Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Мартин съблече пуловера си и го хвърли върху стола зад бюрото. В стаята беше задушно. Извади смачкания пакет цигари и запалката от задния джоб на дънките и се изтегна на кревата. Мързеше го да си събуе маратонките. Слава богу, че родителите му щяха да закъснеят. Затвори очи и усети как гневът му се стича като олово от главата към вените на врата му. Опита се да преглътне, не можа и уплашено седна в кревата. Зад прозореца отсрещната кооперация се пулеше с двукрилите си, електрически очи. Някъде в жилището звънна телефонът. Той стана и пусна уредбата. Не му се говореше с никого, не се интересуваше кой и за какво се обажда. Телефонният звън рекушираше в стените и се носеше като заблуден куршум из стаите. Засили музиката и по-скоро по навик, а не по силата на някаква вътрешна необходимост, седна пред компютъра. Тъмният екран на монитора погълна мислите му и той остана втренчен в гладката повърхност на стъклото.

- Ей, на тебе говоря!

- Какво си се развикал? - не беше усетил кога брат му е влязъл в стаята.

- Не си ли на тренировка?

- Не виждаш ли, че не съм! И защо влизаш, без да чукаш?

- Чукнах... - каза малкото момче някак неуверено. Явно не знаеше дали е почукало на вратата или не.

- Айде, изчезвай!

Вратата безшумно се затвори, но бързо се отвори отново.

- Днес сме на кино от осем и половина. Купих вече билети. Нали е последен ден, може и да няма, ако отидем направо... Ти ми обеща!

- Да, да! - отговори троснато. Съвсем беше забравил за киното. - Но при едно усдовие! Никакво влизане в моята стая! За нищо! Аз като се оправя, ще ти кажа. И гледай да си готов, че нали знаеш, не обичам да чакам. А сега се разкарай!

Беше отново сам. Чувстваше се като пълен идиот и това беше най-неприятното. Е, разбира се, беше го яд, че онази вечер във "Фолксгартен" тя дори не го погледна; че от известно време май не вдигаше телефона, щом на дисплея излезеше неговия номер; че се смееше по този ужасно глупав начин винаги, когато разговаряше с Томас - само и само да му покаже безупречните си бели зъби, но всичко това беше в рамките на допустимите душевни терзания и не беше в състояние да го извади извън релсите. Само че днес се държа като зомбиран, като неадекватен полуидиот и това не можеше да бъде оправдано по никакъв начин. Имаха класно по математика и той беше готов още по средата на втория час. Задачите му правеха удоволствие. Това, че нямаше да учи каквото и да било наизуст, превръщаше математиката в любимия му предмет. Предаде тетрадката си и слезе в двора да изпуши една цигара. Беше се облегнал на каменния зид, сериозно загледан в скъсаните си маратонки, и едва не припадна от уплаха, когато Томас го побутна по рамото.

- Много си нервен.

- Замислил се бях нещо.

- Дай ми една цигара.

Не можеше да понася наглата му физиономия, но му подаде кутията.

- Имаш ли запалка?... Мерси... По какво си се спасил?

- По нищо.

Искаше да се махне. Този полуграмотен, нахакан егоман го дразнеше с примитивното си самочувствие. И в този момент се появи тя. Вървеше към тях с ослепителната си усмивка, а вятърът си играеше с косите й като със златиста птица.

- Едва се измъкнах. - Тя свали раницата от гърба си. - Ще тръгваме ли?

- Секунда да си допуша цигарата. - Томас смукна дълбоко от неговия "Камел" и продължи със свойска нотка в гласа. - Всъщност, исках да те помоля за нещо...

Мартин само повдигна рамене. Беше му все едно или по-скоро не му беше все едно, но обезателно искаше да изглежда така.

- Виж какво, трябват ми малко пари. Утре ги имаш! Нали разбираш, хотелските стаи са много скъпи...

Тя се разхили истерично и той за първи път си помисли, че всъщност зъбите й са прекалено едри. Томас го прегърна приятелски и той усети дъха му.

- Само за един ден. Колко имаш в момента?

Това, което се случи в последствие, не подлежеше на никакъв разумен анализ. Имаше в себе си 100 евро, които се мотаеха почти цяла седмица из джобовете му. Получи ги от баба си, за да си купи нови маратонки, но все не намираше време да отскочи до някой спортен магазин. И така, той като хипнотизиран извади парите и му ги подаде с пълното съзнание, че няма да ги види отново и че няма да си купи нови маратонки. Томас го тупна весело по рамото и двамата бързо си тръгнаха. Чу я как през смях обяснява:

- Нали ти казах, че е много сладък...

Стоеше като идиот по средата на двора и гледаше към тях. Това "сладък" му подейства като удар в слабините и той почувства как се изчервява от обида. Бил сладък... Погледът му се замъгли от гняв. Сладък имаше оттенъка на глупак.

Той ритна с всичка сила бюрото и стана. Не разбираше защо беше постъпил по този недопустимо неадекватен начин. Познаваше Томас. Дължеше на всички пари. Може би искаше да й се хареса, да покаже колко е великодушен, а само бе затвърдил представите й, че е добродушен глупак. Повдигаше му се при мисълта за снизходителната й усмивка.

Отиде в кухнята и си наля кола. Не беше жаден, но наистина му се повръщаше. През отворената врата към хола видя Давид. Той спеше, подпрял глава на голямата, кръгла маса, а по бузите му имаше лакатушещи вадички от незасъхнали сълзи. По дяволите! Съвсем беше забравил за киното. Погледна часовника си. Вече минаваше девет. Беше го излъгал отново... Взе го на ръце и го занесе в стаята му. Давид потрепна няколко пъти, въздъхна тежко на пресекулки, но не се събуди. Мартин седна на леглото до него. Брат му спеше дълбоко, стиснал здраво в ръцете си двата билета за кино. Така, облечен в новото си яке, със зачервени от плач бузки, той изглеждаше съвсем малък и безпомощен, но Мартин знаеше, че до утре сутринта трябва да измисли някакво бетонно оправдвние, защото Давид можеше да бъде страхотно досаден. Докосна го по щръкналата нагоре, втвърдена от гела коса и се засмя. Харесваше му, че малкият се издокарва така. Е, сутрин можеха да го изкарат само със сила от банята, но това нямаше значение. Загаси лампата, затвори тихо вратата след себе си и си помисли, че майка им може би има право като повтаря, че е непоправим егоист. Да, днес беше един отвратителен ден, но утре... Утре всичко щеше да бъде по-различно. Обезателно!

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.