Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОКО НА ТАВАНА

Калин Кермов

web

На Невена

Когато си спомням за онзи ден...

Седеше пред компютъра и пишеше, облечен в бяла тениска и боксери, търкайки босите си крака един в друг. Кафето все още не го беше разсънило, както му се искаше. Ранното слънце, влязло в стаята, бе изпъстрило белите й стени с малки огънчета, като в наркотично видение. От топлите лъчи, полазили гърба му, му се доспиваше. Отново.

Когато отново си спомня за онзи ден, в който те срещнах, ме изпълва неописуемо щастие...

Стаята бе почти празна. Почти; компютърът на масата, под която и сега потъркваше босите си крака, разхвърляните навсякъде книги, телевизорът, с принадлежащия му огромен фотьойл, стерео уредба, включена през писи-то към две впечатляващи тонколони и пружинен матрак персон и половина.

Голям блъдхаунд нахлу в стаята, обходи я, облиза босия му крак и излезе оттам, откъдето и дойде. Той стана, отвори докрай плъзгащата се врата и излезе в градината; стъпи с босите си крака върху тревата, стигнала до самата къща, и се протегна назад, описвайки дъга. Гласово демонстрира блаженство, мъркайки от удоволствие. Кучето го събори обратно в стаята, мятайки му се отнякъде изневиделица. Руга го бясно, докато се изправяше, но то се бе скрило в градината.

Върна се пред компютъра и написа:

Не бях виждал толкова красиво момиче. Никога изобщо... Дъщерята на горската фея.

Камбанката на входната врата сигнализира за посетител. Той стана, излезе от стаята през врата, която водеше към вътрешността на къщата. Коридорите бяха тъмни и пусти. Камбаната напомни още веднъж за себе си. Хрумна му, че можеше да излезе през градината и да заобиколи къщата, а не да се бута из мрака; отвори една врата - светлината го заслепи, той вдигна ръка пред очите си, да се предпази - прекоси малката каменна алея и издърпа резето на тежката дъбова врата. Отвори; разбира се, че беше майка му. Пропътувала трийсет километра с червеният си мерцедес, от града до тук, както всяка събота по това време.

- Облечи се, не изглеждай като дивак! - Тя го разцелува по двете бузи и забърза навътре. Той бавно затвори вратата и пусна резето. Кучето предпазливо наблюдаваше отстрани. Сетне го последва. Майка му недоволстваше нещо - вече във вътрешността на къщата - но той не можеше да я чуе. Все тая.

Отново мина през мрака. Някъде нещо падна. Майка му изропта. Влезе в стаята и докато слушаше: "Защо не държиш осветлението включено?" и "Как живееш в тая пустош?", си обу бели памучни панталони.

- Заповядай в градината!

Тръгна пред нея и я заведе до шикозна маса, разположена в китна беседка, застлана с малки фини червени камъчета.

- Така... сега се отпусни и ми кажи какво има. Кафе или чай?

- Оранжада. И лед. - Беше леко нервна.

Остави я сама и пое бързо към къщата. Този път отвори друга витринна врата, вляво от тази на неговата стая. Кухнята. Голяма и просторна трапезария. Не обитаваше много другите места от къщата освен стаята, където спеше, четеше и пишеше. Този път се качи на втория етаж, в една от празните стаи. Дръпна тежките завеси на френския прозорец и погледна надолу към беседката. Майка му и кучето се разглеждаха от разстояние, както всеки друг път. Тя го видя когато дръпна завесите и му направи знак бързо да слиза долу; един вид казвайки - сега пък какво правиш там - и нервно започна да отпъжда кучето. Понякога обичаше да идва в тази стая и да наблюдава градината и гората оттатък високия зидан дувар.

Слезе долу - но не в кухнята; в стаята си. И завари майка си, надвесена над екрана на монитора. Тя се изправи и го погледна с укор. Не долови никакъв срам от нейна страна, че я е спипал да тараши в личното му пространство. Беше свикнал. Още като малък бе усетил, че тя е само една безполезна жена и винаги й бе съчувствал.

- Примирих се с факта, че на своя глава реши да учиш за лесничей, но това сега - паузата й не бе многозначителна - ме ужасява. Разбери ме, като твоя майка, аз съм силно притеснена от това ти увлечение... от този пагубен синдром...

Тук някъде тя винаги губеше думите, чрез които да изрази волята си, че той всъщност не е това, което се опитва да бъде. Че е потомък на изтъкната фамилия и то не само в средите на адвокатското съсловие, а и в целия проклет град (който така й беше писнал). Тази фамилия, това име, което носят те двамата, колкото и проклето да е то сега за нея, и каквито и непоправими сътресения да й бе донесло... то те в крайна сметка го носят и дължат много на него (проклети да бъдат!).

- Мамо, аз съм дизайнер. Аранжирам зелени пространства в интериора и екстериора на дадено място. И ще ти кажа как най ми харесва на мен да го наричам - аз съм градинар и ще си остана такъв. Е, един ден може да стана и писател, но пак ще си остана градинар. Писател градинар. И ако това ти се струва някаква гротескна фантасмагория, то ще ти кажа, че животът, който винаги си водила, без да изключваме и настоящия момент, е не по-малка фантасмагория.

Спести й другото определително, но и така й се стори достатъчно дръзко от негова страна, че това да й позволи без извинения да потърси изхода на къщата.

- Стой - спря я - сега ще сервирам оранжадата. С много лед, нали?

