ПРЕДКОЛЕДНАТА СЕДМИЦА НА ПСИХОТЕРАПЕВТА ХАРИ

Евгения Чолова

web

На входната врата се звънеше. Хари скочи като котка от дивана, на който имаше навик да се изляга и да си чете вестници следобед, и отиде да отвори. Минавайки покрай огледалото, приглади чисто белите си лъскави къдрици, които странно контрастираха с гъвкавото му тяло и по младежки опънатата кожа на лицето. На четиридесет години той приличаше повече на преждевременно остарял младеж, отколкото на запазен старец.

На прага стоеше една добре поддържана дама към петдесетте, облечена с палто от нутрия. По лъскавата й кожа, грижливата прическа и златните пръстени и обеци - можеше да се заключи, че не живееше зле. Дамата изглеждаше явно разтревожена и за няколко мига разгледа Хари преценяващо, преди да каже:

- Една приятелка ми каза, че тук живее Хари - психотерапевтът?

- Да, аз съм, госпожо, заповядайте! - Хари я въведе в хола си. - На вашите услуги, готов съм да си поговоря с вас за всичко, което ви вълнува и притеснява. И можете да бъдете сигурна, че на никого няма да кажа.

Жената се оглеждаше някак притеснено наоколо.

- Много е важно, наистина, да запазите тайната. Знаете ли, господин Хари, напоследък сънувам едни кошмари, от нощ на нощ все по-ужасни. Но снощи бих всички рекорди.

- Любопитно, я ми разкажете - сви вежди Хари, - и ме наричайте Хари.

- Ами, знаете ли - дамата седна на дивана и разхлаби копринения си шал, - нощес сънувах едно ужасно чудовище - някакъв хибрид между човек и овен. И главата му беше такава - уж човешка, но много масивна и с няколко рога, но не разположени симетрично, както е при овена, а в най-различни посоки. И тялото му беше едно такова безформено туловище, огромно колкото за трима човека.

- Я гледай ти ! - искрено се заинтересува Хари. - И агресивно ли беше към вас чудовището?

- Не, седеше си в някакъв двор на богата къща, а около него се суетяха двете му жени.

- Две жени! - подсвирна Хари. - Хората в днешно време по една не могат да свъртят, тоя - две!

- Не му викайте "тоя"! - изсъска дамата. - Това не беше човек, а чудовище.

- А не ви ли приличаше това чудовище на някой ваш познат?

- Ами, ами... всъщност малко ми приличаше на бившия ми работодател.

- Вие каква сте всъщност?

- Бях управителка на пицария. А работодателят ми беше собственикът й.

- А двете жени от съня ви какви му се падаха?

- Едната съпруга, другата любовница. Любовницата беше сервитьорка в пицарията. Готина мадама беше, но много проклета. Тя ме наклепа за парите. А аз си мълчах, като знаех, че си походва и с клиентите.

- И вас ви изгониха от работа, нали? Съдя по това, че в съня ви сте се разхождали извън дворчето и сте гледали през оградата.

- Ами да, изгониха ме, защото свивах известна част от оборота, нали на никого няма да кажете?

- На никого, госпожо, единствената ми цел е да стигнем до проблема ви.

- Проблемът ми е, че искам пак да се върна на работа в тази пицария. Да не говорим, че собственикът й беше тайно и мой любовник.

- Е, виждам, че много сте загубили. И работно място, и пари, и любовник. Но нещата могат да станат и по-лоши. Сънят ви е предупредил за това. Ако жените се съюзят срещу вас и решат да нахлуят в дома ви да търсят присвоените пари?

- Че аз да не съм луда да ги държа вкъщи.

- Сама ли живеете?

- Ми сама, от десет години съм разведена, а синът ми живее в Швейцария.

- А блиндирана врата имате ли? - тайнствено попита Хари.

- За какво ми е блиндирана врата? Пари не държа у дома, а някакви кой знае какви скъпи вещи нямам.

- Госпожо, най-разумното нещо, което можете да направите в тази ситуация, е да си сложите час по-скоро една блиндирана врата. Ей така, за ваше спокойствие. Това до голяма степен ще ви възвърне душевното равновесие и ще спите без кошмари. По-нататък ще продължим да разговаряме и ще измислим и други начини да се почувствате по-добре. Ето тук, на тази визитка е адресът на един много добър майстор на блиндирани врати. - И Хари набута в ръцете на дамата координатите на колегата си Иван, на когото в последно време беше преотстъпил почти изцяло бизнеса с блиндираните врати.

