Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧЕТЕНЕ НА СТИХОСБИРКАТА "СНЕЖИНКИ" НА ЕКАТЕРИНА НЕНЧЕВА ПРЕЗ "СЪН ЗА ЩАСТИЕ" НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Яница Радева

web

В настоящия текст ще се опитам да разгледам лириката на поетесата Екатерина Ненчева като докосната от "сложната простота" (Георгиев 1992: 174) на Славейковата лирическа миниатюра. Имайки предвид ролята, която личността на Славейков изиграва в житейската и творческа биография на поетесата1, можем да предположим, че в стихосбирката й "Снежинки" (1909) ще попаднем на поетични находки, които да определим като принадлежащи към жанра на лирическата миниатюра.

Миниатюрата, която Славейков реализира, според Никола Георгиев утвърждава насока в литературата ни, "в която по-преките социални тенденции отстъпват за сметка на индивидуално човешкия досег с природата, любовта, самия себе си и битието" (176). Още при излизането на стихосбирката на Екатерина Ненчева през 1909 г. е забелязано умението й "да свърже своето лично настроение с природата; по-точно да предаде на природата своето настроение, да я одухотвори с него" (Гечев 1909).

Обектите на изображение и предметите на съзерцание на Екатерина Ненчева са потоците, цветята, нощите, "месечко", морето, липите. Някои от тези съзерцателни единици можем да забележим и у Славейков - като потока или цветята, други като - нощта, деня или сланата - са съответстващи семантично на други образи от стихотворенията на Ненчева. Мотивите, които поетесата разработва в своите текстове, са по-ограничени, в сравнение със Славейковите, съсредоточени както върху самотата, така и върху любовта като страдание (или радост), върху другия бряг (смъртта), труда и творчеството. Ненчева, изхождайки от откритието си, че "в любовта има всичко", пречупва през това светоусещане всички възможни мотиви, които поезията й би могла да реализира. Поетесата през окуляра на нещастната или очакващата любов гледа всички чувства, които околното съзерцание може да й предложи.

Мотивът за "нехайния любим", който с лъчезарното лице на деня отминава нощта в известното Славейково стихотворение "Плакала е горчиво Нощта" се реализира у Екатерина Ненчева чрез образа на игривото поточе ("Шурти поточето игриво"), което "отминува/ към други, ощ немилвани цветя...". Денят и поточето са фигури на младостта - техните белези са белотата ("белий ден сияен"), безгрижието ("нехаен" - за деня, "шурти поточето игриво"), самоувереността ("белий ден сияен", "отминува/ към други" - поточето). Поточето на Ненчева отнася дара на цветята - "лист по лист отронен" със себе си към другите още непознати, недостигнати, неизучени цветя-лица, както денят, огледал се в капчиците-роса отминава "нехаен". Съчетанието "лист отронен" от стихотворението на Ненчева напомня за "Спи езерото", но то няма асоциации с тази Славейкова миниатюра. "Лист отронен" от "Спи езерото" свързва двата свята - на "белостволи буки" и техните отражения, на реалния свят и света на сенките2. Съчетанието "Лист отронен" при Ненчева също е разположено във финалното двустишие на стихотворението и в неговото функциониране можем да открием сходства със забелязания от Никола Георгиев в "Спи езерото" поантов завършек на миниатюрата: "Заключителното двустишие (в "Спи езерото" - б.м., Я.Р.) застава върху по-широка гледна точка, с поглед върху минало, настояще и бъдеще, с различаване на миговете на покой от миговете, когато понякога отронен лист пада върху езерото." (Георгиев 1992: 169). При поетесата "лист отронен" е дарът на влюбения субект - част от тялото на цветето, част от цялото му, с което поточето отминава към другите. Финалното двустишие при Ненчева е насочено навън, извън рамките на стихотворението и към бъдещето, където ще се реализира срещата с "други ощ немилвани цвета", но в същото време цветята не се припокриват с нощта - нощта е безнадеждна, скръбна, изнурена ("каква й скръб тъми лице"), а цветята са "засмени" и "сякаш упоени - оборват тихо бледи си челца."

И с лист по лист отронен отминува
Към други, ощ немилвани цветя...

