Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Небето беше надвиснало мрачно над потъналите в мъгла покриви на къщите. Сънят, полепнал по прозорците, запотени от нощния дъх на спящите, се стопяваше бавно в първия полъх на ноемврийското утро. Слънцето се опитваше да пробие сивия щит на есенните облаци и златните му лъчи, прекършени като стръкчета трева, едва се изплъзваха от бетонната им прегръдка обратно в лоното на светлината. Тънка миризма на прясно сварено кафе се промъкна през прага на вратата в тъмната стая и Йозеф се изтегна лениво под пухената завивка. Откакто Клара навлезе в живота му, всичко някак се промени. Мрачните утрини не бяха вече така мрачни, дългият път до застрахователното дружество, където работеше, не беше вече така дълъг, големият му пуст дом не беше така самотен и голям. Приятелите първоначално му се присмиваха, убеждаваха го, че тя само го използва, че й трябва някой да я издържа, че й трябва австрийски паспорт и затова е с него, но той беше щастлив и приказките им не го интересуваха.

Йозеф стана, наметна халата си и се запъти към столовата. Клара го чакаше, седнала зад голямата кръгла маса от полирано махагоново дърво.

- Добро утро - усмихна се тя. - Кафето е готово.

- Да, идвам веднага.

Той я целуна по косите и отиде в банята. Ваната беше все още мокра и във въздуха се усещаше парфюмът й. Не съжаляваше, че се ожени за нея. Това може би беше най-правилното решение, което някога бе взимал в живота си. Спокойствието, с което тя обгръщаше всичко, до което се докоснеше, му даваше сили да понася стоически професията си, която буквално ненавиждаше. Мечтата му да стане машинен инженер рухна след първите две години в Техническия университет. Изпитите бяха трудни и му се налагаше да чете по цели дни и нощи, докато приятелите му се забавляваха. Слабата воля, както винаги по-силна от мечтите, победи и той напусна. Сега се проклинаше за необмислената постъпка, но беше вече късно за каквато и да е промяна в тази насока. Всяка сутрин с примиреността на осъден той се качваше в зеленото си БМВ, отиваше в бюрото на седмия етаж и започваше да върши неща, които го отегчаваха до смърт. Работата в застрахователното дружество беше монотонна до подлудяване, но той беше свикнал някак с купчината папки, които всеки ден го наказваха отново и отново за младежката му глупост и лекомислие. Заплатата му не бе за пренебрегване и той по силата на инерцията не желаеше да търси друга възможност за реализация. Седеше вече с години в бюрото на седмия етаж и живееше само за съботите и неделите. С Клара се запозна в Москва. Беше изпратен по служба и не бе настроен за флиртове, макар че колегите му цяла седмица преди това го убеждаваха, че сигурно ще завърже някаква история с рускиня. Тя работеше в австрийските аеролинии. Беше хубаво момиче, но не му хареса от пръв поглед. По-скоро въобще не я забеляза. После, когато с колежката й отиде да я пита нещо във връзка с промяната на полета, която той искаше да направи, Йозеф я видя. Беше стройно момиче и червената униформа на австрийските аеролинии й стоеше великолепно. Тя го погледна, усмихна се и тръгна към него. Така започна всичко. В началото никой не искаше да повярва, че наистина е влюбен, а когато разбраха, че има намерение да се жени за нея, приятелите му предприеха отчаяна офанзива. Направиха дори и невъзможното, за да го разубедят, но накрая капитулираха. След една година ходене по мъките най-накрая успяха да сключат брак и тя дойде във Виена. С визите имаше проблеми. Полицията след многото фиктивни бракове между австрийци и чужденци беше станала неприятно предпазлива. Издаваше разрешения за престой само за по няколко месеца и след това се започваше отначало - отиване до общината, подаване на документи, чакане. Клара искаше да види Рим и Йозеф си взе една седмица отпуска през септември. Но тя така и не получи виза и с Италия нищо не излезе.