Всъщност преди петнадесет години Хари беше завършил история, но с тази аристократична специалност не можеше да си намери друго място, освен учителско. Като практичен човек, чиято основна идея беше първо да оцелее, а после, ако може да си поживее добре в този бързо променящ се свят, Хари въобще не погледна сериозно на перспективата да живее с учителска заплата, а реши да се захване с каквото и да е, с всичко, което да му носи по-прилични доходи и по възможност, да не бъде много тежко. В живота покрай него, а и в неговия собствен, се случваха неща, които повечето хора не биха окачествили като нормални. Но той, за да оцелее, трябваше да съумее да превърне недостатъците на битието в предимства и да се възползва от тях. На първо време след университета реши да се пробва в психоанализата, защото знаеше, че в богатите държави на психоаналитиците се плаща скъпо. Пък и около него се мотаеха толкова объркани хора, неуспяващи да се адаптират адекватно към резките промени, които настъпваха в живота. Такива хора бяха склонни да дават луди пари на всякакви врачки, астролози и изобщо на всеки, който отзивчиво би ги изслушал и би взел присърце техните проблеми. Защо да не се възползва от тези златни птичета, които сами кацаха на рамото му? Хари обаче реши да подходи научно към проблема, накупи си книги и започна да се просвещава сериозно в тази сфера, но повече разчиташе на вродения си чар и цялата работа свърши с това, че от пациентките си завъди куп любовници - млади и стари, хубави и грозни, с които постепенно стана все по-трудно да се оправя и да ги вкарва в някакъв график.

След като премина тридесетата си година, постепенно се ориентира към по-богатите. Те му осигуряваха комфортно съществуване, но поради променливия си характер, с който изненадваше дори и себе си, Хари не издържа на този "рай", смени си квартирата, изчезна яко дим и за пациенти, и за любовници и реши да започне някакъв нов, чисто мъжки бизнес. Захванаха се с един негов приятел, като Хари уговаряше с разни фирми доставки на блиндирани врати, а Иван и още двама работника ги монтираха по домовете.

След няколкогодишен относителен просперитет с вратите, в последно време продажбите съвсем се бяха свили и Хари едва успяваше да свърже двата края. Той с нескрита завист гледаше как някои хора правят чудеса в бизнеса, строят къщи като в Силиконовата долина и ходят по два-три пъти в годината на местенца, където растат палмички и никога няма зима. Това тяхното си беше чист късмет, смяташе Хари, а той трябваше да измисли нещо, което да му докарва прилични доходи. По някой път си даваше сметка, че живее ден за ден, но повечето хора живееха по същия начин. Но вече и това не беше лесно. Помисли си пак за психоанализата, с която си поминаваше доста добре, но вече го бяха забравили като психотерапевт и за да се среща с повече хора - закачи една табелка на вратата си, че прави епилация. И работата потръгна. В малкия му апартамент заприиждаха какви ли не жени, а той действаше по схемата: първо, докато пъргаво епилираше дамата, изкусно завързваше разговор и напипваше проблемите й, след което я зарибяваше да идва на сеанси за психоанализа и между другото, по някой път успяваше да й продаде и блиндирана врата.

Дамата с нутрията си отиде с визитката на Иван в ръце, облегчена, че все пак се задава някакво разрешение на проблема.

Хари потри ръце и си среса буклите пред огледалото, готов да посрещне следващата пациентка. И наистина на вратата се позвъни съвсем скоро. Той пъргаво отвори и остана малко изненадан, когато видя мъж.

- Вие за епилация ли сте? - леко подозрително попита Хари.

Мъжът, който бе дребен на ръст и на пръв поглед не можеше да се определи на каква възраст беше, се огледа уплашено и каза:

- Не, търся психотерапевта Хари.

- Влезте. - Хари го преведе през дългото антре, осветявано от смътната светлина на една матова крушка.

Дребният мъж влезе в бедния хол, но обстановката въобще не го впечатли, явно беше погълнат от проблема си.

- Е, какво ви тревожи? - пусна дежурната си успокоителна усмивка Хари и приседна на паянтовия фотьойл.

