БРОНЗОВОТО МОМИЧЕ

Евгения Чолова

web

В един краен софийски квартал, в малка градинка имаше бронзова чешмичка във формата на момиче. То беше толкова красиво, че всеки минувач, минаващ оттам, се чудеше откъде се е взела тази изящна статуя, от чиито протегнати длани се изливаха студените струи.

Малката Лили често ходеше с баба си да играе в градинката и всеки път, когато наближеше чешмичката, въздишаше:

- Ех, да можех като порасна и аз да стана хубава като това бронзово момиче.

- Не си пожелавай неговата съдба, миличката ми - отвърна баба й. - Някога тази статуя била прелестна девойка. На осемнадесет години никой не можел да устои на хубостта й. Много младежи идвали да я искат за жена, но тя надменно отвръщала, че за такава изключителна красота като нейната, подхождал необикновен съпруг - и така отблъсквала всичките.

На деветнадесетия си рожден ден Белинда (така се казвала девойката) поканила приятели и излязла сутринта да купи тортата. Като се връщала на обяд, изведнъж пред къщата се извила вихрушка и я подгонила. Девойката хукнала нагоре по стълбите, като си мислела, че ако успее да стъпи на последното стъпало, вихрушката няма да успее да я догони. Но тъкмо протегнала крак да го докосне, вихрушката се увила около нея и се превърнала в голям змей.

- Ти си изключително красива, Белинда, и смятам, че земно момче не ти подхожда. Може би ще ме приемеш за съпруг.

Белинда така се уплашила, че рекла:

- Дай ми малко време да помисля, все пак.

- Добре - отвърнал змеят, - сега ще те пусна, но точно след една година ще дойда пак.

Белинда изкарала весело рождения си ден и се зарекла да обърне повече внимание на младежите, които познавала. Но минали два дни от необикновената случка, тя постепенно забравила змея и отново станала надменното момиче, което казвало, че за изключителната й красота подхождал и необикновен съпруг.

Точно след една година Белинда отново се връщала с торта към къщи, за да отпразнува двадесетия си рожден ден. Тя съвсем била забравила за змея, пък и денят бил слънчев, светъл и съвсем спокоен. Изведнъж, малко преди да влезе във входната врата, най-ненадейно се извила вихрушката, змеят я подгонил и я хванал тъкмо преди да успее да стъпи на последното стъпало.

- Е, сега вече ще се оженя за теб. Мисля, че няма да бъдеш недоволна.

И той я повел към нейната стая. Вътре всичко било като в приказките. Имало мраморни чешми със златни и сребърни тръби, от които се изливали струи от вино и мед. Змеят се изправил до нея в стаята и Белинда имала възможност да го разгледа. Стигал до тавана, имал човешка фигура, но вместо кожа - кичури кафяви косми, като на плюшените мечета играчки.

- Е, Белинда, ти получи това, което искаше. Мога да изпълня всяко твое желание, от теб искам само да ме обичаш. Обичаш ли ме?

Девойката го погледнала и отвърнала:

- Не.

И Белинда първо пожелала да лети. Змеят я прегърнал като малко дете и я понесъл над смълчания вечерен град. Като се върнали, попитал:

- Обичаш ли ме?

Белинда отново го погледнала и рекла:

- Не.

Змеят се натъжил и попитал:

- Какво друго да направя за теб?

- Искам да мога да виждам и чувам през стени и прегради какво правят хората.

Змеят я дарил и с тези способности, но Белинда бързо се отегчила. Всички хора й се стрували прекалено грозни и глупави, за да си заслужава да бъдат наблюдавани и подслушвани. И по цял ден си седяла вкъщи, облечена в най-хубави дрехи и въздишала от досада. А змеят пак я попитал:

- Белинда, обичаш ли ме?

- Не - отвърнала девойката. - Не разбирам с какво толкова се отличаваш от другите. Какво от това, че можеш да летиш, да виждаш и чуваш през прегради?

- Разбирам, че по никакъв начин, не мога да спечеля любовта ти. Тогава няма смисъл да оставам при теб. Но змейовете обикновено изпълняват по три желания, така че кажи какво още да направя, преди да си отида.

- Искам да остана все така хубава и млада и да не остарявам никога, за да се наслаждавам вечно на хорското възхищение - отвърнала Белинда.

За миг в стаята станало тъмно, извила се вихрушката и Белинда се намерила в градината, превърната в изящна бронзова статуя, от чиито протегнати ръце се изливали струи вода.

Минавали години, връстниците на Белинда станали побелели старци, внуците им играели край чешмичката, а после разхождали и своите малки деца край нея, и всички спирали и се наслаждавали на студената вода и бронзовата статуйка. И Белинда ги виждала, тя чувствала и чувала всичко, само дето не можела да говори. С течение на времето, единствената мисъл, която останала в главата и била: "Колко досадно е всичко това."

Ето каква приказка разказа бабата на своята внучка. А малката Лили доближи чешмичката и преди да наведе устни към ръката на девойката, се взря в красивите и безизразни бронзови очи.

© Евгения Чолова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.02.2006, № 2 (75)