Тя дишаше като парен локомотив, само че парата бе по-малко. Той меко й се усмихна и с изискан жест я покани да заеме отново мястото си в беседката. Тя прие с усмивка на примирение и леко го шляпна по дупето, което показваше, че му прощава. Той никога не би я наранил. Не го бе правил и не смяташе. Това, което й каза преди малко, тя го бе чувала и го знаеше по-добре от него. То бе част от един по-стар и истински разговор, малко след като баща му се разведе с нея.

Изчака я да излезе в градината и седна зад компютъра.

Пресичах улицата горе на хълма, когато вдигнах глава да те видя. Колата, която мина по улицата... и твоето лице на задния прозорец. Най-красивото момиче, въобще; така беше вперилa поглед в мен, че краката ми усетиха онази сила... и разбрах, че съм благословен... От дъщерята на горската фея. Седнах на бордюра на отсрещния тротоар; бях хипнотизиран... не мислех къде си сега. Просто седнах да почина и знаех, че ти ще ме намериш. Очите ти, те знаят къде съм. Очите ти от задното стъкло.

Ctrl+S и стана от стола; отиде в кухнята. Хладилникът бе пълен с оранжада.

Постави подноса в края на масата. Поднесе оранжадата на майка си и се настани до нея.

- Уиски? - Енергично попита тя.

Приведен към подноса той си сложи лед и разклати кубчетата. Тя повтори въпроса си, подкрепен от повече доводи, но все пак остана и нещо недоизказано:

- Уиски, преди обяд? - Кожата по лицето й се изпъваше от напрежение.

Той я погледна многозначително.

- Приеми, че съм щастлив. Пиша за едно момиче и ми е радостно.

- Имаш момиче? - Първа в нея се обади истерията.

- Казва се приятелка. И не, само пиша такава история.

- О, боже, нима!!!

Това като признание надминаваше първото като изненада. Тя го гледа дълго и изпитателно, без да успее да внуши нищо, след което изпи уискито му на един дъх.

- Уиски? - Попита той с нотка на предизвикателен присмех , но някак шеговито; жената не го удостои дори с бегъл поглед. Момчето стана и се запъти към кухнята.

Майка му държеше изпразнената от уиски чаша, като разсеяно подрънкваше с трите кубчета лед в нея. Кучето се приближи. Мина под масата и много нежно, дори с финес постави муцуната си на бедрото й. Тя го погали. Ледът подрънкваше в кристалните стени на чашата.

Вътре: празната кухня. На голямата маса в средата на трапезарията стоеше бутилка J&B със свалена капачка; на бара в ляво - кана с оранжада и купа с лед.

На вторият етаж: Мики седеше в меко кресло в малкото фоайе при стъпалата.

Тежките меки завеси в празната стая леко се поклатиха.

Той стана. Отвън се чуваше гласът на майка му, която го викаше. Спусна се по стъпалата в мрака. Мина през кухнята и почти без да спира, понесе каната, купата и бутилката; капачката й се търкулна под масата.

- Мики, миличък, колко години станаха, откакто имаш това прекрасно куче.

- Татко ми го подари преди четири пет-години. - Той се наведе, за да може да го види под масата. - Хей, Бък, колко станаха, а приятелю?

За да подчертае необикновения момент, Бък тихо изджавка пет пъти. Измъкна се изпод масата, завъртя се около босия крак на Мики, близна го и се запиля в градината. В далечината се разнесоха пет ясни излайвания.

- Прекрасен е, нали?

- Не знаех, че баща ти ти е подарил куче.

- Изненадана ли си?

- Той не се грижеше много за вас.

- Случило ли се е нещо? Какво има? Този път не си тук, само защото отново е събота. Нещо се е случило.

Тя мълчеше. Беше изпила оранжадата си. Наля си уиски, добави лед...

- Сиси му се е обаждала...

Пусна няколко кубчета в чашата за оранжада, загледана напред, не мигаше, не променяше изражението си; той й сипа оранжадата (течността завъртя леда в празната чаша).

- Какво е направила?... Тя къде е?

- Вчера му се е обадила... бременна е... и е избягала...

- Не му ли е казала къде се намира?

- В някакъв санаториум... Защо не ми се обади на мен? Кажи ми какво й сторих? Ти винаги всичко разбираш.

- Сиси... тя просто не харесва никого и нищо... никой не е виновен. Тя... вечно ще търси нещо, което не съществува. Може би затова и така постъпва. Мисля, че тя е наясно...

- Защо не ми се обади?

Той се приплъзна до нея и я прегърна през раменете.

- И какво иска от татко?

- Да му каже само.

- Само!?! Това той ли ти го каза?

- Не говорихме повече. Нали го знаеш... не ме понася...

- Защо тогава ти се е обадил?

- Той смята, че трябва да знам... въпреки че тя и дума не е споменала за мен... и защо ли!

Мики сипа уиски и на двамата. (Не успя да сложи лед на майка си, остана в шепата му.) Тя го гаврътна топло и на екс, после спокойно постави чашата на масата. Погледът й все така се рееше някъде.

- Искаш ли да я видиш? - Въпросът му не я изтръгна от вцепенението. - Ще дойда с теб. Знаеш ли къде е този санаториум... татко знае ли?

Тя му се усмихна и го погали по бузата. Отпи от чашата с уиски, после от оранжадата. Пи на големи глътки. Въздухът ставаше все по-горещ. Прохладата на беседката бе истинско спасение.

Мики сипа оранжада по чашите.

- Ще отида за още.

