Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЛАСИЧЕСКАТА ПАРАДИГМА

Люси Мòшен

web

Всички бяха отишли на дансинга. Седях сама на масата и съсредоточено разглеждах пълния с фасове пепелник пред себе си. Страхувах се, че някой мой случаен поглед може да бъде изтълкуван погрешно. Не обичах да отказвам и да ме смятат за фукла, а точно в този момент никак не ми се танцуваше. Видях го да се приближава към мен, без да вдигам очи от пепелника. Беше напълно нормално. След определено количество алкохол човек придобива отново някои от закърнелите в процеса на еволюцията атавистични белези на едноклетъчните. Например да вижда, без да има очи. Забелязах групата им още в първия момент при влизането ми в дискотеката. Не обичах пънкари или за каквито там се смятаха. Кучешките каишки с метални шипове по вратовете и по ръцете им, синджирите, висящи от джобовете на панталоните им и безопасните игли, стърчащи от ушите им, ме смущаваха. Караха ме да се чувствам несигурна в търсенето на житейския смисъл. Не разбирах какво правеха всъщност тук. Дискотеката не бе типичното за тях място. Те си организираха частни партита и гигове. Не се опитваха и не желаеха да се объркват с нас, простосмъртните. Той застана до мен, висок и намръщен. По черната му тениска горяха пламъците на ада с тук-там забодени по тях значки, а от бицепсите му ме фиксираха застрашително два черепа.

- Искаш ли да танцуваме?

Той се надвеси над мен и в този момент аз разбрах, че за нищо на света не исках.

- Не ми отказвай... каза бавно облеченият в черно пънкар и черепите, изрисувани на бицепсите му, станаха още по-мрачни.

Откъснах с мъка очите си от тях и го погледнах. Останах крайно изненадана, като видях пламналото му от смущение лице. Сякаш огънят на ада бе изскочил от фанелката му и сега го изгаряше в пъклeни мъки.

- Не ми се танцува.

Бях си възвърнала душевното равновесие, виждайки, че е по-притеснен от мен, и дори се усмихнах. Той се свлече на стола, взе една цигара от пакета, оставен на масата, и каза неуверено.

- Работата се състои в това, че се хванахме на бас... Значи, не е хубаво да ми отказваш, защото ще загубя 100 евро, които и така нямам, ама все пак...

- А защо тъкмо аз?

- Точно затова... Такива като тебе не танцуват с такива като мене... Е?

- Ясно... - позамислих се аз, защото всъщност нищо не ми беше ясно. - Допуши си цигарата.

Опитвах се да спечеля време. Той седеше мълчаливо до мен и гледаше пред себе си. Имаше красив профил. Кой знае защо, но много малко хора имат хубав профил.

- Хайде - каза той и ме хвана за ръката.

Вървяхме бавно към дансинга с тела, натежали от залепналите по нас погледи. Ситуацията започваше да става забавна.

- Песента е кофти, ама карай - прихвана ме през кръста той.

С периферното си зрение долових, че сме в центъра на всеобщото внимание.

- Трябваше да се хванеш на бас за повече пари - прошепнах в ухото му.

- Не бях сигурен дали ще те навия.

Приятелите ми бяха спрели да танцуват и ни гледаха онемели. Сякаш току-що се бяха натъкнали на квантовата механика, според която светът изобщо не е такъв, какъвто изглежда. Бяхме се поотпуснали вече малко с притеснителния пънкар, така че, когато ритмите станаха бързи, без всякакви задръжки събрахме очите на присъстващите. Подрънкването на синджирите, висящи от джобовете му, проблясването на пиърсинга, забоден на дясната му вежда, и изкусното подмятане на дългите му крака, обути в тесни, кожени панталони, явно действаха хипнотизиращо не само на мен. След като се поизморихме, той реши, че е време да си вземе полагащите му се сто евро и великодушно ми предложи да ме изпрати с такси. Преди да напуснем дискотеката, видях как Мари посочи с показалец челото си и повдигна вежди. Аз й кимнах успокоително и обърнах гръб на всеобщото недоумение.

В таксито той промърмори някак абсурдно безпомощно за предизвикателната си външност:

- Имам още една молба към теб... Само че не зная откъде да започна...

Мисълта, че може би няма къде да пренощува, ми беше неприятна и тъкмо бях решила да му обясня, че не живея сама, когато той продължи:

- Майка е в болница... И много ми се иска да я посетим заедно...

- О, съжалявам..., но... не те разбирам... Аз не я познавам...

Усещах, че започвам да се забърквам в нещо, което не ме засягаше.

- Няма значение!... Слушай, лекарите казват, че й остава още съвсем малко и си мисля, че ако ме види с теб и ако ти се държиш така, сякаш сме гаджета, това може би ще я зарадва...

