Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Вятърът гонеше изсъхнали листа из парка. Беше мрачно и неприветливо. От златната есен беше останал само споменът за припичащо слънце, за червено-жълти дървета и за бързащи в утрото деца. Той вървеше навел глава, с ръце, пъхнати в джобовете на шлифера. Вятърът залепи някаква зелена обвивка от дъвка на панталоните му. Облаци прах се носеха из асфалтираните алеи на парка. Той вдигна яката на шлифера и още по-силно присви очи. Сивото куцукащо куче, което непрекъснато го пресрещаше из улиците на махалата, повървя известно време след него, после се спря и избяга в обратна посока. Изпочупените пейки се блещеха в полумрака със зейнали усти от изкъртени дъски, готови всеки момент да погълнат поредната си жертва. Чешмичката, от която преди години, връщайки се от училище, пиеше всеки ден вода, беше разбита и от нея грозно стърчаха две чугунени тръби, заплашвайки да наръгат всеки, опитал се да се приближи до тях. Беше пусто и зловещо. Обикновено избягваше да минава привечер през Мадарската градина. Особено откакто някакви озлобени хлапета пребиха миналия месец приятеля му за сто лева. Но днес, след безкрайно тежкото дежурство; след смъртта на четиригодишното циганче поради липса на подходящи медикаменти; след годините на непосилна борба срещу всевъзможни болести, в която недоимъкът на лекарства просто връзваше ръцете му; след целия хаос и безумие на собственото му съществуване, той се намираше в някакво имагинерно състояние на умора и отчаяние, което не можеше да дефинира. Беше му все едно дали ще му разбият главата точно днес в кварталната градинка. Сякаш нарочно искаше да провокира съдбата, да се убеди за кой ли път в цялата идиотщина и абсурдност на живота в този град, който Господ просто беше престанал да забелязва. Вървеше бавно, със стиснати юмруци в джобовете на шлифера. И както винаги, когато човек е подготвен за най-лошото, то, разбира се, не се случва. Предпочита да напада из засада нищо неподозиращите, да ги изненадва и да се наслаждава на недоумението и на замръзналия ужас в очите им. Той излезе от градинката, пресече "Прага" и тръгна по разбития тротоар на "Шандор Петьофи". Тук вятърът не се усещаше. Някаква бездомна котка го стрелна с фосфрисциращи очи и бързо се скри зад кофите за боклук.

- Здравей, докторе. - Един приведен силует повдигна шапката си и изчезна безшумно в мастилената вечер.

- Здравей - отговори той, но по гласа не можа да разбере кой току-що го беше поздравил.

Уличните лампи бяха отдавна изпочупени от упражняващи се в стрелба с камъни момчета.

Отключи входната врата и се заизкачва по стълбите до втория етаж. Стените бяха истинска енциклопедия на мръсни думи, псувни, любовни обяснения и пробити със стрели сърца. Влезе у дома и веднага разбра, че майка му е идвала. Откакто живееше сам, тя по всякакъв начин се опитваше да му създаде уют. Идваше през ден, през два, разтребваше, поизпираше по нещо, гладеше, готвеше и си отиваше. Не искаше да му досажда и се стараеше да не я заварва често вкъщи. Съблече шлифера си, влезе в банята и старателно изми ръцете си. Това беше неговият тик. Миеше си непрекъснато ръцете и като че ли жена му го намрази точно заради това. Заради вечно мокрите кърпи за ръце в банята. Отиде в хола, взе телефона, набра номера на родителите си и седна на издъненото кожено канапе:

- Мамо, благодаря ти, но не трябваше...

- Сготвила съм ти пилешка супа. В хладилника е. Обещай ми, че ще вечеряш!

- Обещавам. Татко как е?

- Добре е. Почти не кашля вече.

- Да не спира антибиотика! Утре преди нощното ще мина да го видя.

Наля си чаша вино и седна на бюрото. Имаше още толкова много работа по дисертацията, че просто не му се започваше, но това беше единственият начин да не се вторачва в себе си и в проблемите, които пълзяха като хлебарки наоколо. Когато вдигна глава от книгите, минаваше вече дванайсет и бутилката с червено вино отдавна беше празна. Разтри с ръка слепоочията си. Беше достатъчно уморен, за да може да мисли за каквото и да било. Взе си душ, изсуши набързо косата си и се шмугна в хладните чаршафи на леглото. Мразеше моментите преди заспиване, когато спомените го връхлитаха като лавина, разкъсваха дробовете му, задушаваха го и всеки ден убиваха по нещо у него. Не беше виждал сина си почти две години. Не знаеше как изглежда, колко е пораснал, не знаеше кога ще го види отново и дали изобщо ще го види някога. Не можеше да заличи от съзнанието си онова телефонно обаждане посред нощ, когато тя му заяви най-безцеремонно с далечен и спокоен глас, че остава с детето при леля си в Щатите, че иска развод и че той няма защо да се безпокои, тъй като е получила работа в един голям концерн за производство на медикаменти. Тя явно отдавна беше подготвяла абдикацията си, а той като пълен глупак не беше забелязал абсолютно нищо. Обърна се на другата страна и усети пареща болка в областта на стомаха. Беше забравил да вечеря. Сви се на кълбо и стисна очи. Искаше да заспи и да не се събуди никога повече. Беше уморен като животно, преследвано от глутница освирепели ловджийски кучета. Някакъв забързан мотоциклетист разби на парчета тишината. После постепено болката в стомаха сякаш изчезна и от нищото бавно се появи усмихнатото лице на новата сестра от реанимацията. Помисли си, че няма да е лошо, ако все пак се събуди сутринта. В събота беше канен на рождения ден на старшата и там със сигурност щеше да бъде и хубавото момиче от съседното отделение. Усмихна се, придърпа завивката към гърдите си и усети, че се унася. В съня си видя едно момче, което вървеше през кварталната градинка. Това момче беше и той самият, но и неговият син, пораснал, облечен в бяла лекарска престилка. На ревера вместо табелка с името беше закачено флагчето на САЩ. До момчето куцукаше сивото, бездомно куче. Двамата отидоха при чешмата, от която бликаше изкряща на слънцето вода, синът му се наведе, изми ръцете си и двамата с кучето изчезнаха в облаци от прах, които вятърът шибаше в собственото му лице. На сутринта се събуди от някакъв неопределен шум, с болки в слепоочията, но и с топлото усещане за близостта на сина му, с приятното чувство, че се е случило нещо красиво. Погледна към кръглото личице, което се цупеше от снимката до леглото и си каза, че никой не е в състояние да му отнеме това малко, смешно човече и че в крайна сметка Америка не се намира в друга слънчева система. Стана и погледна през прозореца. Навън една боклукчийска кола с трясък изсипваше съдържанието на кофите в металното си туловище.

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.