- Не се бави! В онази глупава стая! Всъщност - гласът й го достигна на прага на кухнята - прави каквото искаш. Ще потърся кучето.

Той чуваше как тя го вика по име. То излая. А тя се смееше.

В неговата стая на монитора текстът го зовеше. Мики седна пред него.

Нарисувах очите по стената на стаята си. Навсякъде около мен. Дори на тавана. Голямото Око на тавана. Лежах на леглото си; обичах да ги гледам. Те също ме следяха. Когато заспях, ме пазеха от кошмарите. Сутрин ме будеха. Изпълняваха желанията ми, защото са очите на дъщерята на горската фея.

Телефонът иззвъня. Той стана и се приближи до него. Изчака. Не го вдигна веднага. Звъненето бе продължително. Мики се присегна към слушалката:

- Ало?

- Здравей...

- Здравей, татко... майка е тук...

- Досещам се... Тя как е? Ти как си?

- Пием уиски... а тя си играе с кучето в момента... Как я караш?

- Спрял съм пред къщата ти. Обаждам се от мобилния си телефон. Може ли да вляза... имам пред вид майка ти... Как ще реагира тя?

- Не бери грижа. Това е моя работа. Сега ще ти отворя.

Постави слушалката на трупката и се загледа към градината. Обърна се към монитора; в този миг бе като хипнотизиран. Виждам очите ти.

На автомобилната алея отпред бяха паркирани два Мерцедеса: червен и зелен. Мъж над петдесетте седеше на капака на зеления. Беше облечен като за ветроходна регата. Блуза Ла кост и преметнат пуловер на раменете. Въпреки възрастта изглеждаше доста спортно и причината не бе само в дрехите. Стойката на стегнатото му тяло, лекият маниер в движенията; всичко това подсказваше колко приятен и изискан е този човек. Свободата бе за него като естествен жест, като намигане.

Резето изръмжа с тежък звук. Вратата се отвори и младеж, доста небрежно полуоблечен излезе на алеята. Мъжът се приближи до него и след силна прегръдка се разцелуваха по бузите.

- Пораснал си.

- Ти също.

Шегата им се стори доста забавна и те дълго се смяха, влизайки вътре в къщата. Резето хлопна. Смехът продължаваше, докато не го погълна къщата.

Там, в мрака на коридорите й, те си разменяха кратки любезности, без да пресилват нещата. Държаха се естествено. Минаха през кухнята, откъдето момчето взе няколко чаши и напълни каната с оранжада.

Седнаха в беседката. От градината се носеше весел лай на куче и слънчев женски смях.

- Това майка ти ли е? - Подозрително попита мъжът.

Момчето само кимна, видимо развеселено.

- Добре си прекарвате двамата.

- Идва всяка събота и ако е много разстроена, остава да спи тука. Опитвам се да я задържам... но не като я разстройвам, разбира се.

- Каза ли ти за Сиси... И че й се обадих.

- Да.

- Виждам, че добре си я успокоил.

- Наздраве - младежът поднесе чашата си към неговата и намигна - това винаги действа успокоително.

- Можеше да станеш лекар. Да се грижиш за хората. Бива те.

Мики помълча малко.

- Знаеш ли къде се намира Сиси? Можем ли да отидем при нея... всички заедно.

Баща му клатеше глава в някакъв унес.

- Ако не си ти, сме загубени...

Жената влезе ненадейно в беседката, без дори да ги предупреди с игривия си смях, с който огласяше градината преди малко. Тя спря. Закова се на място с разперени ръце - щеше да разказва нещо. Всички мълчаха. Момчето каза:

- Изненада ме на вратата. Обади се, когато вече бе спрял пред къщата. Нямах време да ти съобщя. Доста се зарадвах... че вие двамата ще се видите... ние тримата заедно.

Мъжът се изправи, подаде ръка и покани жената да седне до него. Само той от тримата бе способен да овладее положението и се зае. Жената прие първо ръката, после поканата, видимо поласкана и притеснена, но с голяма доза неприкрита кокетност, подходяща точно за такива случаи. Момчето ги следеше внимателно, без да ги изпуска от поглед; мъжът галантно наля уиски на жената, после оранжада. Извади пакет цигари и покани дамата да запали, след което самият той запуши. Момчето с бърз жест отказа още преди самото предложение. Баща му се усмихна. Всички се усмихваха. Кучето излая в далечния край на двора.

- Е, разказвай как си - мъжът отново бе пръв; думите бяха отправени към бившата му съпруга - по телефона почти не проведохме нормален разговор... Колко глупаво от моя страна да го споменавам, извинявайте!

- Добре съм, благодаря!

Тя не излъга, това бе самата истина. Водеше безметежен живот именно благодарение на парите, които той й бе оставил след развода. Посещаваше редовно сина си в "идиотската" му извънградска къща и бръщолевеше с приятелки в останалото време. Проявяваше голяма резистентност към алкохола и с удоволствие го поемаше в големи количества.

- А ти как си? Около мен не се случва нищо, ама наистина нищо интересно. Как вървят делата в кантората ти?

Тя добре знаеше. Славата му не бе от вчера и всеки ден се множеше. В нейните приятелски кръгове клюките, на които залагаха като основна тема за разговор, я бяха осведомили прекрасно, а и градът не е кой знае колко голям, че да има скрито-покрито.

- Работа, само работа. Въпреки безкрайно множащият се брой помощници, работата все повече ми тежи. Да не говорим, колко отдавна ме е отегчила... но бизнес, сама разбираш.