- В какъв смисъл?

- Как да ти обясня, аз не съм в състояние... Значи, аз по никакъв начин не мога да я направя щастлива..., защото... С една дума, аз съм всичко онова, което тя не харесва. Такава си е... Не мога да я променя... Ха, моля ти се, не ме гледай по този неразбиращ начин! И ти сигурно щеше да минеш на другия тротоар, ако ме беше срещнала на улицата.

Той се изсмя презрително:

- Е?

- Защо точно аз?

- Защото не познавам нито едно момиче, което би й се харесало. А, ти си... Ти си... Просто си като всички други.

- О, благодаря за комплимента!

- Не, не исках да прозвучи така, но се басирам, че нямаш нито пиърсинг, нито татуировка, нали?... И погледът ти е един такъв спокоен... Абе, приличаш на човек, дето всичко му е наред. Ти си момиче, на което от 100 километра му личи, че е слушало родителите си, не се е срещало с лоши другарчета, има хубаво образование и добра работа. И точно това харесва майка.

- И сега какво? Трябва да се чувствам виновна, че всичко ми е наред и че нямам татуировка, така ли? Освен това май си по-малък от мене, така че...

Започваше да ме дразни.

- А, това няма значение. На дребните като тебе не им личи възрастта... Не ми отказвай, моля те! - той хвана и двете ми ръце. - Сигурно съм досаден, но утре е неделя... Кажи ми в колко да те взема.

Не обичах да ме молят. Това винаги ме караше да се чувствам издигната в статут, който не заслужавах. И така, както започваше да ме дразни и както не исках да се забърквам в неща, които не ме засягаха, на другия ден, в 4 следобяд се озовах пред болницата. Той вече ме чакаше. Беше с дънки и бяла тениска. В ръцете си държеше огромен букет цветя. Помислих си, че сигурно е дал целия остатък от стоте евро, след плащането на снощното такси за този букет, и го погледнах за първи път с респект. В този момент забелязах, че си гризе ноктите.

- Това е отвратително - казах с погнуса вместо поздрав.

- Кое точно? - той проследи погледа ми и се усмихна. - Има и по-отвратителни неща.

Не му отговорих. В крайна сметка не ме засягаше.

Майка му беше отрудена жена, с много болка и тревога за сина си в уморените си очите. Поговорихме малко, тя подържа ръката ми и преди да си тръгна, ме придърпа към себе си:

- Той не е лошо момче. Има добро сърце. Радвам се, че си го разбрала.

Почувствах се неловко в ролята си на мошеник и от притеснение казах неочаквано високо.

- Обеща ми, че повече няма да си гризе ноктите.

Очите й за миг се оживиха:

- Ако удържи, значи наистина те обича. Баща му толкова го би за тези нокти, ама не помогна.

Пред входа на болницата той ми благодари още веднъж и ми поиска телефонния номер. Не зная защо, но не му го дадох.

Една вечер, след около месец, тъкмо се прибирах с новия ми приятел, когато го видях, облегнат на стената до входа. Стана ми неприятно. Притесних се. Беше обут отново в кожените си панталони. Започнах да се разсейвам и да се правя, че не го забелязвам. Той явно долови нежеланието ми да го видя и погледна незаинтересовано някъде встрани. Когато минахме покрай него обаче, леко се усмихна и нехайно започна да движи пръстите на ръцете пред лицето си. В първия момент не схванах какво точно означава това, но във входа се сетих и се разсмях. Значи, бях успяла. Чудесно!

- Само не ми казвай, че го познаваш този... този... - заекна подозрително Давид.

- Пънкар - помогнах му аз

- Познаваш ли го наистина? - Давид бе заел отбранителна позиция.

- Мм, да, познавам го, защо?

Ядосвах се на себе си, че заради него не се спрях на улицата да поговоря с момчето.

- Не! Не ти вярвам! Ти не си от тези...

- О, не бъди толкова сигурен! Все още не знаеш нищо за мен.

Казах го на шега, но Давид явно нямаша никакво чувство за хумор. От този момент започна да ме причаква след работа, да изниква на най-неочаквани места внезапно пред мен, да ме гледа изпитателно, когато разказвах и най-голямата глупост, да ме подозира с присъщата за правистите професионална изкривеност и връзката ни стана невъзможна. Трябваше да се разделим, преди да сме се изтормозили окончателно.

Не съжалявам за Давид. Съжалявам само, че тогава не дадох телефонния си номер на момчето и не разговарях с него на улицата пред дома ми. Никога повече не го срещнах. А така ми се искаше да му докажа, че понякога се случва такива като мен да танцуват с такива като него. Макар че, кой знае...

 

 

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2008, № 12 (109)