Чрез предлога "с" - с взетия дар - се отчита разликата с деня, който, огледал се като Нарцис, отминава. Срещу тъмното лице на нощта имаме засмените, упоени лица на цветята - техният дар е бил приет - има я надеждата, от която нощта е лишена, упояването им от течността, водите на поточето ("струи му сякаш хладни") намесва във възприемането на текста, характерната за любовната лирика на Ненчева реализация на чувството чрез пиенето.

Цветята са статични, поточето отминава край тях, както денят край сълзите на нощта. Това стихотворение на Ненчева - чрез фигурите на "крайбрежните цветя" и движещата се вода асоциативно се свързва с друга Славейкова миниатюра - "Ревнив синчец, горкинко цвете". Тук обаче имаме не фигура на поточето, което се движи към други "немилвани цветя", а цвете ("ревнив синчец"), което заступорено към брега, посреща дадените му милувки, за спомен от отминаващите вълни: перспективата е сменена - гледане през цветето, което остава, а не през поточето, което продължава. И вълните като поточето са "игриви", те отминават като деня, те са движещи се и поради това милувките им са винаги отсъстващи, вече отминали, били. И в двете миниатюри на Славейков, и в стихотворението на Ненчева се разпознава двойката на "чакащия" и "отсъстващия"3, но докато при Славейков "чакащият" е изправен пред ревността ("ревнив синчец") и тъгата ("плакала е горчиво нощта") от несподелеността, при Ненчева, "чакащият" в конкретното стихотворение си остава единствено чакащ - с "оборени челца" - все още в екстаза на милувката (но в повечето стихотворения от "Снежинки" самата отделеност от любимия обект е причина за тъга, въпреки наличността на любов). В друго стихотворение от "Снежинки" - "Нощта с вуала си сребрист" - чрез отражението във водите ("В струи му тихи, отразена,/ потрепва ясната луна - усмихната, блажена...) се осъществява възможността за любовната среща, за разлика от "Плакала е горчиво нощта", където отражението е по-скоро елемент на нарцистична самодостатъчност.

Сливането в едно на влюбените сърца и чуждите очи, които могат да погубят любовта - това са други общи моменти, които сродяват текстовете на Екатерина Ненчева и Пенчо Славейков - не само тематично, но и чрез общите елементи, изграждащи отделните миниатюри. Липи и шепот в нощта във "Вечерни сенки несетно" срещу липи и ти и аз в "Едни липите сребърни над нас" са идентични образи, които подхващат диалог между двете стихотворения. Липите са и образ, открит в стихотворенията на Хайне, в съчетание на вечерен шепот под тях. За пример ще послужи следният откъс:

Младите липи ухаят
от нощта опиянени.
С песен въздуха изпълва
славей в клоните зелени.
...
Погледни листата - колко
много на сърца приличат!
Под липи затуй се срещат
тез, които се обичат.

Младите липи ухаят, Хайнрих Хайне (1981)

Едни липите сребърни, над нас
склонили спотаено клони,
те чуха думите, кои тогаз
сърдце ти първи път отрони.

И днес самичка, в тъжна самота,
покрай липите ли минувам, -
заслушана във техните листа -
пак твойте първи думи чувам...

Екатерина Ненчева

Вечерни сенки несетно
в сянката една се сляха,
тънат и глъхнат звуци
във тишината плаха.

Песен отнейде се чува -
песен ли, стон ли сепнат?...
Приказка тъмна липите
тъмно в тъмата шепнат.

Пенчо Славейков

Началните и крайните думи от първия и последния стих на тези стихотворения на Ненчева и Славейков си споделят впечатления: при него "вечерни сенки" - "шепнат", при нея "Едни липите" - "чувам". Шепотът и чуването са важни елементи в любовния диалог в двете стихотворения. Единствено шепотът, който лирическият аз иска да чуе, е звукът, който остава - "тънат и глъхнат звуци/ във тишината плаха", казва стихът на Славейков. Онова, което надмогва тишината, е: "приказка тъмна липите/ тъмно в тъмата шепнат." Срещу шепота на липите от Славейковия текст стои релевантно на него чуването, под тях, на лирическата героиня на Ненчева - "Заслушана във техните листа -/ пак твойте първи думи чувам...". Първите чути думи са думите, които остават в "тъжна самота", думите, които траят между липите, може би защото "склонили спотаено клони,/ те чуха думите...". Чуването на думите е свързано с тяхното повторение - липите помнят, те са се превърнали в ехо - "шепнат", казани думи, сливат думите, както и сенките в едно, слово и спомен стават едно и също, затова е възможно да бъде чуто отминалото.

