* * *

web

НО КАКВО ЛИ стана с онзи мой живот,
когато тичах по замръзналия Дунав и не знаех
колко е дълбоко под краката ми, когато татко ми
ме учеше на буквите и оттогава само азбуката сричам,
когато бързах непременно да замина, а след това
едничко връщането имаше значение, когато бях
отлична ученичка, а после имах само двойки
по правилата на Живота, когато празниците бяха
с дъх на хляб и хлябът си остана най-добрият празник,
когато всичко ми принадлежеше
и аз принадлежах на всичко,
но къде отиде онзи мой живот?

Но какво ли стана с онзи мой живот,
когато книгите диктуваха деня ми, в който
любовта единствено не бе по книга, в който
с ръцете му летях нагоре, снеговете
пишеха ми името навсякъде и вятърът
не го изтри с години, думите ми бяха само истини
и сякаш с боговете разговарях аз, когато нямаше
неизпълнимо нищо, стигаше ми само поглед,
за да стигна края на света,
когато всичко носеше надежда
и самата бях надежда на нещата,
но къде отиде онзи мой живот?

Но какво ли стана с онзи мой живот
в планината с билките и езерата, с коня
Сивка Бурка, който ме отнасяше чак
до снеговете на Белуха, с тихия и светъл рис,
дебнещ зад скалите, с кедрите, с тревите
и със змиите, с приятелката ми Леандър,
но какво ли стана с думите, които произнасяхме,
с близостта непроизнесена, но къде са думите,
скалите, рисът, конят и Леандър,
вятърът до мен ли ги довея,
после той ли ми ги попиля,
но къде отиде онзи мой живот?

Но какво ли стана с онзи мой живот
сред пламъците жълти на Сахара, сред
въздуха пламтящ, къде е стъпката ми, очертана
в пясъка, къде е пясъкът на дюните, в които
спят хилядолетия, къде е въздухът, от който
дишах, в какво се е превърнал въздухът
и кой сега го диша моя въздух,
кой сега го помни моя спомен,
кой върви по стъпките ми
и къде отиде онзи мой живот?

Но какво ли стана с онзи мой живот
край реката с името Арун,
сред вълните тюркоазено-студени,
къде са пръските, които ме докосваха,
достигнаха ли до морето те,
и мъжът, приседнал на брега, и рибата,
която лакомо от дъното ни наблюдаваше,
и дърветата, къде са днес -
вълните, рибата, мъжът, дърветата,
кой ли ги сега докосва,
кой ли ги живее
и къде отиде онзи мой живот?

Но какво ще стане с този мой живот,
с хората, които не зачертаха името ми,
с плахите искрици на надеждата, със светлината
приглушена и благоуханието на нещата, когато
не съм пленница на нищо и дори - на себе си,
когато вече се измъквам от тази шумна бъркотия
на живота, но съм още тука, когато зная името
на всяко нещо и нещата ме изпълват,
когато искам да раздам, каквото имам,
но никой не посегна да го вземе,
когато идва времето да принадлежа на всичко
н нищичко да не принадлежи
на мен...

© Калина Ковачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.06.2006, № 6 (79)

Стихотворението е отличено със Славейковата награда (2006).