Любомир Милчев Dandy

web

Big Brother, когото аз фамилиарно наричам Mein Bruder, защото не обичам да се обръщам към непознати, е игра - нещо, което най-често, и с трогателно-тромава сериозност, се забравя. По време на снимките за визитката ми в шоуто, аз попитах едно лице от екипа: "Извинете, не сте ли вие Биг Брадър? Представях си ви по-внушителен..." и той напълно сериозно ми отговори, че не бил той, ха-ха... Опитвах се да дам ефирно-ефирен знак за предстоящата фикция. А когато вече бях нагазил до колене в опасните води на тази фикция, си дадох сметка, че един от най-безпокоящите й ефекти е, че след това всичко ти изглежда нереално - престоят в къщата, хората извън къщата, предисторията, развитията... Всичко... Не видях някъде да се писа по този проблем, а и по-много други, а за събитията в къщата се писа махленски, изобилно и безвкусно къде ли не ...

Ако, както се казва, "Биг Брадър вижда всичко", то на мнозина им се привиждат разни работи и така превръщат къщата (в наблюденията си, изобилстващи в изданията) в замък с призраци. Нещо, верно донякъде и само когато се отчлени като отделен проблем - този за неизбежната призрачност на медийните присъствия, за което също, предвид на важността му, не видях да е писано. Когато ме отведоха, похитен, с лимузина, охрана и загърнат в черна мантия с качулка, имах чувството, че изобразявам романтически призрак на Каспар Давид Фридрих, по някаква случайност развихрил се в телевизионни студия, и много се смях, при все че ме беше и малко страх. Биг Брадър е мултимедийна игра, но все пак игра. Затова след излизането ми от къщата бях удивен от назидателната сериозност, с която се обсъждат положения, които са чисто игрови и за тях може да се съди само като се приспадне тази игровост. Но вероятно това е трудно за премисляне от онзи, който не я е играл тая игра...

Нека започнем тогава с правилата... Човек бива изтръгнат от обичайната си, включително и най-вече медийна среда, в която бива настойчиво информиран, и бива въведен в изкуствена, лишена от каквато и да било външна информация среда, в която става вкусна плячка за медиите. Бива сниман постоянно по време на обитанието си в къщата, но той самият няма представа какви метаморфози търпи навън медийният му образ. Това е и голямата новина след излизането му - когато на вълни до него достигат отложените медийни отзвуци и наслагващите се върху тях актуални. Това е и основният експеримент, който отличава реалити шоуто, а не някакъв пресантиман на почитаемите зрители, че им се била разкрила цялата истина за участниците, такива каквито са, и въз основа на която те гласуват за победител. В скоби - не викаха ли навремето по митингите, че искали цялата истина... и доколкто си спомням, май не им я дадоха. Значи получава се нещо такова - биваш иззет като досегашен потенциален консуматор на медийна спекулация и предоставен за потенциален препарат на всевъзможна медийна спекулация. От несъответствието между протичащата в изолация оприсъственост и външно емитираните, воайорски проследявани присъствия сюжетът се овкусява допълнително до степен на неустоимост. Всички мразят Биг Брадър, но тайно или явно го гледат и не могат да спрат да я преживят тая кльопачка. Това е неизменна особеност на общественото лицемерие и TV-оптика на неговото фалшиво съзнание.

Вътре в къщата - 12 души, които не се познават и не са организирали сами кастинга за собственото си участие, трябва да навикнат на съжителство, принципът на което се състои във възпроизвеждане на света наново в изолация, която им е принудително наложена. Те са като в онзи филм с Леонардо ди Каприо "Лагуната" - в отсъствие на външен свят ще трябва да възпроизведат наново порядъка според собствените си склонности. Уж нещо е останало във външния свят, но то намира пролуки да се завърне и най-подир вънкашното става закон на вътрешното. Мисиите, заповедите и инструкциите на Биг Брадър, явяването при повикване в изповедалнята, номинациите и изгонванията формализират отношенията в къщата, но самите обитатели предопределят взаимоотношенията си, устоявайки или неустоявайки на изкушенията на неговите властни повеления. Това е своего рода медийно изпитание - бидейки изцяло предоставен на медийно-фикционални интенции, какво ще запазиш непокътнато и съответно как ще отстояваш този ресурс пред вечно гледащото те око на медията. То е нещо като око недреманное в църквите, но малко механическо, а, както забелязахме, понякога и задрямва... Аз от самото начало забелязах, че някои от моите съквартиранти буквално се завтичват към изповедалнята, когато се зачуе: "Моля, някой по желание да се яви в изповедалнята!" Тази омаяност от повеленията на властта не е по-различна от тази навън, но особеното е, че Биг Брадър е фикция - заповеден фиктивен глас и камера, ненаситна във воайорството си. Каква влюбчивост тук би била възможна? Но ако човек се замисли, властта въобще си е една фикция...