- Ами то, нали знаете, напоследък животът стана труден. Човек е принуден да прави салто мортале, за да оцелее. Е, справяме се някак, но като си изгуби човек съня, а когато заспи - сънува кошмари...

- И вие ли кошмари? Какво става с този народ? Преди вас тук беше една дама. И тя имаше същия проблем. На вас какво ви се присънва?

- Нещо ужасно. Вече трета поредна нощ. Страхувам се да заспя вече.

- Я да чуем! - Хари изпитваше някакво странно удоволствие да слуша такива небивалици. Те правеха живота му по-разнообразен. По някой път обаче тайно се притесняваше, че по някакъв начин тези невротизирани хора могат да му повлияят и някои от техните стресови симптоми да се проявят и при него. Но за сега, слава Богу, нямаше такива проблеми.

- Вече три нощи поред сънувам, че гледам с бинокъл в прозореца на един познат и вътре вместо него виждам едно дребно жълто човече. И знаете ли, кожата му е жълта като кората на лимон, бялото на очите му е като вътрешността на лимона, ирисът - кафяво-жълт, а косата - сламеножълта. И от цялото човече се излъчва такава злоба, сякаш самото то е въплъщение на злото. И когато насоча бинокъла си към прозореца му - виждам, че човечето е взело далекоглед и също ме наблюдава. Това е най-ужасният миг от съня ми. Събуждам се уплашен и облян в студена пот.

- Тъй, тъй - поклати глава Хари. - А това човече не ви ли прилича на някой ваш познат?

- Да, прилича ми на човека, който ми дава дрехите.

- Какви дрехи?

- Които жена ми пере и продава на пазара.

- ???

- Знаете ли - мъжът сниши глас, сякаш най-сетне се беше решил да каже някаква голяма тайна. - Ние с жена ми получаваме помощи в дрехи от няколко организации и фондации по линия на Червения кръст. Тези дрехи са за възрастните хора в старческия дом, в който съм домакин, а жена ми е готвачка. Но нашите стари хора нямат нужда от толкова много дрехи. Те изобщо от нищо нямат нужда, като гледам. А ние с жена ми се нуждаем най-вече от пари. И тъй, жена ми пере дрехите и ги продава на пазара. Евтино ги дава, като втора употреба.

- И парите си слагате в джоба - кимна Хари. - Сигурно трябва добре да печелите от тези дрехи, които сами ви идват в ръцете.

- На ден жената продава по 15-20 панталона. По десет евро ги дава.

- Това прави около двеста на ден, по около хиляда на седмица и по около четири хиляди на месец - пресметна Хари. - Твърде добре в днешната икономическа криза.

- Да, но постоянно имам чувството, че отнякъде ме следят. И това жълто човече, което всяка нощ взе да ме гледа с този далекоглед, просто мира нямам! - изпъшка мъжът.

- Не се притеснявайте, в днешно време е така, хората са в стрес, всеки се страхува от нещо - успокои го Хари. - Между другото, имате ли блиндирана врата?

- Е, как може без блиндирана врата? Сложихме си още преди две години, когато се захванахме с този бизнес.

- Двойна ли е? - с тайна надежда попита Хари. Той наскоро се бе свързал с един италиански доставчик на супернадеждни двойни блиндирани врати.

- Чак двойна не е. И единичната върши същата работа - сви рамене човекът.

- Не бъдете наивен, господине. Днешните апаши могат да отворят без особени усилия всяка единична врата, дори и блиндирана. Но тези тук - Хари извади рекламната листовка и визитката на Иван - имат специални защитни устройства на вътрешната врата и са на практика неотваряеми. Дори и да ви взривят апартамента, пак няма да могат да я отворят.

- А, благодаря за перспективата.

- Съветвам ви да си сложите една такава врата и да си спите спокойно. Иначе, току-виж започне да ви се присънва, че насочват и снайпер към вас!

- Е, това вече няма да мога да го издържа! - човекът прокара ръка по зачервения си врат. - Дайте за всеки случай тази реклама на двойната врата.

Хари изпрати посетителя до входната врата и се усмихна, докато го гледаше как влиза в асансьора. Днешният ден му бе донесъл хубави доходи, но бе и много изморителен. Сега вече можеше да помисли и за съседката Нора от горния етаж. Защо пък да не намине да я види, след като поотмори малко? Тя обикновено се радваше на неговите внезапни посещения и никога не протестираше, че прекъсва някоя нейна работа. Той извади от хладилника бутилка, в която бяха останали около две чаши вино, бавно си наля и го изпи с удоволствие.

