосърдечно си призна греха. Не го направи от угризение на съвестта, а защото жена му го беше притиснала здравата до стената и той смяташе, че това е по-правилният вариант за измъкване от ситуацията. Лулу нямаше значение за него. Едно мило момиче от редакцията с дълги, слаби крака. Това беше всичко. Но Катрин изпадна в истерия. Беше невъзможно да й обясни каквото и да било. Грабна Изабел и замина при майка си. Изложи го пред всички роднини и приятели. С течение на времето те някак му простиха, а жена му не можа. Върна се след около три месеца напълно променена. Беше се подложила явно на диета и беше отслабнала. Почти беше възвърнала фигурата и самочувствието си от студентските години. Приятелите му внушиха, че това е добър знак и той малко се беше поуспокоил, когато тя най-неочаквано подаде молба за развод. Не я интересуваха аргументите му, че детето има нужда и от двамата, че съжалява, че всичко това е едно глупаво недоразумение, че все още я обича. Тя искаше развод. И го получи.

- Хайде, готова съм.

Изабел беше изсушила косата си и го чакаше в коридора. Той допи последната глътка кафе и двамата се затичаха надолу по стълбите. Навън беше пролет. Париж се събуждаше. Всичко наоколо лъхаше на младост, на свежест и на бензин.

Даниел спря колата пред училището. Дъщеря му грабна раницата си от задната седалка, целуна го и тръшна вратата след себе си.

- До следващия път, Клеопатра! - викна той над до половина спуснатото стъкло Изабел му изпрати една въздушна целувка и изчезна в олющената сграда на училището. Наричаше я Клеопатра още от дете, защото като мъничка беше много суетна. Стоеше с часове пред голямото огледало в коридора, въртеше се на пети, мяташе дългите си кестеняви коси и непрекъснато повтаряше "Колко съм хубава... Ужасно съм хубава." После като порасна му забрани да я нарича Клеопатра пред непосветените в тайната, но насаме той и до днес понякога се обръщаше към нея така. Това винаги я разсмиваше и беше нещо като лекарство срещу лошо настроение.

В редакцията Лулу го посрещна с думите:

- Здравей, съкровище. Вече четири обаждания за теб. Всичко е на бюрото ти.

Тя се усмихна отегчено и сведе гримиран поглед към списанието. Лулу беше омъжена от няколко години, имаше момиченце и си беше останала същата добродушна сладурана, само като че ли краката й не бяха вече така дълги.

Рене пиеше кафе на бюрото отсреща.

- Здрасти. Как така толкова рано? Имаш ли нещо за предаване?

- Здравей. Не, нищо. Закарах Изабел на училище.

- Тя на колко стана?

- На 15. Можеш ли да ми обясниш защо сутрин пепелникът никога не си е на мястото? А, ето го... Изключително хубаво момиче е станала. Един неин съученик ни е срещнал преди известно време и мисли, че съм й гадже. Много горд се почувствах. В смисъл... че не изглеждам като чичко.

- То едното не пречи на другото, така че престани да се фукаш.

Вечерта трябваше да посрещне Натали. Радваше се, че тази командировка най-после свърши. Бяха заедно вече почти две години. Не мислеше, че може да се влюби отново, а ето че на третия месец й предложи да живеят заедно. Натали се колебаеше, но в крайна сметка склони. Само с Клеопатра имаше проблеми, защото в началото ревнуваше ужасно. Правеше невероятни сцени, не искаше да разговаря с Натали, отказваше да се среща с Даниел, ако тя е с него, измисляше хиляди лъжи само и само да убеди баща си, че новата му приятелка не е никак подходяща. С вродената си интуиция подсъзнателно усещаше, че тази жена е истинска заплаха. Просто не желаеше да се примири с обстоятелството, че в сърцето на баща й имаше място за още някой. Дори и сега пак се мръщеше пред перспективата да прекарат ваканцията тримата заедно. Натали също се притесняваше от лошотията на Клеопатра. Даниел се опитваше да я убеди, че дъщеря му вече е пораснала и неприятностите от изминалите две години едва ли ще се повторят, но тя някак си все не можеше да му повярва. Напоследък двете почти не се срещаха. Винаги, когато Изабел посещаваше баща си, Натали си измисляше всевъзможни ангажименти и Даниел се дразнеше, защото смяташе, че това не е начинът да се преодолее създалото се напрежение. За Коледа едва убеди дъщеря си да вечерят заедно и тя в интерес на истината през цялото време се стараеше да не прави хапливи забележки и да не се заяжда както обикновено. Въпреки това той непрекъснато беше нащрек, защото виждаше как тя с усилие сдържа острия си език зад плътно стиснатите устни и гледа мрачно, безкрайно нещастна, че не може да даде воля на циничните си мисли, които се стрелкаха като светкавици зад красивото й чело. Вечерта мина без инциденти, но имаше някакво напрежение, което наелектризираше въздуха. То се просмука в телата им и сведе настроението на всички до точката на замръзване. На другия ден Изабел не пропусна да му се обади по телефона, за да му каже: "Татко, рагуто беше ужасно, не намираш ли? Може би за рождения й ден трябва да й подариш готварски курс."

