Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПАМЕТТА Е ЗАГАДКА

Люси Мòшен

web

Седях по пижама в средата на голямото легло и движех пръстите си по дистанционното сякаш бе клавиатура на пиано. Разликата във времето, водката и умората започваха в синхрон да напомнят за себе си и аз втренчено гледах сменящите се картини на телевизонния екран, без да допускам каквато и да е информация до апатичното си съзнание. Някаква индийска реклама за дъвка или за презервативи - не беше много ясно - с мъж и жена във феерични оранжаво-розово-зелени одежди, които пееха и летяха из висините, хванати за ръце, прикова за миг вниманието ми, но недоумението тутакси отстъпи място на безразличието, независимо от налудничавостта на видяното. Ами да, бях чисто и просто уморена, но предполагах, че ако загася телевизора, ще се строполя безпаметна в кревата, а очаквах потвърждение по телефона на утрешната среща със заместник-министъра на икономиката. Не можех да рискувам да вдигна слушалката и да затворя, без дори да съм казала "ало", без дори да съм казала каквото и да било. Това ми се бе случвало достатъчно често, за да ме ужаси само мисълта за подобна възможност. Но като се вземе под внимание, че тук вече бе почти полунощ, че 7 часа от днешния ден бях прекарала във въздуха плюс 5 часа престой на летището в Истанбул и че бях попрекалила с водката във фоайето на хотела, докато уточнявахме програмата, май единственото логическо следствие оставаше пълната загуба на котрол над рекциите ми. Но преди дистанционното да се изплъзне окончателно от ръцете ми, ме осени гениална идея. Бързо извадих от куфара лейкопласт, какъвто винаги имах в себе си, и със сръчността на хирург облепих телефона. Надявах се, че в просъница не бих могла да се справя с тази сложна конструкция и няма опасност да се изложа, реагирайки неадекватно.

На другата сутрин се събудих от разположилото се върху лицето ми слънце и кой знае защо ми трябваше известно време, докато установя, че не съм на някой остров в Пацифика. Скочих ужасена от мисълта, че вече е обяд и че съм пропуснала всички възможни срещи. Но беше едва 8. Значи можех дори и да закуся. Под душа се озадачих защо все още никой не ме бе потърсал и тъй като за някои народи: "Ще Ви се обадя след половин час" можеше да означава и: "Ще Ви се обадя някога", бях малко разтревожена.

Облякох черния костюм, за да бъда прилично елегантна при евентуалната среща със заместник-министъра на икономиката и слязох в ресторанта.

На масата срещу мен седяха двама американци и сериозно разискваха нещо. Като ме видяха, те се умълчаха и ме изгледаха нахално. Е, може и да са били само изненадани да срещнат сама жена на закуска в ресторанта на хотел "Шератон" в Ташкент, след като съвсем наблизо в Афганистан бушуваше война, но откакто започнах по-често да пътувам, станах много подозрителна към мъжете. Убодох ги с поглед и се заех с кафето. То бе по-добро отколкото очаквах и тъкмо се наканих да си взема нещо за закуска, когато пиколото безшумно се доближи с телефон в ръка. Да, срещата щеше да се състои и след един час щяха да ме вземат от хотела. Отдъхнах си. Всичко вървеше по план. Усетих погледите на двамата американци върху себе си, но този път ги пощадих и не ги убодох. Знаех, че са тушé, защото ме бяха чули да говоря на руски и вътрешно се забавлявах.

Срещата със заместник-министъра мина успешно и макар че все още нямах подписан договор с фирмата, която щеше да бъде собственик на хладилника за селскостопанска продукция, все пак имах благословията от най-високо ниво. Освен това финансирането беше изпипано и съгласувано до най-малките подробности, а то си е основният момент във всяко подобно начинание, така че бях страхотно доволна от себе си. Сега с чиста съвест можех да пристъпя към изпълнението на свободната програма.

Не е възможно да се намираш в Узбекистан и да не посетиш Самарканд, запазил помпозността си и отпреди разрушенията на Чингис Хан, или без да видиш тесните улички на Бухара и мястото, където луната се среща със звездите - двореца на последния емир на града Саид Алим Хан.

