АЗБУЧНИ ИСТИНИ

Георги Мишев

web

А.

Азбучна истина е, че късият разказ е в основите на българската литература. Вазов, Алеко, Елин Пелин, Г. П. Стаматов, Йовков, Чудомир..., та до Радичков, Ивайло Петров, Ст. Стратиев. Върхът му е през 30-те години, когато Данаил Крапчев ("Зора") дава по пет хиляди лева на Йовков за един разказ - сума, равна на месечна заплата на банков чиновник. (Благодарение може би на този стандарт се появяват четири-пет сборника с разкази, най-хубавото в прозата на Йовков.)

Минало, забравено. Днес само два вестника печатат кратки разкази на цената на дневната надница на общ работник. Никакъв отзив. Никаква критика. Никакво внимание на читатели, издатели, рецензенти. Един замрял литературен жанр. Или в състояние на клинична смърт.

Б.

Борис Априлов, един аристократ на духа, цял живот писа разкази - сряд тях има блестящи! - и остана в пълно затъмнение. Знае ли го някой днес? Знае ли някой разказите на Илия Волен? На Константин Константинов? Георги Райчев? Чавдар Мутафов? Борис Шивачев? "Някога" на Дора Габе? "Ръж" на Каралийчев?... На десет места студенти учат българска филология, има ли поне един доцент, който да води курс по българска проза? Ако знаете, обадете ми се.

В.

Веднъж, като ставаше дума за пари, един главен редактор ме попита колко трябва да "струва" един разказ. Казах му: една тенекия сирене (25 кг по 5 лв.). Видя му се страшно много за нещо, което може да е написано за три часа или, да речем, за ден. А не знае, че един разказ може да е "носен" цял човешки живот, преди да се роди; че трябва да е изпят като стихотворение; да се е получил от материя, минала под свръхналагане (душевно), както се получават сплавите в ония свръхгенератори...

Г.

Говорим за емоционалните подбуди за написването на разказ - да оставим парите и тенекиите... Да си спомним "На браздата" на Елин Пелин: какъв спектър от чувства, каква артистичност. И каква интуиция у един начеващ автор - защото става дума за едно селянче без образование, но с вроден усет за литература. Точно емоцията, артистичността, възторга и отчаянието от живота ги няма в разказите за конкурса. Равни, прилично сресани четива, грамотни, компютърно прилични, на хартия холцфрай и дотук. Ако тия стотина заглавия са представителна извадка за равнището на днешната проза, поручик Галицин, налейте стакани, седлайте конях!

Д.

Дама, приятна на вид, заяви от екрана, че е стихоплетка: не е поетеса или литераторка, а пише текстове за фолк и поп певици и певци. Едноличен търговец по изработване на думи за песни с местни и вносни материали и със суровини на клиента. Не е шега, пуснете преди обед програма "Хоризонт" и слушайте нашата родна продукция. След като от сто години българинът има майстори на стиха като Яворов, Лилиев, Разцветников, Валери Петров, Иван Радоев, Алипиев, Борис Христов, сега се лее такова ниско качество мерена реч, че на човек му се иска да стане терорист, да вдига във въздуха студия, пайнери, майнери и цели казарми от паразити, които изсмукаха живата кръв на българската поезия и я замениха с физиологичен разтвор.

Е.

- Е, стига, това е вече прекалено!... Какво общо има това с един обикновен конкурс за къс разказ? Общото се нарича традиция, приемственост или забърсване на миналото майсторство и заместването му със самомнение за непогрешимост и новоначалие.

Като чета конкурсните ръкописи, не усещам полъх на респект към майсторите-предшественици. Сякаш не е имало наистина Чехов, Бунин, Йовков, Хемингуей, Платонов и тъй нататък... Всеки сяда на компютъра и почва да чука по клавиатурата като родоначалник на жанра, чука хладнокръвно, равнодушно и свършва внезапно, както е почнал, защото трябва да иде да обядва.

Не съм справедлив: полъх все пак се далавя, полъхът на вторичността. Секънд хенд, подражаването на чужди образци, на модни течения. Навремето механичното втурване към свободния стих съсипа поезията, доведе накрая чалгата и стихоплетството. Увлеченията по модното е стара болест на нашата литература. През плодотворното десетилетие, за което стана дума - 30-те години на миналия век, - много талантливи разказвачи са изменили на натюрела си, увлечени по Бромфийлд, Ремарк, Вики Баум, Кронин и т.н. Дарбата на Павел Вежинов остава неразработен рудник, само макар пробите от нея да са показали висок процент на скъпоценно съдържание. Димитър Димов откровено се хвърля в сантиментално-сладникавия моден западен реализъм. Остава верен на корена си само Илия Волен и от цялото тогавашно поколение само неговата проза днес има стойност, устояла на инфлационните процеси на десетилетията...

Ж.

Желанието да критикуваш, да си откровен, не е привилегия на възрастта, а по-скоро патологично състояние. Цял живот си мечтал за време, когато няма никой да пречи на желаещите да творят; вече ти се струва, че е настъпило такова време, а гледаш как идващите след теб влачат крака уж са свободни граждани, а нищо гражданско не съзираш в позициите им, в действията им (те дори не ходят да гласуват). В 80 процента от разказите героите са еднотипни: събуждат се, пият кафета, пушат, спомнят си нещо, водя вяли разговори, банални най-вече, дори без опити за философстване. Нещо като риалити разкази - случайно получила се форма, подсъзнателна.

Може би е някаква нашенска обломовщииа - ако е съзнателно прокарана, някам нищо против, но по-скоро е от безволевост, от немара към формата, към изпипването. Обяснението е: малкото четене, както при текстописците... (Вижте вечер в телеигрите: какво невежество! Не са чували дори за "Немили-недраги", една "поетеса", която се снимала гола върху Пенчо Славейков (паметника на площада), не знаеше кой е "той", не й "пукало"...)

3.

Завършвам с последно впечатление от текстовете: отсъствието на хумор, ирония в гледната точка на авторите. Никъде го няма, в тия стотина изпълнения, и е някак си странно във време на денонощни шоупрограми, на комици, зевзеци, царе на хумора, които се скъсват да ни разсмиват, странно е да четем в същото време белетристика в охладено състояние. Това впрочем се отнася и за литературата ни изобщо - колко хумористични книги са се появили през последния четвърт век, колко театрални или кинокомедии? Затова пък циничният език, откритите пслувни и гадости са напълно легализирани и минават за хумор на българина.

Знам, че подобен "хумор" ще последва и след като бъдат - изчетени тези, така наречени азбучни истини. Не съм критик или литературен законодател, нито пък съм осмият след седемте Седмочисленици; само казах като читател какво мисля за прочетеното дотук...

© Георги Мишев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.11.2009, № 11 (120)