Смехът при Екатерина Ненчева има особена функция, която го отпраща твърде далече от усмивката ("ах, твоята усмивка! С лъч небесен/ душата ми огря..."). Смехът е присмех ("твоя смях не може днес ме победи") или маска ("нима не чуеш през смехът/ на мойта ридающа душа - плачът?"), той е неискреност, загубена невинност, кънти на кухо. Смехът в "Сън за щастие" също има особена натовареност - той е звук, но не е дума - чаканата дума. Той идва вместо нея, но не, за да я замести, а да предвести невъзможното й явяване ("Едничка дума... тя я не продума"). Смехът е "студен ответ", както в "Снежинки" "студено/ на устните ми беззвучен трепна смях". В подобно съответствие в говоренето за смеха се явяват и "Обича я" - когато чу това" на Славейков и "Когато първи път сърце ми клето" на Ненчева. Чуждите думи, които назовават любовта, я обругават чрез равнодушието ("равнодушно казани слова") - те предизвикват единствената възможна ответна реакция: "студен смях", който чрез мимикрията на безразличието прикрива чувствата. Беззвучният смях от устата на Ненчевата героиня естествено отзвучава от Славейковата миниатюра, за да бъде изплакан или по-точно да бъде пожелано изплакването му "до кърви".

Стихотворението на Екатерина Ненчева "Унила есен, тихо стъпва..." е огледален аналог на Славейковата миниатюра "Листата капят...":

Унила есен тихо стъпва в долината, -
полето сепнато мълчи.
Смутено милва слънцето цветята
със сетни ледени лъчи.

Екатерина Ненчева

Листата капят, че нощес ги
нечакано слана попари, -
от живи зело сбогом снощи,
днес слънцето ги мъртви свари.

Пенчо Славейков

Основните елементи, изграждащи текстовете - слънце и есен и между тях умиращия живот (листа или цветя) - изграждат статичен пейзаж, в който единствените, извършвани движения - стъпване, милване, мълчание, усмихване (Ек. Ненчева - "усмихват се цветята"), капене на листата, попарване от сланата (при П. Славейков) - са движения, които не водят до промяна, свързана с преместване в пространство, а са по-скоро състояния, форми на съществуване и изчезване на материята. Стъпването и капенето на листата, единствените глаголи, извършващи действие, свързано до движение в текстовете, са поставени в началата на стихотворенията. Стъпването тук е свързано не с реално ходене, а с установяване на присъствие, власт, промяна. Капенето също не е употребено, за да означи падане от дървото, а промяна във физиологията: "от живи зело сбогом снощи,/ днес слънцето ги мъртви свари." Усмихването, милването, попарването са действия, които физически не са нерегистрируеми като движения. Усмихването е разтягане на устните, метафорично - светване, сияене и препраща към слънцето, което в текста отговаря със "смутено" милване. Милването е докосване по повърхността на тялото, а като функция на слънчевия лъч - то е топлене. Докосването на слънцето обаче се оказва с противоположен резултат - причинен от "ледени лъчи". Леденото докосване не е милувка, то се съотнася с попарването в миниатюрата на Пенчо Славейков - "нечакано слана попари", което е смърт за растителността, а като метафора - смърт за надеждите. И така - движенията в двата текста на Славейков и Ненчева са - движения насочени към покой, спиране, смърт.