Приятните занимания на Хари бяха прекъснати от внезапно позвъняване на вратата.

"Кой ли е, по дяволите?", помисли си той. "Има дни, в които кьорав човек не се вясва, а днес каква е тази навалица? Може пък да не е пациент, може да е инкасаторката или пощаджийката."

Хари с нежелание се навдигна от фотьойла и се затътри към вратата. За всеки случай хвърли поглед през шпионката. Видя силуета на някакъв господин в кафеникав шлифер и също такава шапка. Първата мисъл на Хари беше, че човекът е объркал адреса, но реши да се увери и отвори вратата.

- Търся Хари - психотерапевта - рече човекът.

Хари бързо го огледа. В непознатия имаше нещо много особено, което изискваше да бъде нащрек. Приличаше на жив скелет - облечен с шлифер. Шлиферът му беше с кройка по последна мода и бе перфектно изгладен, но му стоеше някак като взет назаем. А лицето му бе много слабо и с някакъв неестествен морав оттенък.

- Аз съм - сдържано кимна Хари.

- Желая да поговоря с вас за нещо много важно.

Една възрастна жена излезе от съседния апартамент, за да си изхвърли боклука и когато очите й се спряха на непознатия, в тях се изписа страх.

Независимо от интуитивното си чувство на антипатия към мъжа в шлифера, Хари реши да го покани вътре да поговорят, за да не му излиза име сред съседите, че има вземане-даване със странни хора.

Непознатият влезе в хола и елегантно приседна на края на дивана. Хари чувстваше как в него се събира някакво необяснимо напрежение, сякаш всеки момент щеше да се случи нещо невъзможно. Той седна на фотьойла и реши да изчака първо непознатият да заговори. Настъпи мъчителна пауза, в която Хари заразглежда гостенина си. "Какви слаби и изпънати бузи има, а цветът на лицето му е толкова неестествено морав като на мъртвец, не, като на мумия от преди петстотин и повече години! От какво ли е болен?" Хари се опита да се отърси от нарастващата паника в душата си и си каза, че сигурно човекът е болен и е дошъл при него да търси съвет за лекуване.

- С какво бих могъл да ви помогна? - спокойно, но леко резервирано попита той.

- О, имам да си говоря с вас за много неща! - Лицето на непознатия изобрази нещо като усмивка; очите му сякаш нямаха собствен цвят, а отразяваха цветовете наоколо.

- Ами да си поговорим, слушам ви - кимна Хари.

- Аз определено ще се почувствам по-добре след това, а може би и вие.

- Ще се почувствате по-добре в какво отношение? - опита се да стъпи на по-твърда почва Хари, така и така вече бе приел разговора.

- Знаете ли, аз се зареждам с енергия от излишъците в емоциите и мислите на хората. Сред тях има толкова много, които страдат от подобни излишъци - изпитват прекален страх, злоба, завист, ревност, желание да притежават нещо. Или ги гризе денонощно някаква фикс идея: за власт, за пари, как да изместят ближния си и да му заемат мястото - и други подобни. Аз общувам с тях и изсмуквам тези излишни и в повечето случаи негативни емоции и така се захранвам с тях, а хората се чувстват олекнали от подобни психически натоварвания.

- В такъв случай - изсмя се почти злорадо Хари, - нещо сте се объркали, като сте дошли при мен, защото аз от доста време вече, не само че не изпитвам никакви излишъци от каквито и да било мисли и чувства, но даже и страдам от някакъв вид недостатъчност. Не мога да си задържа продължително вниманието върху каквото и да било, камо ли да изпитвам мисли и чувства, свързани с него. Да не говорим, че през по-голямата част от деня ми се спи.

Непознатият се усмихна снизходително.

"Работата е ясна, този е луд. И все пак има странна логика в нещата, които казва. Ще поговоря още малко с него и ще го отпратя."- помисли си Хари.

- И как решихте да се ориентирате точно към мен? - подозрително попита той.

- Ха, причините са няколко - хитро примижа човекът. - Но да кажем, че първата се състои в това, че общо взето ми е трудно да си намирам хора, които страдат от излишъци на негативна психическа енергия. А при вас те идват на цели пълчища - нали сте психотерапевт. Аз мога да присъствам на вашите сеанси, невидим за тях, и да черпя енергия, докато те ви разказват историите си. Пациентите ви ще почувстват огромно облекчение, а вашата слава на лечител на душевни болести ще нарасне неимоверно.