Той седна на масата и запали цигара.

- Трябва ми отново болничен лист за д-р Келер, за новото тримесечие - каза Клара.

- Нали беше миналия месец.

- Да, но се налага. Профилактика - усмихна се тя и му наля още кафе.

- Много си бледа. И Бруно го забеляза онази вечер, когато бяхме у тях на вечеря. Кажи на доктор Келер да ти предпише витамини.

- Ще му кажа, но не зная дали е необходимо. Не се чувствам зле. Аз по принцип съм бледа. Ти знаеш.

Той изпи набързо последните глътки кафе, облече се и излезе. Клара подпря главата си с ръка и остана така, загледана в гладката повърхност на махагоновата маса. Зад прозореца мъглата се беше вдигнала, оставяйки след себе си млечна диря по покривите на къщите.

Лекарствата, които д-р Келер й предписа, явно не помагаха, защото Клара отслабна още повече. Лицето й, винаги малко бледо, беше прозрачно и сухо като оризова хартия, а тъмните кръгове под очите й ставаха все по-дълбоки. Клара се опитваше да омаловажи състоянието си, обясняваше всичко с лошото време, непрекъснато беше в добро настроение, но може би тъкмо затова Йозеф се притесняваше за нея.

Един ден излезе по-рано от работа и отиде при д-р Келер. В приемната имаше доста хора и той се настрои за безкрайно чакане, защото нямаше уговорен час. Нервно отвори някаква брошура, която взе от купчината списания на масата, и отвратен бързо я затвори. Следоперационната рехабилитация при смяна на тазобедрените стави не го интересуваше. Седеше скован на стола и гледаше съсредоточено във фикуса до прозореца. Не можеше да си представи, че всички наоколо са болни от нещо. Имаше само едно желание - да не го докосват. Виждаше му се абсурдно, че хората стават лекари по собствена воля. Най-после сестрата извика името му и той се озова в просторния кабинет на д-р Келер.

- Очаквах ви по-рано - рече възрастният мъж, прибирайки някаква папка в картотеката.

Йозеф погледна неразбиращо в малките му кръгли очи.

- Само не ми казвайте, че не знаете нищо. Седнете. - Д-р Келер премяташе някакъв кламер от ръка в ръка.

- Клара... Тя от известно време е много бледа...

- Бледа ли? Ама вие на Луната ли живеете? - той продължаваше да премята кламера в ръцете си. - Вашата съпруга е много болна, господин Айгнер. Но трябва да акцептираме решението й, макар че аз лично много съжалявам. Тя е едва на 26 години.

- Какво решение?... За какво става въпрос?

Йозеф усети, че гърлото му пресъхва. Сестрата влезе за момент в стаята, взе някакво шише от стъкления шкаф и безшумно излезе.

- Вие наистина нищо не знаете - каза лекарят и се усмихна уморено. - Дори не знаете каква изключителна съпруга имате.

Йозеф мълчеше. Студена пот се стичаше на вадичка по гърба му. Теменужката на бюрото на лекаря беше цъфнала. Почувства, че го втресе. Ръцете му бяха ледени.

- Госпожа Айгнер има рак на гърдата и отказва операция. Предполагам, че прави това заради вас.

- В какъв смисъл заради мене? - Учуди се, че гласът му звучи съвсем нормално.

- Страхува се от ампутация, защото иска да се запази за вас така, както я познавате и обичате. Поне лично аз смятам, че това е причината. Тя е много суетна, господин Айгнер. Болезнено суетна.

Лекарят беше престанал да си играе с кламера. Черните му като боровинки очи гледаха строго. В стаята беше тихо и непоносимо задушно.

- Това е абсурдно... - бавно промълви Йозеф. Беше му трудно да мисли последователно. - Аз ще я убедя да се оперира, д-р Келер...