Посланието, което миниатюрите визуализират, въпреки малките разлики в композициите им, е приблизително следното: непредизвестеният край на живота не позволява да се домогнем до сбогуване с обичните ни същества. Есента при Ненчева е "унила", стъпва "тихо", но въпреки тихото й идване тя сепва, както смъртта ("полето сепнато мълчи"). При Славейков есента е "жестока" (друго назоваване на смъртта) поради нечаканото й идване ("нечакано слана попари"), което е препятствало сбогуването. У Ненчева сбогуването се осъществява, но то е едновременно сбогуване-убийство, защото слънцето "милва", но с "ледени лъчи", които вече са част от реквизита на есента. Сетната милувка на слънцето, оказала се идентична със сланата, вече не може да бъде утеха, а единствено смут, защото зад нея се е притаила смъртта. Когато идва смъртта, утехата е винаги невъзможна - това е другото послание, което пейзажът на миниатюрите сглобява.

Освен мотива за отминаващия без предизвестия живот, друга важна за Славейков тема, разработена в "Сън за щастие", която намира отзвук и в поезията на Екатерина Ненчева - това е тази за младостта.

Докле е младост, леко път се ходи
и леки са световните несгоди.

Докле е младост, всичко е шега;
не хвърля сянка на сърце тъга;

Докле е младост, Пенчо Славейков

При Екатерина Ненчева младостта е достатъчно условие за успеваемост и надмогване над съдбата ("а песента ми млада, нека вихър я люлей,/ - не може той я заглуши!"), както счита и стихотворението на Славейков. Но в стиха на Ненчева се открива повече динамизъм, говорене от позицията на младостта, което е и единственото сближаване в поезията й с динамиката у Багряна ("Че мойта младост, огнено пламтяща,/ и моята душа на чучулига,/ и моето сърце животрептящо -/ като вихрушка над света ме вдигат" - "Вик", Е. Багряна). При Славейков младостта е видяна от поглед назад, от момента на нейното отминаване. Тя е спомен, говоренето за нея е повече говорене-сантимент, защото сантименталното4 е основна част от закваската на спомена. В младостта от Ненчевите стихотворения обаче желанието за надмогване се редува със състояния на тъга ("не знаеш как мъчиш жестоко/ туй клето, разбито, но младо сърце!"), която на свой ред, пак по силата на младостта, се превръща в причина за виждането на "лазури,/ де трепкат най-чисти, неземни мечти!" Акцентът, поставен върху младостта, чрез съюза "но" в цитирания по-горе стих, не е случаен: "но" идва в стиха, за да извести, че младостта се заканва да се пребори, защото е дала обет: "и с белите цветя на младостта/ ще кича храма свят на любовта...". Киченето с младост, е действие, което миниатюрите на Славейков не предлагат - там киченето е със спомена, а любовта, както младостта, вече е била:

Ти помниш? - в ясните зори на младостта
кога ни слънцето огре на любовта!

На листовцете на моминската сълза..., Пенчо Славейков

Както отбелязва Никола Георгиев за "Спи езерото" на П. Славейков, че творбата на поета търси обикновеното, говори "ясно и прозрачно" "за прости и обикновени неща", така и разгледаните стихотворения на Ек. Ненчева не "приказват" сложно, но чрез простотата си постигат по-високо въздействие върху читателя, отколкото останалата лирика на поетесата, акцентираща върху директното говорене и изговаряне на чувствата. В разгледаните, като построени на принципа на миниатюрата, творби, чувствата, които природната картина в тях внушава, са смекчени; песимизмът, преобладаващ в другите текстове, е притаен в пейзажа; смъртта, която е ключова тема успоредно с любовта, "идва" естествено, недраматично. Раздялата, съпътстваща любовното чувство, не е пагубна - тя се опитва да бъде (или да стане) светло страдание (почти според думите на Яворов за "Сън за щастие" - "само Бог страда тъй светло"), заради постоянно завръщащите се спомени за времето заедно, които биват изживявани като блян, сън или вълшебна приказка.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. В "Събрани съчинения" (1959) е публикувано писмото на Славейков, адресирано до министъра. "Тя ма помоли да Ви напиша, и аз изпълнявам желанието й...", "както и лично ми казахте преди", "аз бих Ви помолил да сторите това... да се настани г-ца Ненчева." Въпреки официалния тон на писмото, отнасящо се за работа, "при някоя от столичните библиотеки", става видно, че "г-ца Ненчева" не е случаен човек - тя не само е помолила Славейков, и той не само пише на министъра - появата на "както ми казахте преди" - говори за състояла се поне една среща, преди писането на писмото, което има за цел не само да напомни на министъра, но и да успокои "г-ца Ненчева", която, ако съдим по дневника й, преживява ситуацията като семейна драма - "с разясняването на тая мъгливост ще се определи съдбата на цялото ни семейство - майка, брат, сестра..." (16 август 1904). "Неочакваната съчувственост" на Славейков е проявена на 21 август. От писмото му, адресирано до Шишманов - 16 септември, е изминал почти един месец, през който поетесата разчита на неговите съвети, ходи до библиотеката, където невинаги го открива ("на третия път го намерих"), а понякога се налага да чака ("имаше и други при него: г-н Яворов и един сръбски студент"). В книгата за поетесата "Мадона в черно" на Русалиев се натъкваме на спомен на съпруга й Иван Харизанов, свързан с началните взаимоотношения на Пенчо Славейков и Екатерина Ненчева - става въпрос за "изпитанието" на Славейков: преводът на двете стихотворения на Фет, публикувани в сп. "Мисъл", кн. 8, 1905 г. [обратно]