Наложената им в кастинга проминентност все пак задава една изключителност и дори направо облигатен блясък. Виповете в къщата са позирали пред камерите много и олицетворяват онова, което Бегбеде в последната си книга "Прозорци към света" нарича "медийна поквара" - сутрин мислят какво ще кажат по телевизията, следобяд го казват по телевизията, привечер го гледат по телевизията, а късно вечерта гледат с приятели повторението и няма край на шир и длъж. Разбира се, в известна степен те не могат да бъдат винени за това - статутът им на известни лица повелява редовност на TV-появите. Това е част от цената, с която се заплаща известността. Така се е случило, това е част от играта. Потъналите в анонимност никнеймове от чатовете, нямащи никаква гузност по отношение на своята собствена анонимност и които с извънредна социална жестокост обсъждат доколко випови били виповете, кой бил тоя, коя била тая, защо им ги давали тия, са развили перверзията да считат, че тези персони съществуват за тяхна телевизионна забава и семки-занимавка-моля. Самото им чатене е апотеоз на единствено възможното за профанията им излизане от анонимността и самоекспониране в медията. Това ги озлобява и донастървява... Защо им давали някаква си Весела, която те не я знаели, мигар някой идиот знае за самите тях! Защо им давали някаква уж неуспяла манекенка, която както не била успяла, така и смогнала да се снима на корицата на парижкия "Вог". Но това са подробности за сънародните моноанонимни мегаломани. Какъв бил тоя писател - къде му били книгите, те не били ги чели, като че ли някога изобщо са чели нещо. И като рециклират с претенцията за собствено мнение съждения, подочути от възведени от самата медия авторитети от типа на т.нар. Инквизиция, съвършено не забележават, че стават още по-безобразно анонимни.

По-образованите, които са намерили за нужно да се произнесат, въпреки гнусливостта си към това воайорско предаване, което неизвестно защо гледат, може би за да си пълнят платените колонки по вестниците и журналите, пък развиват друг тип високомерие, част от същата социална жестокост и фалшиво съзнание. Георги Господинов в "Демокрация" още от първия ден изпитал известно подозрение, че този VIP Brother вече сме го били гледали - там били събрани чакащи за своята петнадесетминутна слава елити, нетрайни, с къс срок на годност и нервни поради това. Малко неадекватното поведение на Господинов е изтъкано от същата нервност, дължаща се на това, че неговата собствена популярност не е принципно различна от тази, която коментира и ако не бе така, читателите повече биха чели един Милен Русков, например. Тук важен се явява въпросът възможна ли е друг тип популярност в България, щом всички искат оная, много голямата популярност - и да пишеш книги и да те дават по телевизията, а ако може да си и голям сваляч по баровете и всичкото наведнъж и в миш-маш... Господинов описва всички обитатели като една прокиснала възрожденска боза, но понеже аз не се вписвам във високомерната му концепция, съм високомерно пропуснат. Снобът винаги знае как да премълчи това, което не му изнася, и го лишава от подиумно предимство - това той то прави от години и е обръгнал. Медийният корифей Георги Лозанов в жанра на една хладнокръвна характерология а ла Теофраст за "24 часа", не по-сръчна от папийонките му с готов възел, вижда в мен местния сноб, който с бабешки думички си изпросил публиката да го припознае като Денди, и тя взела, че го припознала, а всъщност мястото му, като хомосексуал, било в библиотеката. Виж ти...