- Вижте какво, господин Айгнер, вече е доста късно. Последните изследвания са лоши... Операцията, облъчването и химиотерапията могат да продължат малко живота й, но тя едва ли ще се съгласи. Вярвайте ми, разговарял съм неведнъж с нея по този въпрос. Когато дойде за първи път в моята практика, може би имаше някакъв шанс, макар и минимален, но сега... Тя прекалено дълго е игнорирала малкото просено зрънце в лявата си гръд. Като онези птици в Австралия - щом скрият главата си, мислят, че никой не ги вижда. Глупаво. Много глупаво за едно така интелигентно момиче. Тя е открила бучката малко преди брака си с вас, но с всички сили се е опитвала да я забрави. Може би е смятала, че като не мисли за нея, тя ще изчезне от само себе си. И най-вече не е искала да ви конфронтира с такава операция. Сигурно се е страхувала, че ще загуби любовта ви. Не е могла да понесе мисълта, че ще я съжалявате. Тя е човек, който презира съжалението. Но вие знаете всичко това много по-добре от мен, нали? Не бива да ви разказвам тези неща, но го правя заради нея. Вземете си отпуска, заминете някъде, направете последните й дни красиви. И ако искате моя съвет, симулирайте, че не знаете за болестта, опитайте се да не забелязвате болкоуспокояващите лекарства, които взима. Помогнете й да се чувства пълноценна. Всички болни имат силно изострено чувство за малоценност. Това е, господин Айгнер. Повече нищо не мога да ви кажа, освен че в моята двайсетгодишна практика не съм имал такъв случай. Може би затова наруших лекарската клетва. - Лекарят стана и протегна ръка. - Довиждане и се опитайте да акцентирате решението й. В крайна сметка всички ние сме осъдени на смърт, само екзекуцията се извършва по различно време. Никой не е бил помилван досега, нали, господин Айгнер? Довиждане и извинявайте, че не мога да ви отделя повече време, но ме чакат още доста пациенти.

Йозеф стана, сбогува се като насън с д-р Келер и излезе. Навън отдавна вече беше тъмно. Качи се в колата и подкара, без да знае накъде. Когато се осъзна, разбра, че е на Каленберг. Под него Виена пулсираше с хиляди разноцветни светлини. Някъде в свитата му от мъка душа незнайно как се прокрадна усещането за красотата на този град, за красотата на кристалната студена нощ, за красотата на далечните звезди, за красотата на всичко наоколо. Сякаш великолепието на целия свят беше събрано в тази ясна ноемврийска вечер тук, на това възвишение, недалеч от Виена. Нещо като стон се изтръгна от гърдите му. Не разбираше защо чувството за красота изпълва така осезателно всяка частица от съзнанието му, когато някъде долу, в този задъхващ се от интензивност град, животът на Клара се срива като изсъхнал на слънцето пясъчен дворец. Искаше му се да крещи от мъка, но само нещо като сподавена кашлица се процеди през плътно стиснатите му устни и той усети силна болка в гърлото.

Йозеф изпи набързо кафето си, облече се и излезе. Отвори по инерция пощенската кутия, взе вестника и с изненада откри дългоочаквания бял плик от полицията. Най-после съобщаваха, че визата на Клара е готова. Телефонните обаждания и неколкократните ходения до общината и до районния комисариат явно бяха подействали. Сега вече щяха да заминат за Рим. Радваше се като дете, че ще може да й съобщи нещо хубаво. Вчера тя почти нямаше болки и те дълго разговаряха за предстоящото пътуване. Йозеф й беше занесъл в болницата подробен пътеводител за Рим и тя го знаеше вече едва ли не наизуст. Състоянието й беше значително по-добро и вярата му, че ще се случи чудо, го изпълни с оптимизъм и надежда. Вечерта след като Клара заспа, той отиде до кварталната черква. Не беше идвал тук от дете, но чувството на благодарност за това, че тя е по-добре, и тайното желание да подкупи този, който определя датите на екзекуция, го отведоха до ренесансовата постройка с красив метален кръст на покрива. Там, седнал на една от дървените пейки, загледан в статуята на разпънатия Христос, той с цялата си същност почувства, че Клара ще живее. Този, който се разпореждаше с живота и смъртта, щеше да се смили над тях, щеше да им даде малка отсрочка. Всичко останало би било чудовищно. Какво означаваха няколко месеца или половин година за този, който борави с вечността? И ето днес известието за визата. Това беше хубав знак. Йозеф беше сигурен, че Всевишният е чул молбите му.