Той направи пауза, в която се разбра, че ще продължи разговора.

- Все по-често си мисля за вас. Казвам самата истина. Не знам дали няма да прекъсна нещо лично между вас двамата, но дали е възможно и аз да се присъединявам от време на време към компанията ви в съботите...

- Разбира се - побърза да каже момчето. - Мисля, че началото е поставено.

- Ще се радвам! Ти нали нямаш нищо против?

Жената го погали по ръката в знак на съгласие. Това беше интимен момент. Първият от много години насам. Това достави удоволствие и на тримата. Мъжът прие ръката й в своята и я притисна нежно с другата. Извърна се към градината и каза:

- Чудесна е. Това е, което учеше, нали? Градинарство. Великолепна е, ей Богу!

Момчето благодари. Градината бе неговата страст. Поизместена от известно време от увлечението му по писането. Но в делничните дни той й отдаваше заслуженото. Бе прихванал много диви видове - предимно цветя - от гората, и майсторски ги бе комбинирал с дълго селектирани екземпляри.

И тогава, в един прекрасен ден, ти ме намери. Втренчено в мен, Окото на тавана ме събуди. В огромната му зеница гореше ярък пламък. Можех да прочета мислите ти. Чувах шепота ти. Искаше ме. Сега трябваше да те потърся и аз.

Станах от леглото и се облякох. Излязох и поех по улицата. Посоката беше ясна. Право към теб. Север, Юг, Запад, Изток, горе и долу: това бяха само понятия. Заобикалящият ме реален свят трептеше като мираж. Окото беше всичко, което ясно виждах. За което мислех и което чувах. То бе моят фенер, чиято светлина трябваше да ме преведе през мрака на реалността.

Ти ме зовеше. Откри ме. Най-после ме повика. Колко чаках, колко дълго само...

Сега това бе без значение.

- Красиво е. Тук ли прекарваш времето си? Майка ти ми каза, че намерението ти да станеш писател е сериозно. Аз те подкрепям.

- Да, знам. Благодаря все пак, за подкрепата!

Стоеше неподвижно в една от тесните алеи на малкият си парник. Тук бе неговата лаборатория.

Колко ли време съм прекарал така?

- Добре ли си? С майка ти се зачудихме къде си.

- Как върви помежду ви?

- Спокойна е и е естествена. Имам чувството, че флиртува с мен. Бях забравил колко е добра. Бедата е, че след това...

- Няма нищо. Знам за какво става въпрос.

- Завиждам на интуицията ти. Никога не съм се притеснявал за теб. Лошото е, че и за Сиси никога не се притесних, а винаги е имало повод.

- Татко, това е минало. По-важното е да го направиш сега. Още повече, след като те е потърсила. Сега, когато можем заедно да й помогнем, или поне да се опитаме. Ако тя, разбира се, е съгласна.

Двамата, мъжът и младежът, излязоха от парника - красива постройка от дърво и стъкло във викториански стил, с два кипариса отпред. Ситният чакъл скърцаше под обувките на мъжа. Босо, момчето направи крачка встрани и стъпи на меката трева. Огромният блъдхаунд се дотътри мързеливо и се присъедини към компанията им. Тромаво и първоначално клатейки само уши, той разтръска цялото си тяло, почти без да забавя ход.

В хода на разговора момчето поведе мъжа към края на градината. Стигнаха до високия зид. Показа му едно от любимите си съзерцателни занимания напоследък - огромния мравуняк в подножието на високия бор, единствения от тази страна на дувара. Момчето беше клекнало, мъжът го последва; кучето стоеше настрана - седнало. Мълчаха. Мравките - големи и кафяви - полазиха босите крака на младежа. Той размърда пръсти на краката; спомни си за една книга - "Танцът на мравките".

Мъжът се приведе и сложи разперена длан върху мравуняка, тя веднага покафевеня. Подържа я няколко секунди, вдигна я, отръска я от мравките и я поднесе пред лицето си свита в шепа. Дълбоко вдиша от мравчената киселина по нея и очите му се насълзиха. Беше щастлив. От много отдавна - цяла вечност - не бе го изпитвал, истински, просто.

Кучето втренчено гледаше в предните си лапи. Не мърдаше. Ноздрите му нервно потръпваха. Душеше, не можеше да смогне. Търсеше във въздуха обяснение за усещането, за гъдела, за киселия аромат.

Кафявото множество ги помете - мъжът, момчето и кучето. Една друга вселена.

Виждам очите... те ме водят.

...Очите, които следвам.

Строгите градски черти в контурите на къщата бяха като невинен белег, тънък нюанс, върху цялостния й провинциален стил и дух. Много напомняше на вилите от крайбрежието. Притежаваше тяхното умение да внушават целогодишно жизнено очарование, макар и рядко обитавани.

Разположена на висок хълм, превзет от борова гора, тя оставаше скрита, приютена сред свежия аромат на шишарки. Като средновековен замък, но със своите скромни два етажа, тази перла от дъното на небето вещаеше спокойствие и в крайна сметка го даряваше на своя стопанин.

Във вътрешността й - тъмна, каквато я желаеше сегашния й господар - коридорите - криещи безброй ниши, затворени зад тесни врати - свързваха полуетаж ни тераски и фоайета в един не сложен лабиринт.

На втория етаж в голямата празна стая тежките завеси почти незабележимо се поклащаха. Белите стени поглъщаха.

