Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Моята любима баба, Бог да я прости, обичаше да казва, че ако човек особено силно си пожелае нещо, то непременно се сбъдва. Не че искам да поставя под съмнение мъдростите на баба ми, но при мен някак си не се получава. Вероятно не умея да желая особено силно. Не знам. Макар и да съм сигурен, че страхотно ми се кара порше, страхотно ми се иска да имам едно бунгало някъде из Малдивите и страхотно ми се работи в Ню Йорк, явно степента на моето "страхотно" се намира някъде съвсем в долната граница на скалата за измерване. Другите хора са къде-къде по-силни от мен в желанията си. Като гледам какви коли карат и къде ходят на почивка и като знам колко е умственият им багаж, остава само едно - силата на желанието. Мислех си такива отегчителни неща, крачейки бавно към къщи по булевард "Скобелев", превърнат от интелектуални гении от красива улица с алея в абсурден път, по който се опитваха да се разминават тролеи, камиони, леки коли и пешеходци. Съседите наоколо се помъчиха да се преборят с безумието на тези, които властваха над всичко живо, но е трудно да привеждаш аргументи, когато пред теб са се изправили такива гиганти на умствената дейност, а и на практическата, както се оказа по-късно. Писаха хорицата писма, протестираха и един ден осъмнаха с пречупени кестени. През нощта някакъв зъл гений беше прекършил старите дървета, ей така, по средата. На сутринта гледах и не можех да повярвам как булдозери помитат довчера гордо изправените кестени. И тогава, долепил глава до стъклото на прозореца, изпаднал в мирово недоумение, се сетих за мой познат от Виена, който веднъж ми беше разказал, че кооперацията, в която живее, има странен вид, защото е съобразена с един кестен и фактически дървото е интегрирано в сградата. Хората се съобразяват с едно-единствено дърво, а пред очите ми унищожаваха цяла алея. Още ми беше мъчно за кестените и май цял живот щях да си спомням за тях със съжаление.

Изведнъж някакво черно БМВ заби спирачки. Един пълен господин се наведе към прозореца от моята страна и ми извика:

- Здравей, бе! К'во правиш? Айде да изпием по едно!

От колата ме гледаше руменото лице на Пешо от нашия клас. Дребният слаб хлапак с хитри очи и вечно стърчаща коса се беше превърнал в чичко. Винаги изпитвах нещо като смущение при среща с мои бивши съученици. Уморените им очи, напълнелите им лица ме плашеха, връщаха ме към действителността, към обстоятелството, че всички остаряват - дори и аз. Човек като се гледа всеки ден в огледалото, не забелязва метаморфозите, които стават с него, дори си мисли, че все още е неустоим и си се харесва и като срещне някого на неговата възраст, просто се стряска. Потриса се от факта, че времето не пропуска никого, дори и най-хубавото момиче, в което е бил влюбен до безумие.

- Айде де, какво чакаш! Качвай се!

Поколебах се за миг. Какво можехме да си кажем с Пешо? Това беше единственият ми познат, който не беше хващал книга в ръка. Избута гимназията покрай баща си (служител в УБО, прекарал живота си със слушалки, легнал по корем някъде из таванските помещения на българските посолства в чужбина), после го изпратиха да следва по света, защото беше ясно, че няма да се справи с кандидатстудентските изпити в София, и сега, след толкова години, трябваше да изпием "по едно" с него. В интерес на истината никога не ми е бил несимпатичен. Имаше здраво чувство за хумор, беше услужлив и веселяк. Така че се качих в БМВ-то и двамата сърдечно се прегърнахме.

- Леле, като че ли вчера беше, а? Спомняш ли си колко преписвах от тебе по математика... Ама ти никак не си се променил!

- И ти! - казах аз и инстинктивно се опипах по корема.

- Абе, аз понапълнях. Уж играя тенис, ама шкембето не се смъква така лесно. Отиваме в "Шератон"! Сигурно не си влизал там. Много е скъпо за обикновените българи.

