Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗХВЪРЛЕНИТЕ КУКЛИ

(приказка)

Евгения Чолова

web

Малката Ина остана да чака баща си пред супермаркета, защото се загледа в двете хубави кукли на витрината на съседния магазин за играчки. Те бяха с разкошни, дълги руси коси, бяха облечени в елегантни спортни поли и блузи и държаха тенис-ракети в ръцете си. Винаги когато идваха да пазаруват в този супермаркет, Ина врънкаше баща си да й купи поне едната кукла, но той винаги възкликваше:

- Инче, ако ти купя куклата, то значи да не можем да си платим парното този месец.

Или:

- Инче, ако ти купя тази кукла, то значи да ходиш със старите си ботушки, които текат, цялата зима.

Или измисляше куп други такива основателни причини, а куклите си стояха все така красиви, недостижими и щастливи на витрината.

Но Ина не беше щастлива, като ги гледаше. И сега, докато чакаше баща си да напазарува и се беше вторачила в тях, забеляза, че две дрипави, мръсни и боси деца, горе-долу на нейната възраст, се приближават към близкия контейнер за боклук. Момиченцето, което беше малко по-голямо, помогна на момченцето да се покатери и да скочи в контейнера. То се порови вътре и след малко оттам изхвръкна една вехта детска маратонка, после още една. После изскочи и самото момченце, ухилено до ушите. Момичето изпляска с ръце с неприкрита радост, грабна маратонките и ги вдигна пред лицето си, сякаш бяха съкровище. Ина се чудеше дали няма да се скарат за обувките, когато внезапно момиченцето хвърли едната на момченцето. После децата обуха на краката си по една маратонка и като се превиваха от смях, хукнаха да се надбягват надолу по улицата. Те тичаха толкова смешно, но изглеждаха така щастливи. Ина ги гледаше с лека тъга и почуда. Та те дори и не погледнаха русите кукли на витрината. Явно не копнееха като нея да ги имат. Тя размишляваше над въпроса дали би могла да се радва на чифт стари маратонки, намерени в контейнер, когато баща й излезе от магазина, хвана я за ръка и се прибраха у дома.

Скоро баща й отиде на работа, а Ина седна на канапето в хола и отвори една хубава книжка с картинки, но не й се четеше и тя се замисли дали двете бедни деца не биха се радвали да имат онези красиви кукли. Не, те някак нямаше да им отиват. Ина не можеше да си представи чистите и лъскави кукли в техните мръсни ръце. Следобедното слънце така хубаво огряваше канапето и на нея неусетно й се доспа.

Ето, тя не е вече в хола, а се изкачва в планината по възвишения и чукари. Заедно с нея върви някакъв къдрокос мъж и те усилено търсят пътеката, но не я намират. Времето е мрачно, без слънце, почвата под краката им е песъчлива и камениста и при липсата на трева, изглежда сива. Ина и непознатият обикалят за десети път едни и същи места, изкачват се и слизат и по пътя тя научава, че той е богат търговец, тръгнал да търси децата си, които преди години, когато все още бил беден, оставил при една знахарка.

На малко сечище внезапно срещу тях изниква някакъв вехтошар. Той маха с ръка на мъжа:

- Насам, друже, насам!

И тримата тръгват право надолу между дърветата. Страшно е стръмно. Под тях се открива урва, свършваща долу с дере. След дълго и трудно спускане те се озовават на дъното му, където има някакво сметище. Едно жълто куче души наоколо.

Вехтошарят се рови в боклуците и след известно време измъква кутия, в която лежат двете руси кукли.

- Само това остана от тях - казва вехтошарят. - Вземи куклите им. На дъното на кутията има и едно огледало, което е принадлежало на старата знахарка. Като го потопиш във вода, ще видиш образите на децата и те ще ти разкажат какво се е случило.

Къдрокосият мъж мълчаливо взима кутията и се закатерва нагоре по склона. Но по стръмното не усеща как огледалото изпада от нея. Без да се обръща, той навлиза в гората и се скрива от поглед.

Ина, която мълчаливо и озадачено наблюдава цялата сцена, взема малкото, нащърбено в единия край огледалце. Тя гори от нетърпение да го потопи във вода, за да разбере какво се е случило. За късмет, наблизо бълбука поток. Момиченцето се навежда и потапя огледалото в него.

Отначало повърхността му се замъглява и раздвижва, после на него се появяват образите на две деца. Ина познава момченцето и момиченцето, които намериха маратонките в контейнера. Сега те стоят на стъпалата във входа на една порутена и изоставена къща в парцаливите си дрешки и ръфат спечени корички хляб. До тях е легнало жълтото куче.

- Нашите родители ни изоставиха при старата знахарка, когато бяхме още съвсем малки, защото нямаше с какво да ни хранят. Добрата знахарка ни гледа цели пет години в нейната порутена къща край гората, но когато тя остаря съвсем и умря, никой не се сети за нас и не дойде да ни прибере. И ние доядохме всичко в нейната бедна къщурка. Тези корички бяха последните. След това и ние умряхме от глад. А куклите, които бяха единственото нещо, останало от родителите ни, бяха едничката ни радост. След смъртта ни вехтошарят ги изхвърли на бунището, заедно с огледалцето на знахарката.

Образите на децата се раздвижиха и изчезнаха.

Ужасена, Ина потрепери и се събуди. Ами ако това се беше случило с нея? Не, с нея това не можеше да се случи. Родителите й толкова я обичаха и се грижеха за нея. Наистина не можеха да й купят такива скъпи кукли, но не й се налагаше да си търси маратонки в контейнерите за боклук. Ина си мислеше за двете дрипави деца. Дали имаха какво да ядат? Ами ако и те умреха от глад? Тя се сети, че от закуската бе останало едно големичко парче кекс.

Ина бързо скочи от дивана, отиде в кухнята, пъхна парчето кекс в найлонов плик, облече си якето и изхвръкна на улицата. Тичайки и бутайки се с хората, тя бързо стигна до магазина с куклите и супермаркета, но защо го нямаше контейнерът? Ина огледа няколко пъти улицата нагоре и надолу, но от контейнера нямаше и помен. Сигурно го бяха преместили на друго място, а тя не знаеше къде другаде да потърси децата.

А, какво е това? Едно жълто куче, което много приличаше на онова от съня й, се приближи и клекна до нея, махайки с опашка, сякаш очакваше да му бъде дадено нещо. Ина извади кекса от плика, отчупи и хвърли парче на кучето. То скочи и глътна залъка още във въздуха. Така му хвърля още няколко пъти, докато кексът се свърши.

Преди да си тръгне към къщи, Ина пак погледна към куклите на витрината. Сега те не й се сториха толкова хубави. Странно, но вече не ги искаше. Повече щеше да се зарадва, ако беше дала кекса на момченцето и момиченцето вместо на кучето. Тя би направила всичко, за да промени това, което се беше случило с тях в съня й, но уви, децата ги нямаше. Ина бавно тръгна към къщи. Преди да влезе в блока, тя пак погледна към улицата с магазините, където бе стоял контейнерът, но последното нещо, което видя, бе жълтото куче, което изчезваше в една пресечка.

 

 

© Евгения Чолова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.09.2004, № 9 (58)