От фоайето на малката тераса пред стаята едва доловимо долиташе леко почукване. Жената седеше отпусната в креслото върху малката площадка - притихнала, прикрита в полумрака. Поставила крак връз крак, тя леко поклащаше единия, върхът на обувката й ритмично докосваше масичката пред нея. Беше се унесла в този ритъм. За първи път къщата й допадаше. Свързваше я с позорното бягство на сина си - както бе склонна да определя преместването му "в този пущинак". Сега всичко това я привличаше. За момент, много кратък наистина, тя се запита дали да не го припише на уискито, но познавайки се, отхвърли тази смешка. Алкохолът нямаше чак такава власт над нея, защото тя бе водещата, по-силната в тази приятелска връзка. Партньори в добро и лошо или за добро или лошо - някога се опитваше да направи разлика, но бързо се бе отказала.

След като синът й и бившият съпруг се запиляха в парника и уискито свърши, тя се отправи към къщата. Наля си в чашата и незнайно за нея как, не се върна навън, а влезе в тъмните коридори. Не се ядоса както сутринта на мрака, който я караше да се чувства безпомощна, неориентирана - озлобяваше се срещу всичко, което й го напомняше. Не влезе и в съседната стая - тази на сина й - а се качи по дървеното стълбище на втория етаж. Качваше се бавно, правейки почти незабележима - за част от секундата - пауза при всяка стъпка нагоре, стъпало по стъпало. Запита се в коя ли част на къщата, извън своята стая, прекарва времето си синът й . Прииска й се да усети мястото, да го притисне - да го накара да се издаде само. Да изплюе пиленцето. Подсмихна се на мислите си.

Минаваше от стая в стая, после отново. Докато не отвори мъничка врата, зад която стъпалата водеха надолу. Следвай ме!

Не бе в способностите й да прецени, че в цялостното разположение на къщата бе невъзможно тази стълба да води надолу - нито пък уискито щеше да й позволи - но сега интуицията й казваше, че нещо не е така.

- Колко странно! Мъничка стълба - голяма тайна.

Когато ме намериш ще бъда само твоя... а ти единствен мой - единствено мой.

Тя затвори. Виеше й се свят. Подпря се на перилата на балкона. Придърпа се по тях до фотьойла и се стовари на него. Отпи голяма глътка от уискито. Не се съмняваше, че ще помогне.

- Безотказно е.

Постави чашата на масата и преметна крак връз крак. Отпусна се. Намери ме! Вземи ме със себе си!

Присегна се за чашата и отпи.

- Безотказно е.

Извърна глава към голямата празна стая, намираща й се отляво. Вратата бе отворена докрай. Видя през прозореца борове в далечината - някъде зад големия дувар. Завесите се клатеха, макар че прозорецът бе затворен. Не можеше да види белите стени. Окото на тавана на стаята.

Аз ще те намеря. После ти.

- Какво правиш тук?

- Безотказно е - постави отново чашата на масата.

- Удобно ли е?

- Много. Защо друг път не си ми показвал втория етаж? Толкова е жив, макар и празен.

Той се усмихна. Знаеше, че не е пияна. Как да си обясни противоречието в поведението й.

- Защото не го харесваш, както цялата къща. - Беше убеден, че тя тайно се качва на втория етаж - въпреки че това бе само догадка, не потвърдена и с най-елементарно доказателство. Тя не се предаваше. Идваше всяка събота (почти винаги оставайки за през нощта) и въпреки че бе готов (правеше го с удоволствие) да я посреща, бе убеден, че зад привидната й загриженост тя търси нещо. Не можеше да се отърве от усещането, че майка му контролира събитията в по-голяма степен, отколкото на него му бе възможно. За това стоеше на страна, пасивен, в позицията, от която пръв ще улови и най-малката грешка от нейна страна. Копнежът му по нея вече бе на прага да го издаде. Разговорите им ставаха все по трудни за него. А тя бе желязна, маскирана като понапита кокона. Желязна бе и сега. Непрекъснато го сюрпризираше с невинни подмятания.

- Знаеш ли, че тя е жива? - Изненада. Ето, че го направи пак. Не му остана нищо друго освен усмивка. Една мила усмивка в стил "мила моя мамо".

Чуха се бързи стъпки и от стълбището се появи мъжът. Кучето чакаше в подножието.

- Какво правите тук горе? С Бък ви чакахме в беседката, но той е толкова скучен... - те не обърнаха внимание на шегата му. - Може ли да разгледам?

- Заповядай!

Мъжът влезе в голямата празна стая.

- Отвън не изглежда толкова просторна. Къщата имам предвид - долетя гласът му.

- Разбрах.

Баща му продължи с другите стаи, отваряйки врата след врата.

- Почти няма мебели...

- За какво са ми.

- Само легла... - отново се върна във фоайето при тях. - Изглежда посрещаш много гости.

- Ти си вторият, откакто купих къщата.

- Сериозно! - Отново се беше заел да разглежда, но сега се бе обърнал към Мики. Гледаше го сериозно и с укор. - Значи майка ти все пак е права. Загазил си го.

- Не съм казвала загазил, но в общи линии е това. Права съм. Но са нужди години и ти да го разбереш.

Той не обърна внимание на думите й, отново зает с къщата, но й отговори:

- Разбрах го отдавна, но не го проумявам... Ха, зад тази врата е имало стълба някога, но е зазидана. Виж тук има само едно стъпало надолу...

Скрий ме. Не им позволявай...

- Хайде да ядем - изненадващо предложи Мики. - Мамо, да ти помогна?

