ИЗ ЕХОТО НА ЧУВСТВАТА

Люси Мòшен

web

- Защо гледаш цяла вечер по този начин сервитьорката?... Харесва ли ти?

- Напомня ми на някого...

- Хм... След поредния бърбън и на мен всички ми напомнят на някого. И въобще хората започват да си приличат по един..., по един... Как да ти обясня?... Всъщност нищо не мога да ти обясня... Загубих си мисълта...

- Няма значение. Наздраве!

- Наздраве.

Барът се понапълни, но хората никак не си приличаха. Напротив. Може би не бе пил достатъчно, за да установи еднообразието на човешката природа. Навън явно валеше. Новодошлите бяха мокри до кости.

- Мислиш ли, че ще се върне?

- Сигурно - каза без капчица съчувствие и продължи, гледайки златистото дъно на чашата. - Какво ще прави толкова при майка си!

Някаква блондинка долепи плътната си гръд в гърба му и протягайки врат към бармана, кресна в ухото му:

- Едно мартини, моля!

Той я погледна изпитателно. Беше едра жена, с хубаво лице и дълбоко деколте. Тя му се усмихна. Самотата я озаряваше като ореол. Стана му мъчно за нея и отвърна на усмивката й, за което съжали моментално. Както повечето самотни жени, и тя бе нахална и досадна в словоохотливостта си и в обсесивното си желание на всяка цена да промени нещо в живота си. А тъкмо тази вечер не бе настроен за нови запознанства. Искаше само да си седят кротко на бара с Макс и да си мълчат умерено. Тя не спираше да говори. Беше се облегнала на рамото му и се опитваше да флиртува и с двамата. Помисли си, че трябва да се отърси от горещото й присъствие, но само я погледна под око. Не можеше да се начуди как е възможно човек да разкаже за няколко минути целото си битие и да не го интересува как ще се отрази това на присъстващите. Макс кимаше учтиво, но погледът му бе празен, а мислите далеч, някъде при жена му. Цялата му същност изразяваше пълна липса на присъствие.

Сервитьорката мина съвсем близо до тях. Дългите й коси бяха прибрани на опашка. Нямаше никога да разбере дали и тя носи понякога така косите си... Той я повика с ръка.

- Как се казваш?

- Мелани.

- Ужасно... Искам да кажа ужасно хубаво име.

Не се смущаваше, когато му се налагаше да лъже. Беше по-убедителен в заблудите, отколкото в истината.

Тя се усмихна в очакване.

- Не, не желая нищо... Просто исках да науча името ти - промърмори той някак разочаровано.

Момичето метна конската си опашка и се отдалечи.

- Хубава е - каза Макс вяло и вдигна очи към него.

В този момент усети как рамото му олеква.

- Приятно ми бе да разговарям с вас - блондинката прониза с убийствени погледи и двамата, обърна им гръб и с достойнство започна да си пробива път между масите, оставяйки презрението да кръжи още известно време над главите им.

- Защо имам чуството, че отново се забъркваш в някаква история?

- Няма такова нещо... Знаеш ли, отдавна искам да те попитам дали ти се е случвало, да погледнеш някого в очите и да разбереш, че ако този миг продължи още съвсем малко, си готов да зарежеш всичко... Абсолютно всичко... И да тръгнеш в напълно нова посока, дори там никой да не те очаква... Случвало ли ти се е такова нещо?

- На мен ли?... Не... Не си спомням...

- Ако го беше преживял, щеше да си спомняш... Аз все още мисля за нея. Е, не всеки ден и не така интензивно както в началото... , но споменът продължава да ме преследва и все се питам какво ли щеше да се случи, как ли щеше да протече животът ми, ако... - той замълча.

- Ако, какво?

- Ами, ако не бях толкова смотан и страхлив.

- Всички сме смотани и страхливи, когато става въпрос за истински чувства или поне повечето от нас, така че не се...

- Представяш ли си, още не бях женен за Ема... Чаках я в парка пред университета. Щяхме да обядваме заедно. Тя закъсняваше както винаги. Беше пролет. Слънцето бе потопило всичко в оная прекрасна светлина, която е присъща единствено за май. Стоях прав до пейката, защото си въобразявах, че ако седна, Ема ще закъснее още повече. Мислите ми бяха заети с предстоящите лекции... И ето тя се появява изведнъж и застава срещу мен, до малкия фонтан, този с двата делфина. Косите й са спуснати по раменете и в тях се отразява цялата нежност на деня. Поглежда часовника си. Чака някого. Шлиферът й е разкопчан и аз се питам дали не й е студено. Нослето й е зачервено от лекия, но остър ветрец. Тя ми се усмихва и аз преставам да дишам. Смутен съм и парализиран от неадекватните мисли, които се завихрят в съзнанието ми. Искам чудото да продължи, докато не се разтворя напълно в очите й. И същевременно се страхувам... Напълно сигурен съм, че ето сега, точно в този момент мога да зарежа всичко... и че единственото, което желая, е да излезем заедно от парка. Осъзнавам, че не бих се обърнал назад и че не бих съжалявал за нищо и ме побиват тръпки... Тя не се усмихва повече. Готова е да ме последва. Поне си въобразявам, че това е така... Поемам си дълбоко дъх. Щастието е толкова голямо, че ми причинява болка в областта на гърдите. Тръгвам към нея. Само няколко крачки... до всичко онова, което желая... И чувам гласа на Ема... Извинява се, смее се, повлича ме нанякъде и аз тръгвам, без да се съпротивлявам. Обръщам се назад... Само веднъж... Тя е все още до фонтана. Шлиферът й е разкопчан и аз се питам дали не й е студено... Нещо се скъсва в мен... В ресторанта не мога да преглътна нито залък и Ема ми дава аспирин. Тя е в добро настроение и се чуди на пораженческия ми вид... Единственото, което исках, бе да остана сам. Бях загубил битката със себе си от нежелание да се сражавам. А мислех всеки ден за нея. Чудех се какво ли би станало, ако бяхме излезли заедно от парка. Разхождах се като вманиачен около фонтана дори и през зимата... Не я срещнах повече. След това ти знаеш. Два брака, разни любовни истории и самота, която се просмуква като отрова през кожата ми, разяжда вътрешностите ми, която...

- Извинявай, че те прекъсвам, ама страхотно ми се пикае - каза Макс, скочи чевръсто от високата табуретката и забърза към тоалетните.

- Мелани... Как е възможно да се казва Мелани! - промърмори той и изпразни на един дъх чашата.

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.10.2007, № 10 (95)