Бакходир - младият мъж, с когото работех вече около половин година по проекта, за моя радост, бе подготвил всичко във връзка с пътуването в комерсиализирания, но все пак вълнуващ свят на историята. Той бе красив, интелигентен и амбициозен човек с живи, изразителни очи, но най-вече притежаваше онова здраво чувство за хумор, което може да бъде само вродено и което му помагаше да излиза от всяка ситуация независимо колко нелепа е тя. И аз наистина се радвах, че ще ме придружи по тези екзотични места. Поне бях сигурна, че няма да скучая и освен това историческите подробности щяха да ми бъдат поднесени така, че да не мога да ги забравя. Взех в една пътна чанта най-необходимото, защото имахме намерение да пренощуваме в Самарканд и се качих в джипа, чиято тъмнозелена ламарина блестеше ослепително на обедното слънце.

Обикновено заспивам веднага щом чуя шума от включен двигател, без да съществува каквато и да е избирателност по въпроса. Факт е, че колкото и да се боря с дрямката, тя ме побеждава най-късно до двадесетата минута. Без изключение. Шофьорът - много симпатичен руснак, се опитваше да поддържа някакъв разговор, но тъй като аз му отговарях предимно едносрично, той в крайна сметка се отказа. Бакходир ме познаваше вече достатъчно добре и се бе зачел в някакви документи. Той работеше непрестанно и това го правеше незаменим не само за западните си партньори, но и за Министерството. Всички бяхме някак зависими от него, защото оправяше какви ли не бакии и се справяше и с най-сложните и досадни задачи.

Май бях задрямала, а може вече и здраво да съм спала, когато чух как спирачките изскърцаха и как шофьорът цветисто, но някак стреснато изпсува. Усетих как Бокхадир хвана ръката ми и бързо каза:

- В никакъв случай недейте да говорите! Не се издавайте, че знаете руски. И избягвайте да ги гледате в очите! Това е важно. Никакъв контакт с поглед!

Мислех, че още сънувам, когато видях как трима маскирани мъже с автомати в ръце ни правят знаци да излезем от джипа. Всичко това бе толкова внезапно, че дори не успях да се уплаша. Бях само крайно изненадана. Застанахме с вдигнати ръце до канавката на пътя и всеки се съсредоточи във върха на обувките си. Започнаха да ни претърсват, мисля, за оръжие, но резултатът бе, че ни взеха мобилните телефони и портмонетата. Направих всичко възможно да изглеждам спокойна, защото вътрешно изгарях от желание да изритам поне един от тях независимо от последствията. Всичките ми телефонни номера, всичките ми термини се намираха в мобилния телефон, който току-що ми бяха конфискували. Чувствах се безсилна и унижена. И същевременно умирах от ужас да не експлодирам и да не направя някоя глупост в яда си. Не бях в състояние да анализирам правилно обстановката. Може би бях все още сънена, а може би това си беше чист шок. Във всеки случай, тези странни изблици на смелост, които чувствах вътрешно в себе си, нямаха нищо общо с нормалното поведение на човек, намиращ се в моето положение. Бях забелязала, че един от маскираните мъже носи черни маратонки на Найк. Не зная защо в този момент това ми направи такова впечатление, че си го спомням и до днес. По едно време Бакходир, както ми се стори, доста спокойно за ситуацията, каза:

- Момчета, имам още пари във вътрешния джоб на сакото. Там, на задната седалка.

Никаква реакция. В един момент усетих нещо твърдо в гърба си, по всяка вероятност дулото на автомат. Винаги съм мразела насилието, каквото и да е то. Оръжията ме изнервяха. Един от тримата мъже изръмжа.

- Коя е тая?

Бакходир много авторитетно започна да му обяснява, че съм известна журналистка, ама наистина световно известна, и че съм дошла да правя филм за войната в Афганистан. Изтръпнах. Нямах дори диктофон, а да не говорим за нещо по-сериозно или за камера.

- Ще я вземем с нас! - изръмжа отново същият глас.