Той й подаде ръка. Баща му стоеше пред малката отворена врата и не мърдаше.

- Хайде ела. - Бутна вратата въпреки съпротивата на ръката му. - Това е някаква стара приумица.

Тримата заслизаха на долу. Най-отпред жената, после мъжът и момчето. Кучето ги гледаше от подножието на стълбището. Те го подминаха, тогава то направи крачка напред и стъпвайки само с предни лапи на първото стъпало, приведе глава между тях.

Колата пресече пътя ми. Отмина ме. Ти стоеше там - на другият тротоар. Най-красивото момиче въобще. Вперилa поглед в мен - очи, които хипнотизират (привличат).

- Очи, които хипнотизират - привличат. - Прошепнах аз, взрян в теб.

- Ти ме намери - почувствах те да казваш.

- Ти първа - прошепнах от отсрещния тротоар.

Върволица от кафяви мравки пълзеше нагоре и надолу по колоната на беседката.

Мравешка Вавилонска кула - мислеше си мъжът.

- Умислен си - намеси се жената - разкажи.

- Гледам мравките. Сетих се за Вавилон - онази библейска история, за хората и техният стремеж...

- Доста банални мисли за адвокат с преуспяваща кантора - присмя му се тя. - Доста лесно може да се превърнем в богове за мравките - усмивката изглеждаше неизтриваема от лицето й. На точни интервали тя отпиваше съсредоточено от чашата си.

Мъжът доста се двоуми, но го каза:

- Така и не можах да разбера през всички тези години откъде идва цинизмът ти - дали от злоба или пък от безпомощност.

- Ще ти кажа. И от двете. Макар това да не е истината. И понеже за всичките тия години ти най-сетне питаш, ще ти кажа истинската причина. Беззащитност, скъпи! Защита и разбиране, които търсех от и при теб. Когато бях до теб. Но това е минало. Не го забравяй. Поне за мен е. - После подхвърли, за да приключи темата - не си пиеш уискито.

- Малко преядох. Къде е Мики?

- Малкият писател пише.

- Той показва ли ти какво пише?

- Спомена. Но се страхувам, че може да сметне евентуален интерес от моя страна като примирение към това му увлечение. А аз съм непримирима, а и наистина не ме интересува.

- За това пък аз съм доволен.

- Не е хубаво човек да среща недоволни адвокати. - Той подмина и това. - Харесва ли ти къщата?

- Очарователна е. Градината е превъзходна. Мики разбира от тези неща. Щастлив е тук. - Измери я с поглед. - Защо питаш? О, предполагам и тя не ти допада.

- Не забравяй, че съм тук всяка божа събота. - Приведе се и си наля. Подчерта усмивката си като за снимка, погледна го в очите заядливо. - Чудиш се как издържам на толкова пиене. С годините, скъпи, се придобива резистентност. Нали не ми се налагаше да работя.

- Да, да - не искаше да я слуша - това вече сме го говорили стотици пъти. Защо попита за къщата? - Настоя той.

- Какво искаш да кажеш? Така, от учтивост... - но в крайна сметка си призна, - за да сменя темата. Какво си се хванал за тая къща? Все пак е красива - ето и аз го признавам. Какво ме притискаш... - тя го погледна изпитателно в очите. - С Мики... Вие двамата сте се наговорили. Там отвън - махна с ръка към градината - докато аз бях вътре - сега ръката й описа дъга и посочи към къщата зад гърба си.

Той я гледаше не толкова снизходително, колкото със съжаление.

- Нищо подобно. Знаеш ли...

- Копелета - изпразни чашата - копелета.

- Стига! - Мъжът направи кратка пауза, за да смекчи строгостта в гласа си, едва тогава продължи. - Ти беше горе... имам предвид - на вторият етаж. - Търсеше думите, притесняваше се как да й го каже. - Не забеляза ли нещо странно?... Стаите, вратите.

Жената не го изпускаше от очи. Но когато чу последните му думи, те я накараха да се приведе напред, завъртя лице, така че го фиксира с едното око почти от упор.

- Какво искаш да кажеш, миличък? Какво им има на стаите и вратите?

- Тази къща е... не знам как да го кажа. Когато се срещнеш с някого, ох, как да го кажа - човек, живо същество - не се замисляш над това... ти знаеш, че е жив, защото той си е жив, нали, няма как да не е. - Направи драматична пауза. - Но когато, както сега, това е... къща, по дяволите... само една къща... Тогава се стряскаш, когато усетиш - както се случи с мен, или пък както ми се стори, и аз не знам - че... ето, ще го кажа, имам усещането, че тя - къщата - е жива. Да, жива.

Жената го погледна с другото око.

- Или ти си откачил, или аз съм пияна. Залагам на първото.

- Знаех си, че не трябва да ти казвам. Но нямаше на кого. Изпитвам нещо... Имам непреодолимо усещане... На Мики пък най-малко можех да кажа...

- Защо? Нали къщата е негова.

- Нищо ли не усети там горе? - Той посочи по посока на втория етаж.

- Ами - забави се, не й се искаше да си признава (толкова характерно) - хареса ми. Усетих се безгрижна...

- Нима? - Закачката му се изплъзна. - Извинявай! Никога не съм изпитвал нещо подобно. Ти май не схващаш? Склонна си да ми се подиграваш. Сега ти е паднало и не ще изпуснеш.

- Да, сега ми е паднало. Виж, миличък, живея без теб вече толкова години и не страдам. Но нека не говорим за нас. Разказвай, слушам те. Ще ти се подигравам друг път - тя се изсмя доволна и отпи от уискито си също доволна.