Хари гледаше мъжа и си мислеше: "Докъде я докарах, някакъв луд да ми предлага сътрудничество. Или пък, покрай моите пациенти и аз съм започнал неусетно да изперквам?" Но колкото и да се напъваше, Хари не усещаше никакви признаци на лудост у себе си, а непознатият му приличаше на всичко друго, но не и на луд. Но че не изглеждаше и като обикновен човек, и това бе вън от всякакво съмнение." Дали пък не ме хвана виното? Не може да бъде, само половин бутилка съм изпил", помисли си той и попита само за да каже нещо:

- И откога се занимавате с тази... дейност?

- От два-три месеца. Всъщност, ако трябва да съм искрен, от толкова време вече трябва да съм мъртвец, но Господ ми позволи да пробвам тази алтернативна форма на съществуване между живота и смъртта. В момента спешно се нуждая от енергия. Енергийният ми двойник е на смъртно легло и трябва бързо да намеря откого да си я набавя.

Хари се замисли. Луд или не, в думите на непознатия имаше известна правота. Всъщност той познаваше толкова много хора, на които би им се отразило твърде добре подобно източване. Хора, зациклили в натрапчиви мисли, затъпяващи мозъка им и в желания, неводещи наникъде. И все пак и мъжът с шлифера, и това, което му говореше - му се струваха пълен абсурд. Не беше невъзможно този човек да му се явяваше като халюцинация, породена от умората и виното. Халюцинация или не, Хари решително трябваше да сложи край на това посещение, още повече, че в присъствието на непознатия бе започнал да усеща някаква странна отпадналост.

"Този човек определено ми действа зле. Имам чувството, че ми изсмуква енергията", с тревога и отвращение си помисли той. "Трябва да го изхвърля от къщи, колкото се може по-скоро!"

- Не приемам предложението ви, не ме устройва - каза Хари твърдо.

- Не бъдете толкова категоричен - поклати глава човекът. - В момента може би животът на някой ваш познат зависи от вас. Ще му откажете ли още няколко мига, часа или дни живот? Помислете си, че в решаващ момент и той може да е направил нещо за вас!

"Я върви по дяволите!", помисли си Хари и стана със студено изражение.

- Съжалявам, но не мога да направя нищо за вас! Довиждане!

- О, със сигурност пак ще се видим - каза гостенинът като вежливо и церемониално свали шапката си за сбогом. На Хари му се стори, че забеляза нещо насмешливо в усмивката му.

Непознатият послушно тръгна към вратата и сякаш се прегърби.

- Довиждане. Желая ви весели Коледни празници! - В начина му на говорене прозираше желанието да продължи контакта си с Хари, но в никой случай не беше нахален.

- Също и на вас - хладно кимна Хари и затвори вратата след него.

За да се отърси от мрачното и тревожно чувство, което беше оставил у него посетителят, той реши да отскочи до кварталната кръчма. Освен че се канеше да удари една-две водки, можеше да има късмета да срещне някой познат и да се разговори с него.

Кръчмичката се намираше на две пресечки от блока на Хари и докато вървеше натам, той си мислеше за разговора си със странния посетител. Сред многото объркани чувства в душата му си проправяше път едно, а именно - че гласът и начинът на говорене на този мъж му бяха познати. Хари автоматично запрехвърля през ума си какви ли не лица: първо на хора, с които се виждаше по-често, след това на такива, с които се срещаше по-рядко. Не, мъжът с шлифера не беше сред тях и все пак със сигурност му напомняше на някого. Тогава затърси в съзнанието си познати, с които отдавна не се беше виждал и в един момент - лъчът от фенерчето, което осветяваше спомените му, падна върху една мъжка фигура. Чарли! Чарли беше негов колега от университета. Той учи заедно с Хари история, но само една година. После замина за Щатите с някаква банда, в която свиреше саксофон. Казваше, че определено музиката го влече повече и предпочита да свири по кръчмите на Харлем, ако успее да се вреди там. Беше талантливо момче и явно се беше вредил, защото веднъж (беше към края на следването ) се върна за малко, събра приятелите си от студентските години, почерпи ги и им разказа колко добре се бил устроил там. Вече имал постоянни ангажименти, но и често пътувал на турнета из цялата страна. Чарли се държа като истински джентълмен и даде назаем пари на няколко приятели, които го помолиха. Между тях беше и Хари. Той поиска от Чарли 5000 долара, за да си купи някакво почти ново "Пежо". Чарли без колебание му ги даде. Хари беше приятно изненадан и малко обезпокоен. Нямаше и на представа кога и как ще му ги връща.