Явно ръмжащият беше главатарят. Почувствах как всякаква форма на смелост тутакси ме напусна и за първи път ясно си дадох сметка, в каква ситуация всъщност се намирам. В джипа до мен седна мъжът с черните маратонки. Като в просъница чувах как Бокхадир се опитва да убеди останалите двама, че е грешка да ме отвличат, че аз съм дошла тук да правя филм за Чечня, за трудностите и несправедливостите, на които е подложен този горд народ и какво отрицателно отражение би имало в западната преса постъпката им - да вземат за заложник жена. Досетих се, че е успял да установи националността им. Отчаяно си казах, че той съвсем се обърква в лъжите си и че ми е спукана работата. За първи път ми стана ясно какво точно се разбира под израза "да умреш от страх". Помислих си, че по всяка вероятност се намирам в убедителен и изпипан в подробностите си кошмар. От опит знаех, че съновиденията обикновено нямат прилични циферблати на часовниците. Погледнах изпод вежди към арматурното табло. Виждах цифрите съвсем ясно. Бях будна... Ужас! Изведнъж стана съвсем тихо и в тишината ми се стори, че долавям плахи симптоми на отстъпление. Маратонките докоснаха обувките ми и ми направиха знак да изляза от джипа. Опитах се, ама не можах. Действията ми бяха забавени, все едно се намирах под вода, а колената ми бяха като размекната на слънцето дъвка. Две силни ръце ми помогнаха да се изправя на крака.

Тримата маскирани похитители се качиха мълчаливо в джипа и ни оставиха на пътя без пари и без телефони. Преди да тръгнат, погледът ми срещна очите, искрящи от процепите на черната плетена шапка, нахлузена върху главата на седналия на задната седалка мъж. Очаквах да видя в тях омраза, укор, тъга, какво ли не, но нескритото любопитство, което проблясваше като волтова дъга, ме изненада. Те ме допуснаха за миг до себе си и аз открих наивността на младостта, открих светлината на надеждата, стаена някъде в кафявото кадифе на ириса и тихия копнеж по нещо, което го има в погледа ни само до определена възраст. Мисля, че за част от секундата разбрах защо контактът с очи не бе желателен.

Бакходир се бе заел да ме успокоява. Изтормозеният ми вид явно го притесняваше. Шофьорът бе застанал по средата на шосето в нервно очакване на каквото и да е превозно средство. Цигарите му бяха останали в джипа и това го бе довършило окончателно. Погледнах се отстрани и се почувствах като епизодична героиня от второстепенна криминална поредица, така застанала покрай канавката, напълно изтощена и объркана, с абсурдно кацнали на главата ми слънчеви очилa "Chanel".

След цяла вечност в далечината се зададе някаква кола. Тя спря, ние се качихме в нея и чак тогава забелязах двамата американци, които видях сутринта в хотела. Стана ми крайно неудобно като установих, че съм седнала върху колената на един от тях. Бяхме се натъпкали 5 души отзад. Като разбраха какво ни се бе случило, те силно се развълнуваха и единодушно се съгласиха незабавно да се върнем в Ташкент. Бакходир уведоми полицията и влязохме в града, придружени от ескорт коли с пронизващи сирени и въртящи се буркани по ламаринените покриви.

В хотела вече ни очакваха. След рутинните разпити на местните тайни служби се оказах в компанията на двамата американци с чаша уиски в ръка. Настроенито ми? Пълна угнетеност и изтощение. Те бяха любопитни и същевременно любезни. Не искаха да ме притесняват много с въпросите си относно случилото се, но все пак ги задаваха и записваха отговорите ми на професионален касетофон. Май бяха журналисти. Съзнанието ми бойкотираше разговора. Във въздуха закръжа предложението да прекарам нощта с по-високия от тях, на чиито колене бях пропътувала обратното разстояние до Ташкент. Явно бях пробудила у него инстинкта за защита на по-слабия пол. Станах да си вървя. Не разбирах защо мъжете винаги изпитваха нужда да ме закрилят и да ме спасяват неизвестно от кого или от какво. Поисках да кажа нещо, но изненадващо за мен самата, за нищо на света не можех вече да се сетя какво съм имала пред вид. По-високият ме изпрати до стаята и многозначително стисна ръката ми. Погледнах го доста безизразно. Каза, че ще се радва ако утре закусим към 8 часа заедно и че ако имам нужда от нещо, мога, разбира се, по всяко време да разчитам на него. Бях щастлива, когато затворих вратата след себе си.

Мислех, че ще заспя веднага. Лежах в кревата с дистанционното в ръка и очаквах всеки миг да се събудя. Всичко това не можеше да бъде истина и същевременно нищо не беше както преди. Унасяйки се, в съзнанието ми се мярнаха чифт черни маратонки на Найк... Но бях много изтощена, за да се изненадам. Паметта е загадка.

4.08.2004

 

 

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.09.2004, № 9 (58)