От колата звънна в службата, че ще закъснее. Нахълта в болничната стая с белия плик в ръка и учудено се огледа. Леглото беше празно. Стомахът му се сви в болезнен спазъм. Табелката с името й също я нямаше.

- Господин Айгнер? - някаква млада сестра стоеше пред него и го гледаше уплашено. - Тъкмо се опитвахме да ви открием по телефона. Преди около един час госпожата си отиде от нас. Моите съболезнования.

- Това е невъзможно... - каза Йозеф и се облегна на стената. - Вчера...

Изведнъж думите загубиха смисъла си, гърлото му се стегна иа възел и той почувства, че се задушава. Сестрата му подаде някакъв стол, но Йозеф не можа да се помръдне. Краката му бяха залепнали за пода, раменете му тежаха, а главата му започна да се раздува като балон. После някъде в тишината на болничната стая той долови думите на уплашеното момиче в бяла престилка.

- Госпожата имаше силни болки през нощта, но ни помоли да не ви тревожим.

Йозеф се отпусна на стола. Белият плик се изплъзна от ръката му, завъртя се във въздуха и падна на пода. Сестрата с готовност го вдигна.

- Ако желаете, можем да отидем...

- Не сега! - каза Йозеф, смачка белия плик и го запрати към кошчето за боклук.

Звънът на часовника се заби като пирон в главата му. Някъде зад смръщеното небе денят беше започнал. Стана и с усилие тръгна към банята. От вътрешната страна на вратата висеше хавлията на Клара. Пусна водата и седна на ръба на ваната. На поличката под огледалото парфюмът й беше започнал да се покрива с прах. Отново един безкраен ден без нея. Той взе шишенцето с надпис "Ив Сен Лоран" и бавно изля съдържанието му в топлата вода. Седеше отпуснат във ваната и искаше с всяка пора на настръхналата си кожа да поеме дъха на парфюма. От известно време споменът за Клара му се изплъзваше необяснимо защо и той с ужас установи, че вече не може да си представи лицето й. Напрягаше мислите си, притискаше до болка слепоочията си, но лицето й не се появяваше. Очите й се усмихваха за миг, той чувстваше бегло допира на косите й, но лицето й, красивото й бледо лице му убягваше. Снимките, с които се беше оградил, не му помагаха. Застиналите усмивки и жестове не можеха да му възвърнат лекотата и топлотата на нейното присъствие. Той знаеше, че кожата му ще запази спомена само няколко нищожни часа, но чувството беше толкова интензивно, че му беше все едно какво ще си шушукат колегите зад гърба му.

Седна в зеленото БМВ, запали мотора и се усмихна. Беше надхитрил забравата, макар и за няколко часа. С всеки жест, с всяко леко движение на тялото си той чувстваше, че Клара е до него. Топлотата, която го обля, му даде сили да продължи пътя към застрахователното дружество, да забрави мъглата и безкрайността на започващия ден.

Ударът беше страничен. Някакъв камион беше влязъл до половина в колата.

- Странно! - каза учудено санитарят, дърпайки ципа на черния найлонов чувал. - Този или е объркал тоалетната вода за след бръснене с парфюма на жена си, или е смахнат.

- Да, наистина мирише на мадама - каза колегата му и хвана носилката от другата страна.

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.