ДИАГНОЗАТА

Люси Мòшен

web

Видя как жената в елегантен тъмносин костюм излезе от банката и как се качи в чакащото отсреща тъмносиньо БМВ. Тъмносиньото БМВ беше на директора на банката, а жената в тъмносиния костюм беше неговата собствена, а не на банкера. Нещо леко го парна в областта на стомаха и той не знаеше дали е от ревност или от преклонение пред толкова много елегантност, събрана на едно място в този пролетен следобяд. Колата профуча покрай него, но двамата зад затъмнените стъкла едва ли го бяха забелязали.

Той тръгна по главната улица, леко почуквайки с налчетата на обувките по заления от светлосенки паваж. Спря се пред витрината на една книжарница, но по-скоро за да се огледа, а не заради любопитните заглавия и пъстрите обложки. Стройният мъж в светлосив "Бърбари" шлифер излъчваше сдържана загадачност и това му хареса. Трябваше да е неспокоен и разтревожен, а се чувстваше необяснимо бодро. Навярно беше просто защитна реакция на организма му срещу възможността от повторен инфаркт. Излезе на "Грабен" и като че ли за първи път видя поставените в саксии палми. Стори му се смешно да се симулира средиземноморски чар в град, където морето се виждаше само по рекламните плакати на туристическите агенции. Нямаше вече цел и затова седна в едно улично кафене. Поръча си еспресо и грапа и придърпа стола си към чадъра така, че да не му свети в очите отразяващото се в отсрещните прозорци слънце. Защо му се прииска изведнъж да я посрещне? И защо не я предупреди по телефона както беше правил това вече стотици пъти?... Явно търсеше яснота за нещо, което нямаше нужда от изясняване и което би трябвало да го касае много повече... Това бе толкова обезпокоително, че той започна да търси друга причина за внезапното си появяване пред банката и за това, че не почувства почти нищо, като ги видя да потеглят заедно в тъмностньото БМВ. Редно беше да изпита ревност или поне негодувание. Редно беше да изпита нещо... Независимо какво... Грапата беше добра и той си поръча още една. Познаваше Андреас от училище. Знаеше, че харесва жена му, но му беше убягнал моментът, когато и тя бе развила симпатии към него. Подозираше, че се срещат вече почти цяла година, но до днес не беше изпитвал нужда да се убеди в предположенията, които от време на време го караха да се замисли дали всичко в брака му е както трябва. Сякаш не се отнасяше до него. Толкова безразлична му бе ситуацията, в която се намираше.

И това безразличие го плашеше повече от изневярата на жена му, повече от предателството на един от най-добрите му приятели, повече от всичко останало.

- Клаус! Здравей!

Към него усмихнато си проправяше път между масите един млад колега от кантората.

- Каква хубава привечер, нали?... Какво пиеш?... А, ясно... Още едно еспресо и грапа, моля - провикна се той към келнерката, без да дочака отговор и се настани на свободния стол до него. - Как е Ренате?

- Добре е - усмихна се и извади от кожения калъф една пура "Монте Кристо".

- В началото на другия месец ще правим голямо парти на вилата. Нали няма да заминавате?

- Не, засега сме тук. Евентуално през август, но още нищо не е сигурно - той отряза внимателно връхчето на пурата и започна да опипва джобовете на шлифера си за запалка.

- Е, това е добре. Ще се съберем голяма група. Ще бъде весело.

- Не се съмнявам. На колко месеца стана Мориц?

Зададе нарочно въпроса. Знаеше, че сега неговият симпатичен млад колега няма да млъкне. Облегна се удобно на стола и гледайки го внимателно в щастливите очи, започна да се връща назад, когато беше на неговите години, когато Ренате беше всичко в живота му, когато един случаен неин поглед към друг мъж караше кръвта му да кипне, замъглявайки напълно реалността. Какво се бе случило? Кога бе загубил способността да се възхищава или да страда? Случаят днес много го обезпокои... Как така не изпита ревност или разочарование? Трябваше да изпита нещо, независимо какво. Чувстваше се неловко. Не можеше да повярва, че метаморфозата, която винаги го отвращаваше у другите, беше настъпила. На младини бе убеден, че душевната импотентност е много по-страшно заболяване от физическата импотентност, но беше сигурен, че това не го засяга, че никога няма да му се случи. В крайна сметка беше чувствителен човек. "Беше" отекна някак доста отчетливо в мислите му. Самодиагностиката, на която се подлагаше в момента, му бе крайно неприятна и се опита повече да не прави дисекция на душевното си състояние. Едно момиче позираше пред паметника на "Чумата" и приятелят й я снимаше, подвиквайки закачливо нещо на английски. Изтръска пурата в пепелника и срещна въпросителния поглед на колегата.

- Прощавай, не разбрах какво каза.

- Трябва да тръгвам.

- Да, разбира се. Не, не, прибери портфейла си, моля те. Аз ще уредя сметката.

- Благодаря ти.

В този момент мобилният му телефон завибрира и Клаус само махна за довиждане.

Ренате спокойно започна да му обяснява, че има неотложна среща и че не е необходимо да я чака за вечеря. Той не по-малко спокойно я увери, че не е необходимо да се притеснява за него. Разговорът беше абсурден. Плати и стана. Вървеше бавно с ясното съзнание, че нищо не беше както преди. Диагнозата беше поставена и той я беше приел. Почувства някакво абсолютно осъзнато примирение със съдбата, с живота въобще. Това беше примирението на обречен пациент, загубил някъде в блъсканицата на ежедневието вярата си. Изведнъж бе станал странно свободен, странно издигнат над всичко и над всички. Напълно недосегаем и ненараним. Това беше едно особено състояние на духа, което в първия момент изглеждаше толкова нереално, че не му се вярваше да го е достигнал. Един застарял рокер пееше доста емоционално и много фалшиво "Knocking on heaven’s door". Извади няколко монети и ги пусна в краката на музиканта. Помисли си, че някога и той имаше подобно кожено яке. Стисна пурата между устните си и тръгна надолу по улицата, проправяйки си път между многобройните туристи.

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.07.2004, № 7 (56)