Напоследък Лозанов праща почти всички в библиотеката, докато много бързо снове по телевизии, коктейли и игрални домове с романтична широкопола шапка. Хитро - да парализираме със заклинания чуждата активност, за да не стане тарапана на сцената и в медийното експертство. Пък и нали сме си елит, макар и малко социалистически - няма да пуснем други!!! Никогаш! Така навремето Екатерина Михайлова каза, че нямало да пуснат Царя в политическия елит - мястото му било да си седи в Мадрид!... Тук бих добавил, че няма нищо по-снобско от това да пишеш, както навремето Лозанов направи, въводително слово за фотографската изложба на Ервин Олаф в Националната галерия за чуждестранно изкуство, тъй сякаш говориш за умряло мъртво величие, а пък самият фотограф, далеч по-свеж от дългогодишно запапийончения и абониран за фотографското критик, вкаран в тая естетическа платформа, да вземе да заяви най-официално, че повече от всякоя платформа го интересува да си легне с хубав мъж. Вече не толкова отвисоко интелектуално, а по-скоро светско-клюкарски, монденното всеприсъствие Евгени Минчев, на всяко мартини маслинка, и хомункулусът, майкълджексън на родната пластична хирургия и херолд на "ах, как боли!" - Азис, с подгряна кола-маска ме причакваха по ъглите, та да ми обезкосмят гърдите като на рекламна промоция на BEAUTY, ала аз чудно защо не виждах образа си като проскубан бройлер. Възмутително косматият ми фасон подбудил Минчев да ме нарече писател ретро-пуяк и пияна балерина, надяваме се, от балета на Дягилев. Загрижен за сърдечната топлинка и боляща болка, Азис видял в мен "недолюбена стара дантела". Как да не се просълзиш и натъжиш!? Напълно равноредно на тези господа, психоложки-майсторки на приложната психология, дерзаещи за хонорар в списания и брошурки, вещо отсъдили, че съм бил неудовлетворен човек, че съм носел маска, не желязна, и че мястото ми било при обслужващия персонал, вероятно защото често говорех за слуги.

И тъй, обитателите започнаха представлението си с масово познатите си и валидизирани образи, които считаха за достатъчни да запълнят ефектно едномесечния им престой в къщата на VIP Brother. При певците жанрът е съвсем ясен - те подпяват, разпяват се, говорят за своите фенове, за новия си албум, какво разучавали с хореографа си и зрителят-консуматор на гламурьозното направо се подмокря от вълнение. Но за не повече от три дена, защото е глезен и ненаситен за сензации, които не му ли поднесеш, те разлюбва. При моделите - яко гримиране, преобличане по петнайсет пъти на ден и походчици от подиумите подлудяват фешън-маниаците. За не повече от три дена, защото тези, които си падат по бляскавия подиумен изглед, наивно не са в състояние да понесат безкрайните подготовки за него. Мускулестият фитнес-инструктор дистрибутираше както таблетите си, така и навичен флирт, но най-вече синтетиката на анимационен образ, много харчещ се в детската таргет-група, където аз установих и за себе си, че съм нещо като приказен герой (вероятно халатът ми се е развявал нещо средно между наметалото на Хари Потър и наметалото на Спайдърмен). Уникално съхраненото архаично чудовище "Любимец на народа", разбира се, предлага на сергийката си възрожденска смесна китка от юначности и народни вафли. Целият му диапазон кулминира в чудни TV-обръщения към султана, в случая Бигбрадъра. Понеже тук всичко е по Добри-Чинтуловски ударно, всеки следващ патриотический крясък трябва да е още по-силен, защото неминуемо води слушателите си до оглушаване и премала. Оперната дива можа да опази периметър сред тези трубадури-гламури ни най-малко с бравурни фиоритури, а с иронични погледи и повдигащ цената й отказ от всеобщите губиделни игри и забави. Разбира се, това дълго не би могло да се прави без нюанс на скука, защото зрителят иска разкритие, а не съкритие, той даже алчее за незабавен, немедлен стриптийз на основанията на собствената си обсебеност от медията. Той смътно и неясно и във формата на едно фалшиво съзнание иска да лицезре ужасната горгона на медията, пък да става каквото ще. Размонашеният гей бе решил да зачуди зрителите с преобръщане откъм хастара на зацапаната дрешка на съмнителната си слава - оттам се видя невроза, самоукротяваща опърничавостта си в ойкуменизъм, домоуправителство и пристрастяване към ролята на артелчик. Оставам аз - моят залог бе нелек - чрез олитературяване на събитийността да се стигне до парадоксални завръзки и най-сетне да просветне защо това общество толкоз много скучае и постоянно недовижда какво му се предоставя и като недовижда, му се отнема и това е то мизерията, а не дали имало хляб и сирене... А също и да вляза и изляза еквивалентно старомоден като опровергая мита, че ето, нямало как, като те снимали и давали по цял ден, да не разкриеш неприятно-непозната страна от личността си и да се пропука лустрото на официализирания ти образ. За мен важно в тази игра е също, че забраната за внасяне на книги и писалищни принадлежности в къщата затруднява, но не предотвратява единствено спасителната възможност за книжевни изходи от така създаващата се галиматия. Колкото и патетично да звучи - това е да си писател, а не списовател по поръчка...