Въпреки невъзможната атмосфера, която Изабел създаваше и която висеше като дамоклев меч във въздуха, готов всеки момент да пререже обтегнатите му нерви, въпреки невероятните усилия, които полагаше за овладяване на една или друга ситуация, той все пак искаше да прекара отпуската заедно с дъщеря си и Натали. Не защото беше садист или луд, а просто, защото беше непоправим оптимист и искрено се надявше, че с течение на времето нещата някак ще улегнат.

Трябваше да се обади на Катрин, тя всяка година създаваше излишни прблеми, свързани с ваканцията. Постоянно имаше други планове, тъкмо когато той можеше да си вземе отпуска. И сега сигурно щеше да го убеждава, че "горкото" дете е било толкова нещастно миналата година в Мадейра и че една съвместна почивка отново, може би не е най-добрата идея. А това, че "горкото" дете се прибра веднъж в пет часа сутринта и че Даниел щеше да се побърка от ужас; и че "горкото дете" се кълнеше, че е казало на Натали, че ще закъснее, но просто тя не била обърнала внимание, защото по принцип не я интересувало какво казва Изабел; и че "горкото" дете докарваше всички до отчаяние с вечното си лошо настроение - всичко това, разбира се, нямаше значение. Даниел не можеше да се сърди дълго на дъщеря си. Обичаше я прекалено много. Обясняваше си всичко с възрастта и искрено се надяваше, че неговата Клеопатра най-после е пораснала и че тази година всичко ще е по-различно.

След многобройните телефонни разговори с Катрин ваканцията най-после беше уточнена. Първо Лондон, след това Малта.

* * *

- Даниел, трябва да говоря обезателно с теб! Ще бъдеш ди тази вечер вкъщи? Мога ли да дойда?

- Какво се е случило, Изабел?

- Не мога да ти обясня по телефона. Много е важно!

- Как прекара в Лондон?

- О, чудесно! Чичо Жан е фантастичен! Довечера в 7 идвам. Целувам те, Даниел ...татко!

Тя се засмя весело и затвори. Точно в 7 звънна на вратата, нахлу шумно в жилището, усмихна се дори на Натали и се тръшна на канапето.

- О, татко, имам проблеми. Трябва да ми помогнеш! Мама смята , че са глупости и...

- Добре, Изабел, но хайде да говорим по време на вечерята, освен ако...

- Да, да, както кажеш. Не е тайна.

Очите й блестяха с хиляди кафяво-жълти искрици, лицето й беше пламнало в огън и тя умираше от нетърпение. Точковидното осветление, предназначено за картината над главата й, правеше част от косата й златна и приличаше на ореол. "Боже, колко е красива" - помисли Даниел. Неговото малко момиченце, неговата Клеопатра беше пораснала.

- Ще помогна на Натали - каза Изабел изненадващо учтиво, метна дългите си кестеняви коси на раменете и изчезна в кухнята.

Ясно, просто не можеше да седи на едно място.

Изабел ровеше с вилица из чинията, съсредоточено преобръщайки всяко марулено листо.

- Е? - каза Даниел и повдигна вежди.

- Просто не зная откъде да започна... - Изабел продължаваше да мотае вилицата из салатата.

- Ами, от началото. - Даниел си досипа вино и удобно се облекна.

- Да, от начало... В Лондон се запознах с едно момче... - Изабел млъкна и още по-интензивно започна да жонглира с вилицата.

- Това ли е всичко? В Лондон си се запознала с едно момче... - Даниел се усмихна снизходително.

- Не се прави, че не разбираш!

- О, всичко е ясно! В Лондон си се запознала с едно момче. Какво има да не разбирам?

- Татко! - Изабел го прониза с поглед. Страните й горяха.

- Добре де, и какво?

- Ами... много ми харесва. Той ще дойде в началото на август в Париж, а ние ще сме в Малта... Значи... С една дума, не мога да замина с вас на почивка.

Настъпи тишина. Даниел мълчеше. Беше разочарован.

- Татко?! - очите й търсеха неговите, но той избягваше погледа й.

После каза:

- Заради едно момче, което харесваш, отказваш да дойдеш с нас на почивка...

