Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Вървяха известно време успоредно един на друг. Държеше го под око, но не смееше да го гледа директно. Едва преместваше премръзналите си крака, затънал до колене в снега. Знаеше, че е въпрос на време и че рано или късно вълкът ще го нападне. Чудеше се защо е сам и защо все още изчаква. Сърцето му биеше като лудо, дъхът му се превръщаше на ледени игли в устата и пронизваше на хиляди места пресъхналото му гърло. Докъдето стигаше погледът му - само безкрайно, голо, снежно поле. Тишината предизвикваше пулсираща болка в ушите му, белотата заслепяваше заскрежените му очи. Беше уморен от дългия преход и от напрегнатия страх, който изпитваше. Знаеше, че няма шанс и въпреки всичко продължаваше да пристъпва внимателно, поставяйки единя крак пред другия. Имаше чувството, че двамата вървят цяла вечност така - дебнейки се взаимно. Изведнъж вълкът спря и в следващия миг вече безшумно тичаше към него с лекотата на здраво, младо животно. Успя само да закрие лицето си с ръце. С цялото си същество почувства, че това е краят. Усети как бавно започна да пада, усети дъха на вълка и силните му лапи върху раменете си.

- Рихард! Рихард! - жена ми го дърпаше за реверите на памучната пижама. - Събуди се, за бога!

Той с мъка опитваше да фокусира погледа си. Огромната сянка на жена му се очертавше черна и застрашителна на отсрещата стена.

- Какво сънува, скъпи?

- Не си спомням...

Не му се обясняваше посред нощ какво бе сънувал. Изпитваше невероятно облекчение, че се беше събудил в леглото си, че е петък, че навън е пролет, че целият този ужас, който преди секунди беше изпитал, е само част от един нелеп сън. Той се протегна, прогонвайки от съзнанието си последните остатъци от кошмара.

- Искаш ли чаша вода? - Тя го докосна по изпотеното чело и понечи да стане.

- Не, не! Ще изпуша една цигара на терасата.

- Както искаш - жена му чевръсто се обърна по корем. - Разтрий ми малко гърба, преди да станеш. Съвсем съм се схванала. Имах много тежък ден...

Той седна удобно в кревата и с неохота започна да масажира кокалестия й гръб. Тя беше стройна, енергична жена, имаше добро сърце, изразителни сини очи и той беше щастлив с нея.

- По-надясно. Да... Точно там... Какво сънува, скъпи? Нищо ли не си спомняш?... Малко по-нагоре... Да, така е добре.

Изведнъж му се прииска да й разкаже за бялата пустиня, за страха, който беше изпитал, за младия красив вълк, за тишината и студа. Помисли си, че отдавна, много отдавна не бяха говорили както трябва един с друг.

- Всъщност горе-долу си спомням... - каза той колебливо, като не преставаше да движи ръцете си по податливия й гръб.

- Не сега, скъпи... Утре... С кафето. Да, продължавай така... Много съм уморена... Следобеда беше ад. Нали Анита е болна... Трябваше да поема и нейните клиенти... Малко по-силно... Какво искаш за закуска?... Да, точно така...

Той не каза нищо повече и тя заспа с глава във възглавницата. Преди да загаси нощната лампа, погледът му се спря върху силно развитите, очертаващи се под синята нощница, бедра на жена му и той почти учуден си спомни как преди години я ревнуваше като луд от домашния им лекар. Излезе на балкона, запали цигара и вдъхна дълбоко тютюневия дим. Беше хладно. Отнякъде идваше мирис на прясно окосена трева. Помисли си, че в съседната стая спи синът им, че му се иска да го вземе на ръце и да тръгне с него в нощта неизвестно накъде; да усеща топлия му дъх на рамото си; да разказва дълго за вълка, за меката му козина, за самотните му тъмни очи.

Стана му студено. Загаси цигарата в пластмасовия пепелник и отиде в кухнята. Всички спяха. Наля си чаша вода от чешмата, отпи няколко глътки и изля остатъка. Опря ръце върху хладния, метален корпус на мивката и притвори очи. Беше тихо. Почти толкова тихо както в съня му. Постоя известно време така - с глава сгушена между раменете, после се върна в спалнята. Пипнешком влезе под завивката и се обърна с лице към стената. Равномерното дишане на жена му изпълваше стаята с някакво странно, почти нереално спокойствие. Отначало се опита да диша в такт с нея, но после се отказа. Последното, което си помисли, преди да заспи отново, беше: "Господи, ще се събудим ли някога, Господи..."

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.