- Не се притеснявай - потупа го по рамото Чарли, - нали затова сме приятели. Ти сега се нуждаеш от пари, аз имам - давам ти. Друг път ти може да направиш нещо друго за мен, което да е не по-малко ценно.

Тогава Хари даде обещание в душата си, че ще направи за Чарли всичко, каквото е по силите му, ако някога приятелят му има нужда от нещо.

Да, този глас беше точно на Чарли, макар че странният посетител не приличаше на него. Всъщност, ако се вгледаше добре, можеше да се открие известна прилика. Чарли от спомените на Хари беше едро и пълно, мургаво момче с големи зъби, които лъсваха при веселата му усмивка. А този мъж беше може би висок колкото Чарли, но много, много слаб. И по-стар от него сигурно с не по-малко от тридесет години. А пожълтелите му зъби стърчаха като на мумия. И ужасното му мораво лице в никой случай не можеше да бъде оприличено на това на Чарли. Глупости, този мъж нямаше нищо общо с Чарли. Стресираното съзнание на Хари явно правеше чудновати връзки и невъзможни комбинации.

В кварталната кръчма нямаше никакви хора, само собственикът Ангел сновеше насам-натам, пренасяйки каси с коняк и кола. Луминесцентните лампи вътре светеха с някаква студена тържественост и изведнъж на Хари му стана неуютно и самотно. Той набързо изгълта една стограмова чаша водка и побърза да излезе.

Докато вървеше към къщи, се сети, че в един тефтер пазеше телефонния номер на хазяйката на Чарли, у която той живееше, преди да замине за Америка. Спомни си, че Чарли бе казал на приятелите си да оставят съобщения на хазяйката, защото той поддържал контакт с нея и когато през няколко години се връщал, наминавал да я види. Хари набра номера и много се зарадва, когато чу мекия глас на възрастната жена. Той се поинтересува дали Чарли се е обаждал скоро и въобще дали тя има някакви вести от него. Да, хазяйката му каза, че за последен път са се чували преди два месеца. Той бил много зле, имал рак на стомаха и бил в болница. Обадил й се, защото имал желание да се чуе с всичките си близки хора. Все пак, надявал се да оздравее, но ако се случело нещо, един негов колега от групата щял да се обади. Но щом не се е обаждал, значи Чарли е жив, да се молим да оздравее, завърши жената.

Хари изпита тягостно чувство. Просто не знаеше какво да мисли. Имаше мрачното предчувствие, че нещо много лошо се е случило с Чарли, но значи все пак е жив, щом колегата му не се е обаждал. Колкото и да не искаше, Хари непрекъснато асоциираше приятеля си с мъжа с шлифера, чието лице беше като посмъртната маска на Чарли, не по-скоро като оживялата му мумия. "И аз отказах да поговоря по-дълго с онзи нещастник. Ами ако наистина това е бил енергийният двойник на Чарли и ме е молел за малко енергия, която е можел да си набави чрез общуването ни, за да се удължи още малко изтичащият му живот. Или просто е искал да поговори още веднъж със стария си приятел. Глупости, съвсем се побърках от тези мои пациенти!"

* * *

Дойде Коледа. Друга година Хари неизменно я прекарваше доста весело с приятели. Сега, кой знае защо му се искаше да си остане сам, да бъде на тишина и спокойствие. Чувстваше се някак уморен.

Събуди се към обяд, полежа си доста в леглото, чете вестници, гледа телевизия и към шест часа реши да се размърда и да си купи нещо за вечеря. Мина през супермаркета, взе си кило пържоли и две бутилки червено вино и веднага пак се упъти към блока си. Времето бе студено и тихо. Залязващото слънце хвърляше червеникави отблясъци върху смълчаните преспи. Този момент на залеза, който щеше да продължи не повече от минута, бе величествено красив. Някаква необяснима носталгия обзе Хари. Имаше чувството, че се прощава освен с тази неповторима картина и с нещо друго, много скъпо и ценно. Той си влезе във входа, повика асансьора и уморено се облегна на стената.