Още първата вечер дванадестте + едно дете, превъзбудени от влизането по червена пътека, от онлайн-интереса на камерите и вероятно от преднамислените си стратегии при така благополучно разкрилото се ефирно време и напълно забравили, че им предстои евентуално едномесечно съжителство, се втурнаха да изпокажат всичките си медийно-героически позички. Едва ли не шоуто трябваше да се състои още първата вечер, в почти безсънна нощ, немедленно, и като заклинание спрямо старата горчива медийна истина - "уморените коне ги убиват"... Ала такава интензивност могат да си позволят само силни хора, а бог ми е свидетел, това трудно можеше да се твърди за повечето от обитателите на къщата. Подредената прекрасно маса с дванадесет стола провокира Дуков злокобно да отбележи, че предстояла тайна вечеря и много важно било да се разбере кой ще е Юда... Това фриволно богословие ме зачуди много - защото сърцевинният проблем на Новия завет е недоразпознаването на Исус и въпросът за сатаната тук просто бледнее... Ала с тази по-малка загадка - Юда, се бе заел модерният богослов, обзет от дух на неверие и ойкуменическо опростенчество. И Исус Христос да бе се явил на тази вечеря, щеше да остане незабелязан... Тук трябва да отбележа, че в къщата ние имахме своите щастливи моменти на интерес, разбирателство и допълване, на задоволство, че ни се случва нещо неочаквано, н това крехко съжителство трудно можеше да бъде опазено сред слаби хора с преобладаващо медийни рефлекси. Любопитното е, че и отвън това е останало по-скоро незабелязано и доунищожено зрителски във въпроси от типа: Виолета и Киро дали ще се вземат, Райна и Константин дали ще се скарат, на Галка дали ще й натрият фасона, тоя Денди не е ли всъщност един позьор и криптопедераст... Самовлюбеното въртене пред огледалата, зад които са скрити камери, не е съжителство, а само някаква разобщена заедност, снимачно конструирана. Нарцисистичното себевглеждане в бигбрадърните камери и недозабелязването на хубавите произшествия доизчерпа остатъците от цивилните имиджи на звездите и се преобърна на нервност. Тя пък се ритмизира във все по-бърз каданс. От един момент нататък Дичо дрънкаше целия си наличен репертоар едно след друго като някаква кавърверсия на кавърверсията. Един Дуков пък разпределяше неуморно дори съестни продукти, които още не бяха доставени, и обсъждаше на кого ще повери ключовете от килера, ако бъде изгонен от къщата. Той, да пази бог, можеше да го отнесе дори и със себе си. Галя Литова, единствена успяла да внесе миниатюрна библия, подарена й от Цеци Красимирова, в къщата, бързо реши, че дефилето не я задоволява и се отдаде на капризната си страст да не довършва нещата, така както оставяше разрязана наполовина ябълка, или пък, облякла някаква рокля, след две минути, посягаше към друга. Разбира се, по сериозният повод за напущането бе едно произволно отваряне на библията в разгара на първия скандал на Дуков кой кой е и кой с кой е, което ни изправи в прочита пред предателството на Юда. Тогава двете Гали плакаха прегърнати като в роман на Достоевски, а аз потръпнах от триумфа на словесността, облян в сълзи. Кирил, може би единственият, който знаеше наизуст Херувимската, цялото Символ верую и още куп други неща, и с когото наистина се чувствах в добро общество, показно се нагълта с толкова от рекламните си таблетки, поставени нарочно пред една камера, че се движеше из къщата като монтипайтъновски протеинов коктейл. Срещу друга камера Митьо бе разпнал една заклинателна парушева риза с принтирани вафли - лакомствата на Пищова. Рекламното време си е рекламно време... Виолета продължи и не се умори да сваля вече сваления Кирил, защото свалката е безусловен медиен деликатес и едничко нейно умение. Каризматичната Галя доизглади фразата на "минаваш през мен" до престарана изтъркана гладкост и хвърли хладко-закачливи погледи. Понеже пародийният фолк амбианс надделяваше, продължи с "Не оди Пено по брего..."Лилана се зарадва почти да загуби лицето си под грим, а тялото си под Кавали, пак Кавали и още повече Кавали. Аз пък, разрязвах все по-бавно с позлатените си прибори сутрешните си закуски, за да дам предимство на формата сред разразяващия се и всепоглъщащ скандал за бисквитките. Нямаше нищо по-смешно от моя халат, за който една мъртво пияна БНТ-натрапница в "Блейз" ми каза:"...с пеньоарче отишъл, безплатна водка да лочи..." Но аз следвам казаното от Готие - струва си човек да е смешен, защото само тогава е искрен.