2. Според Бойко Пенчев "при сецесиона/символизма нещото има смисъл, доколкото означава нещо друго - а то самото "не е, наличността му е отменена в акта на означаване." (2003: 246). [обратно]

3. Във "Фрагменти на любовния дискурс" Ролан Барт определя отсъствието като състояние на Другия: "Другият е в състояние на постоянно заминаване (...) Любовното отсъствие е винаги еднопосочно и може да се изкаже само тръгвайки от онзи, който остава, а не който тръгва: винаги присъстващият аз се изгражда само когато насреща е постоянно отсъстващият ти." (Барт 2005: 23) [обратно]

4. Сантименталното у Славейков е в тъждественост с представата за сантименталното у Шилер, според когото сантименталният поет е поетът на рефлексията и вътрешния живот. Съгласно класификацията на сантименталната поезия, която Шилер прави, поезията на Славейков е елегична - "търси природата, но като идея". "Тъгата на поета никога не трябва да е по външен предмет, а винаги по вътрешен", е визията на Шилер. От тази перспектива - поезията на Екатерина Ненчева се характеризира също с елегичност. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Багряна 1993: Багряна, Елисавета. Живота, който исках да бъде поема. Избрана поезия. София: 13 века България, 1993.

Барт 2005: Барт, Ролан. Фрагменти на любовния дискурс. Прев. Лидия Денкова. София: Изток-запад, 2005.

Георгиев 1992: Георгиев, Никола. Сто и двадесет литературни години. София: Век 22, 1992.

Гечев 1909: Гечев, Алберт. Екатерина Ненчева. Снежинки. Лирически песни. 1909 г. Придворна печатница - София. // Демократически преглед, год. VII, 1909.

Ненчева 1909: Ненчева, Екатерина. Снежинки. София: Придворна печатница, 1909.

Ненчева 1938: Ненчева, Екатерина. Избрани стихотворения. Ред. В. Ханчев. София: Литературен глас, 1938.

Пенчев 2003: Пенчев, Бойко. Българският модернизъм: моделирането на Аза. София, 2003.

Русалиев 1944: Русалиев, Владимир. Мадона в черно. София, 1944.

Славейков 1916: Славейков, Пенчо. Сън за щастие. II изд. Ред. К. Кръстев. София, 1916.

Славейков 1959: Славейков, Пенчо. Събрани съчинения. Т. 8. Писма. Ред. Д. Осинин. София: Български писател, 1959.

Славейков 2003: Славейков, Пенчо. Съчинения. Т. 2. Лирика. Съст. Стоянка Михайлова, Камен Михайлов. София: Фигура, 2003.

Хайне 1981: Хайне, Хайнрих. Избрани творби. Ред. кол. Ал. Муратов, Б. Райнов. София, 1981.

Шилер 1981: Шилер, Фридрих. Върху наивната и сантименталната поезия. // Шилер, Фридрих. Естетика. София, 1981

 

 

© Яница Радева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.11.2009, № 11 (120)