Гласът му не беше сърдит. Разочарованието се прокрадна за миг в очите му, но бързо отстъпи място на дежурната му насмешлива усмивка.

- Той не е просто едно момче, което харесвам. Аз... аз съм влюбена в него... и той в мен и единственото нещо, което искаме, е да бъдем заедно... Не трябва да ме разбираш погрешно... Много се радвах, че ще ходим на почивка, но сега обстоятелствата са други... Ако дойда с вас може би ще видя Пол едва за коледната ваканция, а това е ужасно дълъг период. Майка, разбира се, смята, че постъпвам глупаво и че заради някакво момче не бива да си провалям плановете за лятото. Но аз искам да бъда с него, татко! Мислиш ли, че би могъл да ме разбереш?

- Майка ти е права! - отсече Даниел.

- Разбира се, че не е! - погледът на Изабел беше остър като върхът на шпага. - Нима никой не проумява, че без него нищо не ме радва, че няма да бъда и за секунда щастлива в Малта, като зная, че ще го видя едва след толкова месеци.

- На колко години е твоят Ромео?

Даниел се опитваше да прикрие със сарказъм болката, която изпитваше. Неговата Клеопатра беше пораснала, беше влюбена и беше готова да жертва съвместната им почивка заради някакъв хлапак. Не бе подготвен за такова нещо.

- На 20. Следва медицина и е много симпатичен. Ето това е Пол.

Тя извади някаква снимка и я пъхна под носа на баща си. Той не беше в състояние да види каквото и да било. Беше объркан. Натали взе снимката.

- О, той е истински красавец!

- Нали? И е ужасно умен - оживи се Изабел.

- И е ужасно по-възрастен от теб!

- Татко, пет години не са никаква разлика. Натали е с цели 14 години по-млада от теб и вие сте толкова щастливи.

Клеопатра се подмазваше най-безсрамно, значи положението беше сериозно.

- Да, но ти си само на 15 години. Много си малка!

- За какво съм малка? Да се влюбя ли?

- Да имаш сериозни отношения с мъж на 20 години!

Даниел стана и се доближи до прозореца. Беше нервен. Изабел погледна към Натали, но тя само смутено се усмихна.

- Имам чувството, че всички са против мен. - Изабел се доближи до баща си. - Защо не се опиташ да се поставиш на мое място?

- Как можеш да твърдиш, че си влюбена до уши в някого, когото познаваш едва от един месец! Спала ли си с него?

- Не! - тръсна глава Изабел и отново седна на масата.

- Е, слава богу! Значи приключваш тази глупава история и идваш с нас в Малта. Не мога да разбера какво може да намери един мъж на 20 години в едно дете на 15. Освен секс, разбира се. - Даниел си запали цигара.

- Това не е истина! Първо аз не съм дете, второ ние се разбираме чудесно!

- Изабел, хайде да прекратим този нелеп разговор. Майка ти има право. Това са глупости. - Той отпи глътка вино и демонстративно се зае със салатата.

- Даниел - тихо каза Натали, - смятам, че ти и Катрин не сте прави. Не исках да се намесвам във вашия разговор, но поне чуй моето мнение.

Изабел и баща й зяпнаха от учудване. Натали, която до този момент беше седяла незабелязано на масата и която бе създала у тях впечатлението, че дискусията не я интересува, искаше да каже нещо.

- Човек не може да контролира чувствата си и обикновено се влюбва неподходящо, но в крайна сметка какво от това? Твоята дъщеря е влюбена, Даниел, и иска да бъде с момчето, което харесва. Защо си против? Защо се бориш срещу нещо, което няма да успееш да победиш. Пол е по-силен от теб, от многобройните ти аргументи, от непоклатимата ти логика. В любовта не съществува логика, Даниел, иначе ние никога нямаше да изживеем разочарованието и болката от несбъднатите очаквания. И защо Изабел трябва да идва насила в Малта, след като не иска?! Това е нейната ваканция и тя трябва да я прекара така, че да бъде щастлива, нали?

- Да, по принцип, да... - Даниел бе все още видимо озадачен. - Ти си на мнение, че тя трябва да остане в Париж, така ли?

- Това е нейно право. - Натали оправи с ръка косата си.

Изабел искаше да изтича и да я целуне, но се въздържа. Официално те бяха сключили примирие, но това бе всичко. Не можеше да даде воля на моментните си чувства. В края на краищата, бяха все още в противникови лагери. Даниел беше съкрушен.

- Дори и да ме убедите, че не съм прав, нищо не зависи от мен. Последната дума има Катрин.

- Да, всъщност в това е проблемът! - каза Изабел поривисто.

Баща й искрено се разсмя.