Мъжът прие шегата и поднесе чашата си към дамата. Чукнаха се приятелски. Тогава тя го изненада:

- Видя ли завесите в голямата стая? - Наистина изглеждаше стъписан. Бе успяла да го заблуди напълно. - Те се движат. Стените всъщност не са бели. Тоест бели са, но това под тях не е бяло. То не е точно определен цвят - рисувано е.

- Какво искаш да кажеш?

- Мики е този, който стои зад всичко. Той живее в пълен мрак. Често съм го засичала да се застоява в бялата стая. Стои на прозореца, взрян в нищото - като хипнотизиран. Много се безпокоя за него, но няма с кого да го споделя. А и искам да действам. Пак няма с кого. Единственото, което мога да направя, е да идвам всяка събота и неделя. Всичко това има връзка с писането му.

- Как така?

- Пише за едно момиче - за очите й, които го привличат. Зоват го или нещо такова. - Мъжът не изпускаше нито дума. - Правя се, че не се интересувам, но често се ровя в компютъра му, доколкото ми стигат познанията. Между другото, не е много сложно, дори за пияна лелка.

Много се смяха. Но имаше и още нещо...

Беседката позволи на мравките да използват една от колоните й за своя мравешки Вавилон. Мъжът - на име Траян - и жената - Ивана - вече знаеха повече заедно, отколкото всеки поотделно. И все пак имаше и още нещо - къщата.

Някой в тъмата е сбъркал играта.

Добре дошъл,

а на страна, към себе си:

Това сърце, горкото,

ще е жертва на окото.

На лунната морава - самодивски танци.

Момчето и неговата фея ги наблюдават отстрани, сплетени в нежна прегръдка.

Огромна клада пръска огнени отблясъци из тази феерична нощ.

Изплашен мрачен демон в гората

се почесва по рогата.

Мила моя!

Мили мой!

Нежно гали я той.

Облаци скриват луната.

Пламъкът секва играта.

Гората разкрива своето изчадие.

На тъмната морава

самодивски танц се разпилява.

О, мили мой!

Скочил е той

в демоновото лице изревава

Стой! Или умри изчадие!

О, мили мой!

Кошмарен писък изтръгна Мики от съня. Скочи в завивките и зачака. Нищо. Наостри слух пряко сили. Нищо... и тогава чу леко хлопване на врата. Скочи от леглото. Очите му играеха в тъмното. Виждаше в мрака като котка. Тишина... Но не, леки, прикрити стъпки достигнаха до ушите му. Черепът му кънтеше в резонанса им. Издайнически на втория етаж изскърца дъска. Той плавно пристъпи към вратата и тихо я отвори. Изчака. Отново тишина. Премина в коридора. Долавяше собственото си дишане, но нищо повече. Приближи до стълбището, водещо към втория етаж. Внимателно сложи крак върху първото стъпало, намести го и с бързи движения изкачи няколко стъпала. Замълчаха, не го издадоха. Отново някъде горе изскърца дъска. Като с един скок той се озова на горната площадка, на тераската, погледна през отворената врата на голямата бяла стая. Окото на тавана. Мина към другата врата в съседство, където настаняваше майка си.

Майка му се ослушваше - будна, седнала в леглото. Писъкът я изкопчи от сладкия, дълбок сън, плод на количеството алкохол, което бе погълнала през деня. Не бе уплашена. Тази не бе първата й нощ в къщата, където шумовете вече не й правеха впечатление. Тя търсеше друго. Чакаше го отдавна. И тази нощ то се бе появило. Долавяше движенията отвъд вратата на стаята си. Можеха да са от всеки и от всичко. Тихи и тайнствени. По дяволите, тази къща!... Но въпреки този порив, връхлетял я с яростна решителност, тя не стана от леглото. По дяволите, тази къща!

Само вратата, като реална преграда, стоеше между тях двамата. Но Мики я виждаше седнала в леглото. Мощта на Окото го изпълваше. Ела, мили мой!

Мики се отдръпна от спалнята на майка си. Плъзгаше босите си крака по дъсчения под, той му се подчиняваше - без глас, без ропот. Щеше да издаде всеки друг. Направи го. Изскърца. Идваше от другия край - там, където Мики бе настанил баща си. Мръдна глава на една страна, без да движи тялото си и видя силуета. Вратата го скри зад себе си. Мълчание.

Ела, мили мой!

Той се приближи до малката врата. Отвори я и влезе.

О, мили мой!

Фееричен отблясък заигра по лицето му. Задържа се там, унесен в танца си, и се спря в очите му.

Утрото на новия ден, донесено - както винаги - на крилете на митичен блъдхаунд, влетя в стаята.

Бък се повъртя около господаря си - лежащ по корем, единият му крак, свит настрани, а другият изпружен като жица. Беше събрал ръце под главата. Тениската се беше набрала чак до гърдите, така че коремът му се опираше гол о паркета. Кучето го близна по босия крак. Сетне легна пред главата му и зачака.

- Добро утро, Бък, Вестителю на зората! - Мики се завъртя мързеливо по гръб. Бък се изправи и застана над главата му. - Какъв приятен ден ще е днес, нали, Бък? - Разтърка очи. Кучето дръпна глава назад, тъй като ушите му пречеха на господаря и с джафкане даде утвърдителен отговор. - Кога ще се научиш да правиш кафе, а, Бък, кога?

