Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪЛГАРСКИЯТ ПИСАТЕЛ - ПИШЕЩ, ГОВОРЕЩ ИЛИ... ПРЕМЪЛЧАН

Любомир Милчев

web

Публичните персони в България обикновено не избягват съдбата да бъдат пигмеи, носещи връз себе си ужасната тежест на грандиозно клише от типа на "модният спец...", "човекът глас...", "фолк дивата...", "примата на българската естрада...", "българският Лари Кинг...", "гранд дамата на българския театър...", "писателят денди...". Публиката, крайно прехласната, трайно недобронамерена или изначално безразлична, а понякога и трите едновременно, не забелязва, че горкото същество отдолу е почти премазано от тежестта на накачуленото построение върху му, а в определени случаи си е прокопало тунел отдолу и се е изнизало тихомълком за малко приватен комфорт. Ако междувременно не е издъхнало...

В маске-бала на публичния живот няма как да не се явиш с маска като на кукерски игри, за да отпъждаш лошите духове на разобщението и непопулярността. Клишето осигурява тази маска - залог за разпознаваемост и успех. В него винаги има елемент на абстрактност, облигативен патос, а също и злоумишлението на ерзаца. Тъй като посредствеността не може да борави с истински неща, идват й в повече, тя потребява ерзаци. Винаги когато държи положението, посредствеността задвижва тромавата машина на ерзацирането. Случва се понякога дори и в ерзаца да се привиди отблясък на истинност и тогава бива заменен с друг. Публиката, обикновено капризно недоразвита, иска да й се угоди, но и да се поклони на нещо, което е признато, за да се подреди и види в общество на консуматори на престижни и все "стойностни" неща. Да й се угоди и да се поклони, вървят заедно и са в зависимостта qui pro quo. Това, на което иска да се поклони, да кажем, в литературата, не е авторитетът на словото, авторизирало самота в социален жест, а угодителният ерзац на изтъргуването му на борсата на общественото лицемерие, псевдоморфизиращо невинността на словослагателството и виноватата обвинителност на политическото намерение. И ето тук започва подмяната. Вместо от литературата да се приеме дарът на дезилюзионираната чрез фикция реалност и така тя да стане по-обитаема, защото поема свободата на множество възможни фикции, литературното се циментира от натрапена оскъдна представа за реалност, такава каквато уж била и която не е нищо друго, освен споразумение. Признаването й е безусловно задължително и е част от същото споразумение.

Бодлер отдавна е обърнал внимание върху това, колко проблематична е възможността на словото в по-ново време, като пита с отровна ирония старомоден поет, фигурант в негова поема в проза:"Пиете ли амброзия? Ядете ли котлети от Парос? Колко дават в заложната къща срещу една лира?" Този патогенен шок днес дори не е възможен. Писателят вече е едва само представител на жанр, наметнат с поизтънялата мантия на архаизирана поетическа традиция, от чиято демодираност се срами и търси да прикрие в дрипите на обществено признание.

Фигурата на писателя не избягва клишираност поради известно обществено споразумяно подозрение в безполезността на писането, а също и перманентното му ерозиране или ерзациране от споделените като полезни жанрове на журналистиката, телевизионния копирайт и измислянето на реклами. В случай на неизявена готовност да бъдеш премазан в менгемето на обществено приетите представи за възможни ползи и престижност от писателство и присъствие под антаблемана на литературата, българският писател е обречен на странен миманс в покрайнините на онова, което е набелязано като официално литературно поле, резервирано само за одържавени за представително-протоколни цели литературни присъствия. Дори и изтикан там, той бива премълчан.

На одържавените писатели някога им слагаха табелки с имената на приемите в резиденция Бояна. Издалите една книга прави, издалите две книги - на маса с картолина, писателите многокнижници - на една маса с другаря Тодор Живков, а вечната и святата Елисавета Багряна биваше внасяна и изнасяна на специално столче като живите мощи на българската литература. Писателите трябваше да олитературяват идеoлогическата фикция, да я сюжетират, да лепят литературна плът по идеологическия скелет.