Бях влизал, но не исках да му развалям кефа и си замълчах. Да, цените наистина бяха убийствени за "обикновените българи", но необикновените като него можеха да си го позволят. Въобще цялата страна беше разделена в момента на обикновени и необикновени.

Седнахме на бара във фоайето на "Шератон" и Пешо свойски се обърна към келнера:

- За мен - както винаги. А ти какво ще пийнеш? - попита ме той и ме хвана за ръката.

Огромният златен пръстен, напъхан кой знае как на дебелия му среден пръст, направо ме хипнотизираше.

- Един джин-фис - изрекох разсеяно.

- И един жин-фис, Коле. Айде сега разправяй как живееш, женен ли си?

- Разведен съм - промърморих гузно и отпих глътка от джина.

- Е, случва се. Аз знаеш ли за коя се ожених? За Искра.

Изведнъж златният пръстен с три, подредени в права линия, диаманта, престана да ме интересува. За Искра? Тове не беше възможно. Като ученици бяхме с нея в кръжока по астронавтика. Тя беше момиче с интереси. Мобилният телефон на Пешо иззвъня.

- Искра ще дойде - каза той, след като приключи разговора. - Иска да те види. Абе, я ми кажи вярно ли е, че имаш две висши? Някой ми беше споменал, ама на мене все не ми се вярва.

- Вярно е - казах аз и почувствах как в погледа на Пешо се появи нещо като респект.

- Браво, бе! И сега къде работиш?

- Асистент съм в Университета.

- Е, добре звучи, ама парите стигат ли ти?

- На кого му стигат парите в днешно време!

- На мене ми стигат. Трябва да ми дойдеш на гости да видиш каква къща съм построил. Ще дойдеш, нали? Още този месец, че после заминаваме за Кипър.

Пешо извади снимки на къщата, на кучето, на жена си, на красивата си секретарка, намигаше ми съучастнически и говореше, без да си поема дъх. Искра дойде забързана, усмихната и страхотно изтупана. Каза ми, че много се радва да ме види, че чете от време на време мои публикации в пресата, но не се решавала да ми се обади, че се е надявала да дойда миналата година на срещата на класа, но после разбрала, че съм на специализация в Англия.

Гледах я и се мъчех да открия в гримираните й очи онзи блясък, онзи порив, с който момичето с брилянтена престилка ми четеше откъси от "Марсиански хроники" на Рей Бредбъри, с който ми разказваше за най-съкровеното си желание - да стане астронавт, но освен красивото кафяво на ириса, примесено с умора и отегчение, не виждах нищо. Явно другите, рационалните желания бяха надделели над детските й фантазии и мечти. И очевидно Искра беше от хората, които могат силно да желаят.

- Интересуват ли те още Космосът и физиката? - попитах аз, макар че знаех отговора.

- Да, разбира се... - отговори ми тя, но без да ме погледне. Обясних, че имам среща и е време да тръгвам. Бях вече почти в средата на фоайето, когато Пешо се развика:

- Нали разбра, ако съвсем закъсаш, винаги можеш да дойдеш в моята фирма. Имам нужда от интелигентни хора. Освен това съм ти задължен. Без тебе никога нямаше да се оправя с математиката.

Очите на хората, насядали из фоайето на хотела, се вторачиха в мен, аз се изчервих и с бързи крачки се отправих към изхода, където някакво недоносено пиколо съучастнически ми се усмихна. Знаех, че Пешо има добри намерения, но в този момент страхотно ми се искаше да го удуша.

Преди да се прибера, нервно чакайки на Петте кьошета да светне зелено, си помислих, че "Скобелев" без алеята от стари кестени е една доста грозна и шумна улица. Какво да се прави! София не беше Виена и дърветата нямаха никаква стойност.

Вкъщи си налях още един джин-фис, седнах в креслото и се загледах в сватбената снимка на майка и татко върху баварския бюфет до прозореца. Гледах усмихнатите им млади лица и си мислех, че те бяха основните виновници за това, че не съм в състояние да си пожелавам нещо силно. Ама така силно, че да го постигам - с цената на всичко. И слава Богу!

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.