Песът избяга от срам в градината. Мики го последва до отворената врата и застана на прага. Протегна се. Слънцето грееше някъде зад къщата. Върховете на боровете отсреща се къпеха в лъчите му.

Отиде до кухнята и си сложи вода в джезвето. Вареното кафе му допадаше. Сетне включи кафе машината да загрява за капризната си майка. Бък лаеше по нещо в градината. Секунди по късно Мики го видя седнал извън сянката на къщата, къпещ се в слънчевите лъчи. Целият блестеше във великолепно кафяво. Приличаше на древно езически божество.

- Няма съмнение, че е! - На себе си, тихо довери Мики. Включи осветлението в кухнята и се зае със закуската.

- Мирише вкусно. Добро утро, скъпи!

Беше минал само час и ето, че майка му беше на линия. Перфектен биологичен часовник - помисли си той.

- Добро утро! Татко спи ли?

- Вече не. Минах покрай стаята му и почуках. Увери ме, че ще бъде тук след малко.

От горният етаж се дочу шум - бавни, мързеливи сутрешни движения.

- Адвокатите сутрин не са така щастливи като нас.

Той и се усмихна. Видя я как се повъртва. Искаше й се да започне направо с уискито. Най-накрая стигна до машината и си пусна кафе. И двамата се настаниха на масата.

- Добре, че ти купих тази машина... че какъвто си дивак...

- Така пò ми харесва...

- На палачинки ли ухае? - Беше баща му. - Добро утро!

Отговориха му в един глас.

- Кафето... как го предпочиташ? Еспресо, турско или нес.

- Еспресото е божествено. Само за адвокати. - Беше свикнала сама да се смее на шегите си.

- Да, еспресо, ако обичаш. С мляко, моля.

- Още не разсънен, а така учтив!

- Затова пък ти си кукуряк.

- Е, не колкото изглежда отстрани.

Мики поднесе кафето. Засуети се.

- Няма ли да е по-добре да закусим в беседката.

- Да, наистина. Чудно ще е.

Всички се заеха да изнасят кафета, палачинки, сладка. Последен в беседката пристигна Мики с купа бухти.

- Жестоко! Удовлетворението да си майка на такъв син е наистина неописуемо.

- Знаех си, че има и още нещо освен палачинките. Долавях го, но сутрин винаги ми е трудно.

Бък се домъкна. Седна на алеята. Гледаше ги, слушаше ги, докато закусват; не мръдна от мястото си. Разбра, че както вечерта се бяха уговорили, ще ходят на посещение при Сиси, която той не познаваше, освен по име. Стана му ясно, че тя е сестра на господаря му, по-голяма, както успя да долови. Също и човек, за когото всички се тревожеха. Думата секта му бе непозната, но схвана, че е лоша. Свързваха я със Сиси. Вече знаеше, че няма да го вземат със себе си, защото на мястото, където е Сиси, не допускат кучета. И тримата бяха много мили и внимателни един към друг. Беше виждал Мики да се държи така с майка си, но другият човек бе нов за него. Макар той (човекът) да му обясняваше предния ден, че го е подарил на Мики, когато Бък е бил "ей, такова, малко пале". Всички те не споменаваха за нощта, прекарана в къщата, дори не го мислеха, но той можеше да го долови. Знаеше какво се бе случило, защото беше там. Бил е там и в други нощи, стаен в мрака. Много, много от тях бе прекарал буден, чакайки господарят му да се завърне отново в къщата. Те двамата толкова я обичат. В нея и той - Бък - е господар. Тя също е техен господар. Господарското братство бе чувал неведнъж Мики да казва през смях:

- Това куче е невероятно! Стои така вече сигурно час. Не е помръднало. - Мъжът затягаше цигарата си. С жената бяха минали към тази част от закуската.

- Трябва да пооправя някои неща и себе си и можем да тръгваме. - Ивана загаси цигарата си. - Максимум час и половина.

- О кей.

Тя стана и напусна беседката по посока на къщата. Кучето се помести малко и пак седна.

- След малко и ти ще ядеш, Бък.

Мъжът и момчето станаха и се разходиха из градината. Минаха покрай мравуняка. Кучето изчака настрана, после продължи да ги следва. Слънцето приключваше със сянката на къщата. Отдавна я бе преполовило. Смолата по боровете блестеше огряна от лъчите му. Преди да влезе в къщата, Мики спря и го погледна, без да предпазва очите си. Усмихна му се. Сетне се скри в къщата.

Два часа по-късно всички се събраха на пиацата пред къщата. Мики изкара стария си черен СААБ. Бяха се разбрали всеки да пътува с колата си до града и после с неговата до санаториума на Сиси. Майка му, разбира се, не се съгласи лесно, но накрая бе принудена да приеме.

- Сигурно си мислите, че сте ме убедили, но грешите - заключи тя - защото не е така. Хич и не си го въобразявайте. - Качи се в червения си мерцедес и отпраши. Синът и бащата я последваха, качвайки се в колите си. Бък излая зад оградата. Слънцето току приключваше със сянката на къщата. Погледна изплъзващите се автомобили. Мрачни облаци се задаваха от север и бързо го закриха. Къщата потъна в приглушената светлина.

Бък се завтече вътре - Мики му бе оставил открехната външната врата на кухнята - и бързо се озова в подножието на стълбището. Стъпи с предните си лапи на първото стъпало и сви глава между тях.

Голямата бяла стая шумеше с тежките си завеси.

Декември 2003 г.

 

 

© Калин Кермов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.07.2004, № 7 (56)