След "демократичните промени" пък, от тях се очакваше "цялата истина" за комунизма и "прозрение" за "прехода", при все че доминираше склонност такива неща да бъдат огласявани не в поема, а от политическите щабове и от разразилата се вестникарска и телевизионна индустрия. "Истината" за промените се провиделяваше ту като героическо отстояване на демократични свободи, ту като опръскан с кръв и мерзост криминалитет. И двете посоки получиха литературно развитие - едната търсеше валидност в държавен щемпел, литературна награда (да речем ВИК) и еврорегламент, а другата - в съблазнителността на сензационното. Университетът бе избълвал огромно количество хуманитари, практикуващи остатъчно, навично университетско писане, защото голямото университетско плюскане на текстове често води до едно писане-повръщане. Ние, разбира се, знаем, че повърнатото трудно се яде и почти никак не се чете. Тогава стихове пишеше дори и един сега политологичен Иван Кръстев, а така политизираният Едвин Сугарев пък дори си ги и подвързваше сам. Напълно възможно е и да си ги е чел сам. Един прочит на гръмките български рецензии на "Естествен роман" на Георги Господинов, където темата за клозета, за екскременталното, за дефекацията и за разпасването на езика е доминантна, няма как да не ни доведе до тъжното положение, че този роман, превърнал се в задграничен паспорт на съвременната българска литература, не е нищо друго освен отходно място, където се изповръща прочетеното в университета. Наоколо, разбира се, дебнат в трепет аспирантки, които ще рециклират повърнатото в цели пет докторски тези за "деструкция", "диферанс" и "екритюр", така както навремето се изтрепваха да пишат дисертации за Любомир Левчев. Доколко новата литература каза "истината за комунизма" и прозря "прехода", а не налепи силикон по скелета на "постмодернизма", е спорен въпрос, но по-интересна в случая е бързината, с която навично бе консолидиран един представителен, щемпелован от държавата, експортно-антологичен екип на официално лицензирани дистрибутори на литературното, потвърдени в нови-новенички литературни награди. Тук трябва да споменем отново един Георги Господинов в клишето "най-превеждан български автор" и официален говорител на одържавеното демократично литературно, "класикът на модерната ни литература", "изразител на световната тъга на 60-те, 70-те и 80-те години"; онова четиво, с което една критичка нямало да я е срам да се покатери на Айфеловата кула, па да се провикне: "Българската литература започва от днес!" (майно льо), друга пък щяла да си го държи под възглавницата като особено възбудително средство (добре поне, че няма да си го напъха на по-интимно място), а трета пък го привижда като "посткартолина", изпратена от Яворов на Дерида (ай-ай-да-да-дери-дери-да). Също така няма как да не споменем и един Алек Попов като "емблема на литературното осмисляне на митологията на прехода", културно аташирана в Лондон с мисия: мониторинг на кметя на Провадия, и надскочил мисията, съблюдавайки правилата за съхранение на сьомга; и една държавно препоръчана за австрийска награда Теодора Димова, "майсторка на драмата", направила писмовна кариера от баща си Димитър Димов (така както една Мартина Вачкова йоще глозга кокалите на баща си) и дала материал за рецензии досежно "женските перверзии и перверзното майчинство". По антологичност рекордът би обаче подбрано антологичната само за немскоезична чужбина и редовно режеща лук в кухните на поезията Мирела Иванова, която направо получи агреман за поетически амбасадор и не позволява стиховете й да се четат публично от нещо по-низше от германски посланик. Разбира се, за нормални хора тук възниква напълно резонният въпрос защо мнозина искат да бъдат заедно, като на първомайска манифестация, дори и там, където, макар и усамотена, е възможна свобода на вкуса, на въображението, на изцелителната, като че за първи път даваща се в словото загадъчност на мирозданието. Вероятно защото единственото, което ги интересува, е одобрителният държавен щемпел като маркер за престижност. Те отиват на поклонение и трябва да бъдат сигурни, че това, на което ще се поклонят, е адски "стойностно".

След поклонението пред "стойностното" се отваря апетит за нещо по-пикантно - промените като забулен в конспирация криминален секрет. Писателят-хроникьор на криминалитета, покойникът Калчев, се радваше на голяма почит - та нали това била историята на промените - голям криминалитет. Разрази се дори голям скандал за издаване на последните му скъпоценни записки, но той се срина и подгизна в сантиментално-сърцераздирателна акция за закупуване на учебници на бедните му дечица и тъй пропадна митът за многотиражния автор.

Апропо, наскоро в женско списание прочетох, че горещата, или както я нарича Евгени Минчев, "вонещата" Венета Райкова обядвала често с не кого да е, а с "писателката Людмила Филипова" (разбирай жената на собственика на Технополис), внучка на Гришата Филипов, и която книга - рядък соцперестроечен мемоарен буламач, бе обявена на пищна премиера в царския дворец (колко подходящо) от издателя SIELA за литературното събитие на 2006, ако ли не на следдесетоноемврийската ни литература. Такова поклонение пред "стойностното" не бях и сънувал. А пък български продуцент, завърнал се от Америка, се тюхкаше и недоумяваше защо екранизирали "Дзифт" на Владислав Тодоров след като "в Америка били прононсирани като автори" само Алек Попов и вездесъщият Георги Господинов. Вижда се ясно как функционира механизмът на фаворизацията и престижното и как послушковците козируват на официализираното дори и в сферата на фикционалното.

На неодържавените, останали без бандерол и неилюминирани от сензация писатели-частници пък не им остана друго освен да захванат разни малки литературни бутици с желанието все някога да бъдат забелязани като нещо по-така, а когато това не се случи, да развият всевъзможни идиосинкразии на призрачното си положение и да им се насладят. Толкова интересните Богдан Русев, Милен Русков и Райна Маркова не бяха фаворизирани като евро-писатели. Извънредно изящната Емилия Дворянова бе припозната от много загрижения да съпътства всякоя литературна и годна за нобелиране знаменитост Камбуров като аристократка и буржоазка едновременно, с което направо гилотинира универсалните й литературни постижения, а защо не и един BG-Томас Бернхард. Но както е добре известно, последният е забранил издаването на книгите си в Австрия и е изрекъл и изписал най-добре обоснованите оскърбления над австрийците, наричайки ги в последния си роман именно "католическо-националсоциалистическо народче". Бутиковите автори се отдаваха едни на говорителство, други на напълно разобщено писателство, а трети, в отказ от едното и от другото, потъват в сладостна резигнация. Не можем да не отбележим, че говорещият, но непишещ писател с времето осъзнава пагубната истина, че медийното лапацотене е една възможност да бъдеш преглътнат в степен, че дори да няма нужда да пишеш, след като така дълго си писал, без да бъдеш забелязван. А пишещият, но неговорещ писател пък храни илюзията, че ще предпази фикцията си, ако отбягва общение, което ще я постави под съмнение. Той темерутства превантивно и така допълнително утежнява положението. Колкото до отказващият да пише и да говори писател - то той се отдава на миманса на разочарованието. Осъзнаването на собствената безполезност провокира крайна, резигнационна форма на разобщеност.

Мълчание след дълго проточило се премълчаване...

 

 

© Любомир Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.01.2008, № 1 (98)