Отваряйки врата на асансьора, забеляза силуета на друг човек и автоматично я задържа. За малко вик на ужас да се изтръгне от гърдите му, когато изведнъж осъзна, че човекът в асансьорната кабинка до него - бе мъжът с шлифера, който го беше навестил вчера.

- Не се плашете, просто искам да поговорим още малко - рече непознатият. - Пък и днес е Коледа. Виждам, че сте взели винце и мезе. Вярвам, че би ви било скучно сам в такъв ден.

"Навлек!" с възмущение си помисли Хари. Колкото и да се съпротивляваше на това, асоциацията с болния Чарли се набиваше в съзнанието му. "Колкото и да ми се струва невероятно, но ако това наистина е енергийният двойник на Чарли, то той е дошъл при мен да си уредим дълга." Хари изпитваше инстинктивното отвращение на здравия човек към болния. "Сигурно съм страшен подлец, но не мога да изтърпя по-дълго да говоря с това създание. Действа ми направо разболяващо. Ще го разкарам веднага, след като излезем от асансьора. Но все пак не мога да се правя на разсеян, че му дължа 5000 долара. За друго може да съм подлец, но парите ще намеря начин да си върна." Хари си помисли, че още караше "Пежото", но дори и да го продадеше, едва ли щеше да вземе повече от хиляда долара, в най-добрия случай.

Междувременно асансьорът, който плавно се движеше нагоре, спря след внезапен трус и започна да се клати неописуемо, а лампата угасна. След миг-два затишие кабинката отново започна да се тресе лудо, сякаш половин дузина дяволи я бяха яхнали и се люлееха с нея. И всичко това бе придружено от ужасяващ и протяжен вой.

Хари не беше страхлив човек, но сега усети, че сърцето му замира. Той и за миг вече не се съмняваше, че дяволи, доведени от непознатия, са яхнали кабинката и я тресат. И всички тези ужасни преживявания са само защото той не можеше да се издължи на приятеля си.

"По дяволите! Само да изляза жив оттук, ще продам колата и всичко по-ценно вкъщи, за да му върна парите!" Уви, Хари знаеше, че цялата му покъщнина не струваше толкова. За петнадесет години той бе подхващал какви ли не начинания, но винаги едва бе успявал да свърже двата края. "В края на краищата ще продам този двустаен апартамент. Все пак тухлен е и се намира в хубава част на града. Ще си върна заема, пък аз ще се свра в панелка в някой краен квартал. Но дали енергийният двойник на Чарли би приел пари или иска конкретно жизнена енергия, която си набавя чрез общуването с мен? Е, тук вече няма да се разберем. Ще го попитам дали би приел пари, ако не - да умира, да върви по дяволите, където иска!" Внезапен порив на ожесточение обхвана Хари. За миг му се прииска да сграбчи нещастната мумия до себе си и да я лиши от малкото живот, който й беше останал.

Междувременно тръскането бе престанало, но ужасяващият стенещ вой не спираше.

- Дали пък някой човек не е паднал върху кабинката? - попита на глас Хари и ужасът отново стисна сърцето му. Ами ако се откачеше кабината?

Непознатият до него явно бе по-хладнокръвен.

- Не, не е човек. Я да видим дали отнякъде не можем да отворим. - Мъжът опипваше в тъмното стената с дългите си ръце. За лош късмет асансьорът беше заседнал между двата етажа в пространство, в което отпред имаше само стена. Само в горния край на тази стена се виждаха две педи пролука - вратата на горния етаж.

В този миг последва нова серия бясно клатене, а отгоре се чуха и разтревожените гласове на съседите на Хари. Постепенно се разбра, че асансьорът е заседнал между третия и четвъртия етажи, а върху кабината бе паднал не човек, а огромният дог, който живееше на петия. Явно собственикът бе отворил вратата, без да има кабинка и кучето, по навик, бе скочило в празното пространство.

- Блеки, Блеки, излез! - дочу Хари виковете на собственика на дога.

Непознатият също трескаво търсеше изход от ситуацията. Благодарение на дългите си ръце той успя да напипа аварийната ръчка към горния етаж и отвори вратата.

