КАК СПИРА ВРЕМЕТО

Федя Филкова

web | Моята твоя любов

Откакто него вече го нямаше, тя никога през живота си не беше имала толкова много време. С изключение на часовете, които прекарваше в службата, остатъкът от денонощието й се струваше безкраен. Вече не можеше както преди да разпределя времето на часове и минути, да записва старателно в бележника си всички срещи, задължения и задачи, безкрайната празнота не се поддаваше на никакво описание, на никакъв часовник, беше като леден отломък, запречил мислите й напред и нито можеше да бъде преместен, нито заобиколен.

Времето беше спряло. Знаеше този израз, преди й звучеше като приказка, представяше си колесница, изоставена на морския бряг, без кочиаш, без коне, побягнали незнайно къде, впрягът лежи върху пясъка, вълните отмиват тъмните поводи и разпенената вода нахлува между металните спици на колелата и ги залива с ръжда.

С него времето никога не спираше. Усещаше го като свистене покрай ушите си, постоянно имаше чувството, че лети, безгрижна и лека, не й тежеше нищо, двете изящни стрелки на стенния часовник в кухнята още от сутринта сякаш се включваха в бягане на 100 метра и денят завършваше за десети от секундата.

Единственият спокоен миг беше преди деня. На зазоряване, лице в лице, преди слънцето и преди всички, те пиеха кафе с преплетени от щастие пръсти, след съня отново бяха заедно и заедно гледаха през прозореца как градът набира сили да се отдели от прегръдката на планината.

Той постоянно повтаряше, времето е ненаситно, времето лети като хала, непрекъснато иска всичко, най-вече самите нас, няма как да избягаме, ще ни погълне, дори няма да заседнем като костица на гърлото му, поглъщало е цели светове, какво остава за теб и мен.

Не спираха да запълват времето.

Тя най-много обичаше играта на запълване на времето със стихове. Измислиха я случайно още когато се запознаха. Той или тя казваше първия стих, после другият следващия и така нататък. Последния стих на стихотворението произнасяха и двамата едновременно, дума след дума, шепнешком, като обща молитва, само тяхна и само към техния бог.

Беше й трудно, невъзможно да си представи как времето ги поглъща, особено него, внушителната му фигура изпълваше до краен предел всяко пространство, често й се струваше, че малкото им жилище ще се пръсне по шевовете на стените, винаги избухваше в неудържим смях при тази представа и дори сериозният му поглед не можеше да я удържи, стихотворенията извираха измежду кориците като от дъно на море и сякаш нищо никога нямаше да спре.

Сега времето наистина беше спряло.

Вече отникъде не извираха никакви стихове, морето се разстилаше пред погледа й като лунна повърхност, не знаеше как се беше озовала тук, не беше излизала цяла вечност, спря да ходи и на работа, молитвите й потъваха в пясъка без отговор, явно и техният бог се беше удавил, на брега лежаха захвърлени подгизнали книги, след толкова денонощия кафето в чашата й беше хванало плесен, непрозирна и мътна, и тя напразно се опитваше да закопчее часовника на лявата си ръка, наскоро му сложи нова батерия и навярно той щеше да продължи да върви поне още година.

© Федя Филкова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.05.2012
Федя Филкова. Моята твоя любов. Варна: LiterNet, 2012

Други публикации:
Федя Филкова. Моята твоя любов. Второ сърце. Стихове. София: Сиела, 2009.