Когато целият този, преднамислен за пред хора и камери репертоар се изчерпа, а нямаше особена охота за ползване на моите литературни резерви, съжителството се основа над обичайния и спасителен за повечето българи плосък битовизъм, на всеобща и нарастваща раздразнителност, както и на съмнителната драма на номинацията без критерий. Всичко подгизна в дезинтерес, търпящ мъртво оживление само по повод на дрязги, които зачестиха, защото само те можеха да заместят липсата на събитийност. Кой бил изял онова бурканче с кисело мляко, защо този Денди говорел за слуги, когато тук били сбрани сал звезди, защо Галка от Каризма искала бисквитки и мекички?? Коя е тя и за каква се мисли?? Знае ли тя, тоя, онзи, нашите фенове, нашите продуценти, нашият нов репертоар, хлъц, и уригня!!! Знае ли тоя колко клипа сме снимали, Пено, не оди по брего, че се рони... Връз цялата тази поизнервено-докачлива, чичовска полуумрялост изобилно се лееше ученическа сантименталност, разливаща се в песнички от типа "Приятели-предатели". В някои играчи срещнали приятели, а в някои - предатели... "Пейте в светлата родина септемврийчета безчет..." А после следваха гузно нови прегрупирвания. В къщата действа един ефект на амнезичност, на който по слабите се поддават. Забравили, че са плакали за бездомните кучета, сега пък се ругаеха за лайната им из двора. Един пък, завърнал се от погребението на баба си, напълно оплеска опечалеността си в лайна - едно фекално, простете, memento mori... на селското докачение и чест. Отпосле пък, извън къщата, за да обясни дребнавите си злосторства в къщата, хвърли вината върху... умрялата си баба. Певаческите фасони минаха на плейбек. За пред камерите се заформяха бързи-безобидни и безцветни спойки като песнопойки и заварки кат близалки, тъй както някои момичета и момчета се натискат по заведения, но ако ги затвориш в една стая, нищо няма да направят. Рекламни слогани се спотаяваха зад рекламни полулюбови. Дори народното любимство претърпя кризис! А пък самата номинация се самоопроверга в предизвестена от самата нея скука. Но всяко недоволство, неуяснило си своите причини, търси нов повод да вмени вина. Виновни бяхме, няма съмнение, аз и Галя - защото къв е тоя да ни предлага едно по-високо равнище, като ей сега ще го смъкнем при нас, защото - на ква се праи тая, бе, дето не е по-голема звезда от нас! Впрочем, нима не е така и в живота навън - елиминиране на добрите, но надвишаващи нивото възможности, а после скука, непонятна вина и безплодно търсене на нещо, което не е ясно какво е, и висене пред телевизорите, от които нещото щяло да дойде ("Иде ли") и псевдоморалистично питане: "Абе тая Виолета добра майка ли е или курва? Защо ни дават курви по телевизията? Докога ще дават глупости..." Защото другото би ги довело до екзистенциален ужас, а това те не могат да понесат...

Оттук-нататък шоуто продължи в римейк и в предизвестен триумф на новоградската естрадо-народна музика, попкорново наречена попфолк. Тая най-лепкава слепка на нововременното ни общество, най-истинска свръзка и най-истински гледец в хипнотизираните очи на телевизионния зрител, който така и не разбра, че долнопробието не е в набеденото воайорско предаване, а в неговите собствени очи, стъклено безизразни и зад които сякаш има скрити камери... А невинността се покои в недовидяното,... повярвайте на един писател...

© Любомир Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.05.2006, № 5 (78)