Хари изпита огромно облегчение. Сега проблемът беше как да се измъкнат от кабината.

- Хари, Хари, подай ръка! - викна отгоре стопанинът на дога.

Хари подаде ръка, повдигна се на пръсти, но нямаше опора. Тогава високият мъж го повдигна, така че съседът му да може да го изтегли отгоре. После те двамата издърпаха за ръцете непознатия, който не се оказа толкова тежък.

Собственикът на дога им се извини хиляди пъти, а една възрастна съседка, като видя восъчните им лица, се завайка и донесе шишенце коняк, да се свестят завалиите.

Хари въздъхна. Имаше чувството, че току-що се е избавил от смъртна опасност. Но в този момент погледът му падна върху непознатия и помръкна. По-добре никога да не беше вземал тези пет хиляди долара и да не беше купувал това "Пежо", което в другите държави отдавна вече би лежало в някое гробище за коли. Колко лекомислено преди петнадесет години направи този дълг, който сега се чудеше как ще изплаща. И ако цената беше не в пари, а в собственото му физическо и психическо здраве? Кое беше по-ценното всъщност? Струваше ли си и той да се превърне в такава мумия, в каквато се беше превърнал Чарли, само и само да има пари? И тогава можеха ли всичките пари на света да му помогнат?

Вълната на отвращение към високия мъж го заля отново. Трябваше да разреши проблема с него по някакъв начин.

Непознатият гледаше Хари и явно също обмисляше нещо.

- Е, сбогом, бях дошъл да си поговорим още малко, пък и за да не прекарате сам Коледата, но явно обстоятелствата не са съвсем подходящи. - Сбогом! - гласът му беше мек и тъжен, но в никакъв случай не нахален.

Хари не каза нищо, само го гледаше в гръб как бавно слиза по стълбите и изпита нарастващо чувство на облекчение. После се прибра в апартамента си и изпи едната бутилка вино още докато готвеше. После си стъкми салатка, седна пред телевизора и отвори и другата бутилка. Електрическият му радиатор беше загрял така приятно стаята.

"Коледата е можело да бъде и хубава", сънено си помисли Хари, после в натежалата му глава не останаха вече никакви мисли и той заспа.

Събуди се на другия ден от продължително звънене по телефона. Със забавени движения той вдигна слушалката и чу гласа на бившата хазяйка на Чарли, която му съобщи, че тази нощ той починал в болница в Ню Йорк, а тя направила така, както обещала - да съобщи за смъртта му на най-близките му приятели, чиито телефони той подчертал в тефтерчето на болничната си масичка.

Хари бавно остави слушалката и пак отпусна главата си на възглавницата. Опитваше се да мисли за Чарли и за това, което се бе случило с него и същевременно изпитваше и точно противоположното желание - да забрави. Постепенно мислите му една по една го напускаха и Хари усещаше как тялото му загубва очертанията си. Обхвана го странно чувство на лекота и ето - той има огромни прозрачни крила със зелени жилки и лети с тях в мекия въздух. И му е толкова леко и щастливо. Изведнъж Хари осъзнава, че се е превърнал в огромна еднодневка, но какво значение има това, щом е щастлив.

Внезапно той вижда срещу себе си една блестяща точка. И с присъщата на всяко насекомо страст към светлината - се устремява към нея. Точката започва да се уголемява и в един момент Хари с ужас осъзнава, че лети към някакво огромно стъкло на кола, грамадно колкото целия хоризонт. Вече нищо не може да се направи, той със страшна сила се е устремил към него и след миг ще се разбие. Последната мисъл, преди да се размаже в стъклото - беше, че това е обикновената съдба на всяка еднодневка. При удара Хари затваря очи... и се събужда. Слава Богу, значи това е било само един сън.

На вратата се звънна нетърпеливо няколко пъти. Часът наближаваше пет следобед.

Хари се навдигна от леглото, пооправи омачканите си дрехи и отиде да отвори. На прага стояха две красиви млади момичета.

- Ще ни направите ли епилация? - попитаха усмихнато те. - Новогодишните купони наближават.

Хари мълчаливо кимна и ги въведе в стаята, която бе оборудвал като козметичен салон. Докато подготвяше апаратурата си и чакаше момичетата да се съблекат, си помисли, че еднодневката още лети към стъклото, но има още време, докато се разбие.

© Евгения Чолова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.01.2005, № 1 (62)