- Значи, ти през цялото време си знаела, че аз ще се съглася?! Сигурна си била, че ще можеш да ме обработиш, както си искаш, така ли?

- Не, не! - Изабел запротестира притеснено, - ти си някак по-различен. Как да ти обясня... Ти ме разбираш по-добре.

Даниел присви очи. Тя отново започваше да се подмазва.

- Дори и да е така, пред майка ти съм безсилен!

- Зная, но аз имам план. Ще кажем, че пътуването до Малта няма да се състои, защото Натали не може да получи отпуска през август.

- В никакъв случай! Не мога да лъжа Катрин! - отсече Даниел. - Имаш ли резервен план?

- Няма нужда от резервен план. - Натали попи със салфетка устните си. - Просто ние няма да заминем в началото на август, а в края. И ако Изабел има желание, след като Пол си замине, може да дойде, та дори и за една седмица при нас. Надявам се, че няма да имаш проблеми с отпуската.

- Разбира се, че ще имам проблеми! Ще видя какво мога да направя.

- Благодаря ти, Натали! - Каза Изабел и за първи път й се усмихна искрено.

Баща й получи две звучни целувки по бузите и водопад от пленяващи думи.

* * *

- Даниел?

- Татко, Изабел!

- Татко, трябва да те видя обезателно! Мога ли да дойда довечера?

- Какво се е случило?

- Не мога да ти обясня по телефона! - Гласът й беше глух и много далечен.

- Но утре излиза новият брой. Не зная кога ще се прибера. Нямам никакво време. Опитай се да ми кажеш по телефона защо си тъжна.

- Той няма да дойде... - гласът й се загуби в хлипания.

- Плачеш ли? - попита объркано Даниел. Не можеше да понася неговата малка Клеопатра да има сълзи а очите си.

- Не - заекна тя.

- Защо няма да дойде това говедо? - Той вече дълбоко мразеше англичанина от снимката.

- Защото... защото... - тя не можеше да овладее гласа си. - Той е отново с бившата си приятелка.

- След 30 минути да си в кафето долу на ъгъла. Нали се сещаш, където се събираме с колегите от редакцията.

- Не искам да те притеснявам...

- Ти вече ме притесни. След 30 минути в кафето. Ще успееш, нали?

- Да - каза тихо тя и затвори.

Беше с очи и носле, зачервени от плач. Даниел я прегърна и тя започна да хлипа на рамото му.

- Каза ми, че е отново с бившата си приятелка. Просто не мога да повярвам!

Той мълчаливо я галеше по косата.

- Едно кафе и една кoла, Антоан - провикна се Даниел.

- И една палачинка с шоколад - промърмори през сълзи Изабел.

- Антоан, и една палачинка с шоколад.

Той повтори поръчката на дъщеря си и малко се поуспокои. Имаше апетит. Това беше добър признак. Значи болката не е толкова голяма и влюбването не е никакво влюбване.

- Не е честно! - говореше Изабел с пълна уста. - Каза ми, че между тях всичко е свършило... И сега изведнъж са отново заедно. Никак не е справедливо!

- А, кой те е излъгъл, че животът е справедлив?

Даниел гледаше с удоволствие как дъщеря му със завиден апетит унищожава палачинката.

- Никой. И все пак...

- Няма "все пак". Колкото по-рано проумееш, че животът не е справедлив, толкова по-лесно ще ти бъде да се справяш с неприятните ситуации. Не си задавай никога въпроса "Защо тъкмо аз?". Приемай нещата такива, каквито са, и не се опитвай да откриеш някаква логика. Такава просто няма.

- Цялото лято ми се провали заради него. Ужасно го мразя!

- Мрази го - усмихна се Даниел. - Заслужава!

Две захилени до ушите момчета с невъзможно широки панталони чукнаха по стъклото на кафенето. Изабел погледна към тях и скочи от стола.

- Идвам веднага. Само секунда. Това са мои съученици.

Баща й кимна и се зае с изстиналото кафе. Тя се върна бързо и Даниел откри някъде дълбоко в зачервените й от плач очи отново онези кафяво-жълти искрици, които толкова обичаше.

- Благодаря ти! - каза Изабел оживено. - Ти си най-великият баща на земята! Отивам с тях на кино.

Тя го прегърна поривисто, целуна го и го остави сам с недопитото кафе. На вратата се спря.

- Поздрави Натали. Наистина те заслужава!

Той проследи с поглед Изабел и двете момчета. Те тръгнаха към спирката на метрото, разговаряйки оживено, и скоро се изгубиха в потока бързащи хора.

- Дъщеря Ви много е пораснала - каза Антоан, забърсвайки съседната маса.

- Да - кимна Даниел, плати и излезе.

 

 

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.